очаква, че ще знае колко е коварно кароновото масло. Но нашия скъп Оксбъроу, който взе картата му, би трябвало да знае. Невежество, невежество, абсолютно невежество! Би трябвало да има закон, който да задължава лекарите да бъдат в крак с новото. Цялата вина е в гнилата ни система. Би трябвало да има задължителни курсове след завършване, да речем всеки пет години…
— Мили! — протестира Кристин, като му се усмихваше от канапето. — Цял ден търпях твоята филантропия. Наблюдавах как размахваше крила като архангел. Хайде сега, не ми дръж и речи отгоре на всичко! Ела и седни до мен; наистина имам важна причина да искам днес да сме сами.
— Така ли? — каза той със съмнение и после възмутено добави: — Не се оплакваш, надявам се. Мисля, че се държах доста прилично. В края на краищата Коледа е.
Тя тихо се засмя.
— О, мили мой, ти си просто чудесен. След една минута ще завие снежна буря и ти ще излезеш със санбернарите, целият увит, да спасяваш някого в планината късно, късно през нощта.
— Аз познавам една, която дойде в шахта номер 3 късно, късно през нощта — измърмори той в отговор. — Тя нямаше дори шал.
— Седни тук — протегна тя ръка. — Искам да ти кажа нещо.
Той отиде да седне до нея, когато внезапно се чу силният рев на автомобилен клаксон отвън.
„Крр-крр-ки-ки-ки-ки-крр“
— По дяволите — кратко каза Кристин. Само един клаксон в Аберлоу можеше да звучи така. Той принадлежеше на Кон Боланд.
— Не ги ли искаш? — запита с изненада Андрю. — Кон бе подхвърлил, че ще дойдат за чай.
— Е, добре! — каза Кристин, стана и го придружи до вратата.
Запътиха се да посрещнат Боландови, конто седяха пред вратата в реконструираната си кола — на кормилото Кон с бомбе и огромни нови шофьорски ръкавици, до него Мери и Терънс; отзад до госпожа Боланд, която държеше бебето в ръце, бяха трите други деца, но въпреки удължаването на колата всички бяха натъпкани като в консерва. Внезапно клаксонът започна отново: „Крр-крр-крр-крр…“ Без да иска, Кон бе натиснал копчето, когато изключваше, и сега то заяде. Клаксонът нямаше намерение да спре. „Крр-крр- крр“, продължаваше той, а Кон се въртеше и псуваше, прозорците на отсрещните къщи започнаха да се отварят, а госпожа Боланд седеше спокойно с унесено изражение на лицето и държеше замечтано бебето.
— За бога — извика Кон и мустаците му щръкнаха над бронята. — Хабя ток. Какво е станало? Късо съединение или какво?
— Кончето, татко — каза му спокойно Мери. Тя протегна нокътя на малкия си пръст и го измъкна. Гюрултията спря.
— А, така е по-добре — отдъхна си Кон. — Как си Менсън, мойто момче? Как ти се струва старата кола сега? Удължих я с цели два фута. Не е ли чудесна? При това имай предвид, че още имам някои неприятности със скоростната кутия. Би могло да се каже, че не можахме да вземем височината както трябва!
— Ние заседнахме само за няколко минути, татко — намеси се Мери.
— О, няма значение — каза Кон. — Бързо ще я оправя, когато пак я разглобя. Как сте, госпожо Менсън? Ето ни тука всичките, дойдохме да ви пожелаем весела Коледа и да пием у вас чай!
— Влизай, Кон — усмихна се Кристин. — Харесват ми твоите ръкавици!
— Коледен подарък от жената — отвърна Кон, като се възхищаваше на лъскавите ръкавици. — От излишъците на армията. Кой би повярвал, че все още ги продават? А! Какво й става на тази врата?
Като не можа да отвори вратата, той прехвърли дългите си крака над нея и скочи навън, помогна на жена си и децата да излязат, огледа колата, с любов махна парче кал от предното стъкло и едва се откъсна от нея, за да последва останалите към „Вейл вю“.
Чаят мина весело. Кон беше в отлично настроение, говореше само за творението си. — „Няма да я познаеш, като й тегля една боя!“ Госпожа Боланд занесено изпи шест чаши силен черен чай. Децата започнаха с шоколадовите бисквити и свършиха с бой за последното парче хляб. Облизаха всички чинии на масата.
След чая, когато Мери отиде да измие чиниите — тя твърдеше, че Кристин изглежда уморена, — Андрю измъкна бебета от госпожа Боланд и си игра с него на рогозката пред огъня. Това беше най-дебелото бебе, което бе виждал, сякаш слязло от картина на Рубенс, с огромни сериозни очи и дебели възглавнички по цялото тяло. То непрекъснато се опитваше да му бръкне в окото. Всеки път, когато не успяваше, на лицето му се изписваше дълбоко учудване. Кристин седеше с ръце в скута и го наблюдаваше как си играе с бебето.
Но Кон и семейството му не можеха да останат дълго. Навън се смрачаваше, а Кон, загрижен за своя ток, изпитваше съмнение относно действието на фаровете си, което не сметна за подходящо да изрази.
Когато станаха да си вървят, той ги покани:
— Излезте да видите как ще тръгнем.
Отново Андрю и Кристин стояха на вратата, а Кон тъпчеше колата с потомството си. След едно-две завъртания на манивелата моторът заработи и като им кимна победоносно, Кон си сложи ръкавиците и нахлупи още по-тарикатски бомбето си. После гордо се настани зад кормилото.
В този момент спойката на Кон се счупи и колата със стон се строполи. Прекалено удължена, натоварена с цялото семейство на Боланд, тя бавно рухна на земята като товарно животно, което издъхва от изтощение. Пред смаяните очи на Андрю и Кристин колелата изскочиха навън. Чу се звук на падащи части, от багажника захвърчаха инструменти, после колата се успокои, разпиляна на платното на улицата. Преди една минута там имаше кола, а сега — само нейното подобие. Отпред, стиснал кормилото, седеше Кон, отзад жена му стискаше бебето. Госпожа Боланд беше зяпнала широко, а мечтателните й очи бяха все така втренчени в безкрайността. При внезапното загубване на висотата обърканият израз по лицето на Кон беше неудържимо смешен.
Андрю и Кристин гръмогласно се разсмяха. И започнали веднъж, вече не можеха да спрат. Смяха се, докато останаха без сили.
— За бога! — рече Кон, като се чешеше по главата и се изправяше. След като видя, че нито едно от децата не е пострадало и че госпожа Боланд седи бледа, но спокойна на мястото си, той се вгледа в руините и объркан се замисли. — Саботаж — заяви той най-накрая и като погледна към отсрещните прозорци, изведнъж откри някакъв отговор. — Някои от ония дяволи са я пипали. — После лицето му просветна. Той хвана безпомощния Андрю за ръка и му посочи с печална гордост купчината метал, под която моторът все още слабо издаваше няколко конвулсивни удара. — Виж, Менсън, още работи.
Как да е, довлякоха останките в задния двор на „Вейл вю“. Не след дълго семейството Боланд си отиде в къщи пеша.
— Какъв ден! — възкликна Андрю, когато най-после оставаха на спокойствие. — Никога, докато съм жив, няма да забравя как изглеждаше Кон.
Те помълчаха малко, после, като се обърна към нея, той запита:
— Хареса ли ти Коледа?
— Хареса ми как си играеше с бебето на Боланд — отвърна тя странно.
Той я погледна.
— Защо?
Тя не гледаше към него.
— Цял ден се мъча да ти кажа. О, мили, не можеш ли да се сетиш? В края на краищата почвам да мисля, че не си чак толкова добър лекар.
Глава тринадесета
И отново пролет… Ранно лято… Градината на „Вейл вю“ беше като кръпка нежни цветове, пред които на връщане от работа миньорите често спираха с възхищение. Тези цветове идваха главно от цъфтящите храсти, които Кристин бе посадила предишната есен. Сега Андрю не й позволяваше да върши каквато и да било тежка работа.
— Ти направи градината! — бе казал той властно. — Сега ще седиш в нея.
Любимото й място беше в края на малката долинка, където край едно водопадче можеше да слуша
