Когато си възвърна нормалната бъбривост — чаша домашно малиново вино му помогна в това отношение, — той започна да крачи нагоре-надолу по кухнята, а Кристин пълнеше гъската. Изпаднал в екстаз, той сипеше красиви думи.
— Ето как трябва да се плащат заплатите, Крис. Никакви пари, никакви идиотски сметки, никакво заплащане на глава, никакъв лов на пари. Плащане в натура. Разбираш, нали, мила? Аз ще излекувам своя пациент, а той ще ми прати нещо, което е направил, произвел. Въглища ако искаш, чувал картофи от неговата градина, може би яйца, ако има кокошки, разбираш ли какво искам да кажа? Тогава можем да говорим за етичен идеал! Между другото тази госпожа Уилямс, която ни праща патиците, била тъпкана от Лезли цели пет години с хапчета и лекарства, преди да излекувам стомашната й язва с пет седмици диета. Та за какво говорех? Ах, да! Не разбираш ли? Ако всеки лекар се абстрахира от въпроса за печалбата, цялата система би била по-чиста…
— Да, мили. Ще имаш ли нещо против да ми подадеш стафидите? Горния рафт на бюфета!
— По дяволите, жено, защо не слушаш? Господи! Тази плънка ще стане вкусна.
Другата сутрин Коледа беше хубава и ясна. В синята далечина блестяха като перли възвишенията Талин Бикън, покрити с бял сняг. След няколко консултации сутринта и с приятната мисъл, че вечерта няма да приема, Андрю тръгна по визитациите си. Не бяха много. Във всички малки къщички се готвеха обедите и неговият се готвеше в дома му. Не му омръзваха коледните поздравления, които поднасяше и приемаше по цялата улица. Не можеше да не почувства контраста между сегашната веселост и мрачното минаване по тези улици само преди една година.
Може би тази мисъл го накара да спре със странно колебание погледа си пред номер 18 на Сефън Роу. От всички негови пациенти, с изключение на Ченкин, когото той не искаше, единственият, който не бе се върнал при него, беше Том Еванс. Днес, така необичайно развълнуван и може би неоправдано завладян от мисълта за братство между хората, внезапно му се прииска да отиде при Еванс и да му пожелае весела Коледа.
След като почука веднъж, той отвори входната врата и влезе в кухнята. Тук спря напълно изненадан. Кухнята беше много гола, почти празна и само слаб огън гореше в огнището. На дървен стол със счупена облегалка пред него седеше Том Еванс със схванатата си ръка, наведена като крило. Раменете му бяха бездушно и безнадеждно отпуснати. На коленете му седеше малката му четиригодишна дъщеря. И двамата гледаха в мълчаливо съзерцание боровия клон, затъкнат в старата кофа. Върху това унизително коледно дърво, за което Еванс бе вървял две мили в планината, бяха сложени три малки восъчни свещи, все още незапалени. А под него беше коледното пиршество на семейството — три малки портокала. Внезапно Еванс се обърна и видя Андрю. Той се сепна и лицето му бавно почервеня от срам и яд. Андрю почувства, че Том изпитва неописуемо страдание от това да бъде видян от доктора, чийто съвет беше отхвърлил, без работа, с половината мебели заложени и осакатен.
Андрю знаеше, разбира се, че на Еванс не му върви, но не бе предполагал, че е толкова зле. Развълнува се, стана му неудобна, поиска да се обърне и да излезе. В този момент през задната врата в кухнята влезе госпожа Еванс с книжна кесия в ръка. Така се стресна, като видя Андрю, че изпусна кесията. Тя падна на каменния под, разкъса се и показа два говежди печени дроба, най-евтиното месо, което предлагаше Аберлоу. Детето погледна лицето на майка си и внезапно заплака.
— Какво се е случило, сър? — се реши да попита най-после госпожа Еванс с ръка на кръста. — Да не е направил нещо?
Андрю стисна зъби. Той бе така развълнуван и изненадан от сцената, на която бе попаднал, че за него имаше само един изход.
— Госпожо Еванс — каза той, като гледаше към пода, — знам, че между вашия Том и мен имаше някои неразбирателства. Но днес е Коледа и, да, за искам — той непохватно спря, — искам да кажа, че ще ми бъде страшно приятно, ако вие тримата дойдете и ни помогнете да изядем коледния си обед.
— Но, докторе — потрепера тя.
— Трай, моето момиче — яростно я прекъсна Еванс. — Няма да ходим на никакъв обед. Щом можем да си позволим сега печен дроб, ще ядем само печен дроб. Не искаме никакви просташки благодеяния от никого.
— За какво говориш? — възкликна объркан Андрю. — Аз те каня като приятел.
— О, всички сте едни и същи — отвърна упорито Еванс. — Щом веднъж повалите човека, всичко, което може да направите, е да му хвърлите в лицето някоя вехтория. Запазете си просташкия обед, ние не го искаме.
— Но виж сега, Том — опита се да протестира слабо госпожа Еванс.
Андрю се обърна към нея объркан, но все пак решен да осъществи намерението си.
— Убедете го, госпожо Еванс. Наистина ще бъда страшно обиден, ако не дойдете. Един и половина. Ще ви чакаме.
Преди някой от тях да успее да каже нещо, той се обърна и излезе от къщата.
Кристин не каза нищо, когато той изтърси какво е направил. Ако не бяха отишли на ски в Швейцария, Вонови сигурно щяха да дойдат този ден. А сега той бе поканил един безработен миньор и семейството му. Такива бяха мислите му, докато стоеше с гръб към огъня и гледаше как тя слага допълнителните прибори.
— Сърдиш ли се, Крис? — каза той най-после.
— Мислех, че съм се омъжила за доктор Менсън — отвърна тя малко рязко. — Не за доктор Бернардо. Наистина, мили, ти си непоправим сантименталист.
Евансови дойдоха точно навреме, измити и изчеткани, чувстваха се страшно неудобно, горди и изплашени. Андрю, който нервно се стремеше да създаде весела атмосфера, имаше ужасното предчувствие, че Кристин е права, че обедът ще бъде позорен провал. Поради саката си ръка Еванс беше непохватен на масата и хвърляше неловки погледи към Андрю. Наложи се жена му да счупи и да намаже с масло кифлата вместо него. И тогава, за щастие, когато Андрю си слагаше пипер, откачи се капачката на пиперницата и цялата половин унция се изсипа в супата му. Настъпи гробно мълчание. После Агнес, малкото момиченце, изведнъж възторжено се засмя. Обзета от паника, майката се наведе да й се скара, но изразът на лицето на Андрю я възпря. В следващия миг всички се смееха.
Освободил се от страха си, че го покровителстват, Еванс се показа като човек, упорит запалянко по ръгби и голям любител на музиката. Преди три години бил ходил в Кардиган, за да пее на годишния концерт на уелските певци там. Горд, че може да покаже знанията си, той обсъждаше с Кристин ораториите на Елгар, докато Агнес и Андрю си задаваха гатанки.
По-късно Кристин отиде заедно с госпожа Еванс и момиченцето в другата стая. Когато останаха сами, странно мълчание настъпи между Андрю и Еванс. Една обща мисъл беше завладяла и двамата, но нито един не знаеше как да я зачекне. Накрая, с някакво объркване, Андрю каза:
— Съжалявам за тази твоя ръка, Том. Знам, загуби си работата под земята заради нещастие отгоре. Не мисли, че се опитвам да злорадствам или нещо подобно. Просто страшно ми е мъчно.
— Никой не съжалява повече от мен — каза Еванс.
Замълчаха, после Андрю подхвана:
— Не зная дали ще ми разрешиш да говоря с господин Вон за тебе. Прекъсни ме, ако смяташ, че ти се меся, но имам някакво влияние пред него и сигурно ще мога да ти намеря някаква работа на повърхността, пазач или нещо такова…
Той спря, без да смее да погледне Еванс. Този път мълчанието продължи дълго. Когато най-после Андрю вдигна очи, той веднага сведе поглед. По бузите на Еванс течаха сълзи, цялото му тяло се тресеше от усилията да не се поддаде. Но всичко беше безполезно. Той сложи здравата си ръка на масата и скри лице в нея.
Андрю стана и отиде до прозореца, където стоя няколко минути. По това време Еванс се беше съвзел. Той не каза нищо, абсолютно нищо, а очите му избягваха погледа на Андрю с няма сдържаност, която бе по-красноречива от думите му.
В три и половина Евансови си тръгнаха във весело настроение, нямащо нищо общо със сдържаността на пристигането им. Кристин и Андрю отидоха в дневната.
— Знаеш ли, Крис — философстваше Андрю, — цялата беда на този нещастник, искам да кажа схванатият му лакът, не е по негова вина. Той не ми вярваше, защото бях нов. От него не би трябвало да се
