Бавната процесия, превита на две при ниските места, започна да разлюшква сенките на прохода. Не бяха изминали и шейсет крачки, когато в мрака зад тях се чу глух тътен. Беше като последния глух тътен на влак, който влиза в тунел. Помощник-надзирателят не се обърна. Само спокойно и мрачно каза на Андрю:
— Това е то. Останалата част от тавана.
Пътешествието навън продължи близо един час. При трудните места трябваше да се завива с носилката настрани. Андрю вече не можеше да каже колко време е прекарал под земята. Но най-после стигнаха дъното на шахтата.
Нагоре, нагоре летяха те, далеч от дълбините. Щом излязоха от клетката, посрещна ги острото ухапване на вятъра. В някакъв екстаз Андрю пое дълбоко дъх.
Стоеше на стъпалата и се държеше за перилото. Беше още тъмно, но в двора на мината бяха окачили голяма нафтова лампа, която свистеше и гореше с много езици. Около лампата се бе събрала малка група чакащи фигури, между тях имаше и жени, забулени с шалове.
Изведнъж, когато носилката бавно минаваше край тях, Андрю чу някой силно да вика името му и в следващия момент около врата му бяха ръцете на Кристин. Като плачеше истерично, тя се притисна към него. Без шапка, само с палто върху нощницата си, с обувки на бос крак във ветровития мрак, тя приличаше на безпризорна.
— Какво има? — запита той стреснат, като се опитваше да се освободи от ръцете й, за да види лицето й.
Но тя не го пускаше. Притискаше се до него силно, като да се давеше, и едва изрече:
— Казаха, че таванът се срутил, че ти няма… няма да се върнеш.
Кожата й беше посиняла, а зъбите й тракаха от студ. Отнесе я при огъня в спасителната стая, засрамен, но дълбоко трогнат. В спасителната стая имаше горещо какао. Те пиха от една и съща пареща чаша. Мина дълго време, преди някой от тях да се сети за високата му нова титла.
Глава дванадесета
Спасяването на Сам Бивън не беше нещо необикновено за град, познал в миналото агонията и ужаса на големи минни катастрофи. И все пак Андрю почувства, че в своя район е спечелил много. Ако се бе върнал само с успеха си от Лондон, би си спечелил само допълнителни подигравки за „нови модни приумици“. Но сега той получаваше кимвания и дори усмивки от хора, които преди изобщо не го поглеждаха. Истинската степен на популярността на един лекар в Аберлоу проличаваше при минаването му по улиците. Там, където досега Андрю се бе сблъсквал с редица от здраво затворени врати, сега той ги намираше отворени, свободни от смяна работници пушеха по ризи, готови да поприказват с него, жените, готови да го поканят вътре, когато минаваше, децата, усмихнати, го поздравяваха по име. Старият Газ Пари, забойчик в шахта номер 2 и доайен на западната област, обобщи новото течение в мненията на другарите си и загледан след отдалечаващата се фигура на Андрю, каза:
— Е, момчета! Не ще и дума, пада си по книгите. Но когато трябва, значи, може да върши и истинска работа.
Андрю започна да получава обратно карти, отначало постепенно, а после, когато се разбра, че не подиграва ренегатите, като лавина. Оуен бе доволен от увеличаването, на списъка. Когато един ден го срещна на площада, той се усмихна:
— Не ви ли казвах?
Луелин бе проявил голяма радост от резултата от изпита. Той многословно поздрави Андрю по телефона и после мило го покани в операционната за двойна работа.
— Между другото — отвърна той с усмивка след дългата операция с пълна упойка, — казахте ли на екзаминатора, че сте помощник в Дружество за медицинска помощ?
— Споменах вашето име, доктор Луелин — отговори мило Андрю. — Това беше достатъчно.
Оксбъроу и Медли от източната манипулационна не показаха, че знаят за успеха на Андрю. Но Ъркюхарт беше наистина радостен, въпреки че коментарът му взе формата на ругателно избухване.
— Вървете по дяволите, Менсън! Какво си мислите вие тук? Може би се опитвате да ме изместите?
Като един вид комплимент към изтъкнатия си колега, той го покани за консултация при един случай на пневмония, който лекуваше в момента, и поиска да знае каква е прогнозата.
— Ще се оправи — каза Андрю и даде научните си основания.
Ъркюхарт със съмнение поклати старата си глава:
— Никога не съм чувал нито за вашите поливалентни серуми, нито вашите антитела, нито вашите международни дози. Но преди да се ожени, тя беше Пауъл, а когато някой от Пауълови има подут корем и пневмония, той умира, преди да са изминали осем дни. Тази фамилия я познавам от много отдавна. На жената й се е подул коремът, нали?
Когато пациентката умря на седмия ден, старецът обикаляше и мрачно триумфираше над научния метод.
Дени, който сега беше в чужбина, не знаеше за новата титла. Последното и до известна степен неочаквано поздравление дойде от Фреди Хемптън в едно дълго писмо. Фреди бе видял резултатите в „Ланцет“, заяждаше се с Андрю във връзка с успеха му, канеше го в Лондон и след това подробно разправяше за собствените си победи на Куин Ан стрийт, където, както беше предсказал онази вечер в Кардиф, блестеше неговата месингова табелка.
— Просто срамота е, че загубихме връзка с Фреди — заяви Менсън. — Трябва да му пиша по-често. Имам чувството, че отново ще се срещнем с него. Хубаво писмо, нали?
— Да, много хубаво — отвърна сухо Кристин. — Но ми се струва, че по-голямата част е за самия него.
С приближаването на коледните празници времето стана по-студено — свежи мразовити дни и тихи звездни нощи. Замръзналите пътища звънтяха под краката на Андрю. Чистият въздух беше като възбудително вино. В ума му вече се оформяше следващата стъпка, която щеше да направи в голямата си атака по проблема за вдишването на праха. Проучванията му сред собствените пациенти бяха увеличили надеждите му, а сега бе получил разрешение от Вон да разшири обсега на проучванията си чрез систематично преглеждане на всички работници в трите антрацитни шахти — чудесна възможност. Той възнамеряваше да използва за проверка подземните и надземните работници. Щеше да започне веднага след Нова година.
На Бъдни вечер се върна от манипулационната във „Вейл вю“ с необикновеното чувство на духовна и физическа свежест. Докато вървеше нагоре по пътя, не можеше да не види признаците на приближаващия празник. Тук миньорите правеха от Коледа голям празник. През изминалата седмица гостната във всяка къща беше заключена за децата, окичена с книжни гирлянди, в чекмеджетата на бюфетите се скриваха играчките, а на масата се поставяха големи количества хубави неща за ядене — торти, портокали, сладки, захарни бисквити, всичките купени с парите от Клуба, които се плащаха по това време.
В радостно очакване Кристин също бе направила своя собствена украса от зелени клонки. Но тази вечер, когато влезе в къщата, той веднага забеляза на лицето й едно по-голямо вълнение.
— Не казвай нито дума — каза тя бързо, като протегна ръка, — нито една дума. Само си затвори очите и ела с мен.
Той й позволи да го заведе в кухнята. Там на масата бяха струпани голям брой пакети, несръчно направени, някои просто завити във вестник, но на всеки закачена една бележка. В миг разбра, че са подаръци от пациентите му. Дори някои от подаръците изобщо не бяха увити.
— Виж, Андрю! — извика Кристин. — Гъска и две патици! И чудесен леден кейк! И бутилка малиново вино! Нали е много мило от тяхна страна? Не е ли чудесно, че искат да ти дадат тези работи?
Просто не можеше да говори. Това мило доказателство, че хората в неговия район най-после са почнали да го ценят и да го обичат, го обърка. Кристин стоеше до него, а той с труд разчиташе неграмотно написаните бележки, някои надраскани с молив върху обратната страна на стари пликове. „Вашият благодарен пациент на Сефън Роу“. „С благодарности от госпожа Уилямс“, един изкривен бисер от Сам Бивън „Благодарности, че ме измъкнахте за Коледа“ — всички бяха в този дух.
— Ние трябва да ги запазим, мили — каза Кристин. — Аз ще ги прибера горе.
