или два пъти, бе получил в Оксфорд докторат по хирургия. Работеше в амбулаторията на болницата „Сент Джон“ и имаше кабинет на Брук стрийт. Когато Андрю сравняваше очарователните маниери на Харисън и очевидното му положение със своята провинциална скованост, чувстваше, че наистина шансовете му да направи добро впечатление на екзаминаторите са малки.
Практическият изпит в Южната лондонска болница мина според него добре. Неговият случай беше бронхиектазия на едно четиринайсетгодишно момче и понеже беше така добре запознат с белите дробове, това беше добър късмет. Смяташе, че е написал добър доклад. Но щом се стигна до устните изпити, щастието, изглежда, му измени напълно. Процедурата в Колегията имаше своите особености. В два последователни дни всеки кандидат беше изпитван по ред от двама отделни екзаминатори. Ако в края на първата сесия се окажеше, че кандидатът е неподготвен, връчваше му се вежлива бележка, в която му съобщаваха, че на следващия ден може да не идва. Изправен пред заплахата от подобна несполука, Андрю с ужас видя, че е изтеглил за свой пръв екзаминатор един човек, за когото бе чувал Харисън да говори със страх — доктор Морис Гедсби.
Гедсби беше сух нисък човек, с рошави черни мустаци и малки зли очи. Неотдавна избран за член на Съвета, той не притежаваше търпимостта на по-старите екзаминатори и, изглежда, целеше умишлено да провали кандидатите, които се явяваха при него. Той изгледа Андрю с високомерно повдигнати вежди и постави пред него шест предметни стъкла. Пет от тях Андрю назова правилно, но шестото не можа. Гедсби се спря на това предметно стъкло. Пет минути той мъчи Андрю с този раздел, който се оказа яйцето на някакъв неизвестен западно-африкански паразит — и след това, без никакъв интерес, го отправи към следващия екзаминатор, сър Робърт Аби.
Андрю стана и прекоси стаята побледнял, с разтуптяна сърце. Цялата умора и инертност, които бе изпитал в началото на седмицата, сега бяха изчезнали. Овладя го почти отчаяното желание да успее. Но беше убеден, че Гедсби ще го скъса. Вдигна очи и видя, че Робърт Аби го оглежда с приятелска полуиронична усмивка.
— Какво има? — неочаквано запита Аби.
— Нищо, сър — смънка Андрю. — Струва ми се, че доста зле се представих пред доктор Гедсби, това е всичко.
— Хич да не ви е грижа за това. Вижте тези образци и после кажете какво мислите за тях.
Аби се усмихна окуражително. Той беше гладко обръснат, червендалест мъж на около шейсет и пет години, с високо чело и дълга присмехулна горна устна. Въпреки че Аби сега бе може би третият най- уважаван лекар в Европа, той бе познал трудностите и ожесточените борби в по-ранните си години, когато, дошъл от родния си Лийдс само с една провинциална репутация зад гърба си, е трябвало да се бори против предразсъдъците и опозицията на Лондон.
Докато незабелязано гледаше към Андрю и си отбелязваше зле скроения костюм, меката яка и риза, евтината, лошо вързана връзка преди всичко израза на напрежение върху сериозното лице, той се върна към дните на собствената си младост в провинцията. Инстинктивно обикна от все сърце този необичаен кандидат и като прегледа листа пред себе си, със задоволство отбеляза, че бележките му досега, особено от неотдавнашния практически изпит, са над необходимия бал за вземане на изпита.
Междувременно, с очи вперени в стъклениците, Андрю с мъка правеше своя коментар върху образците.
— Добре — внезапно каза Аби. Той взе един образец — беше аневризъм на възходящата аорта, и започна приятелски да разпитва Андрю. Въпросите му, които отначало бяха прости, постепенно ставаха по-широки и по-дълбоки, докато най-после стигна до едно последно специфично лечение на причинителите на маларията. Но Андрю, който се беше отпуснал пред Аби, отговаряше добре.
Най-сетне, като постави образеца на масата, Аби каза:
— Знаете ли нещо за историята на аневризма?
— Амброаз Паре — отговори Андрю и Аби вече закима утвърдително — се смята за първия, който е открил това състояние.
Лицето на Аби изрази изненада.
— Защо „се смята“, доктор Менсън? Паре наистина откри аневризма.
Андрю се изчерви, после побледня, но се хвърли напред:
— Да, сър, така пише в учебниците. Ще го намерите във всеки учебник. Аз лично се потрудих да проверя, че е така в шест. — Той бързо пое дъх. — Но ми се случи да чета Целзус, когато си опреснявах латинския, а той имаше нужда от опресняване, сър, и тогава прочетох думата „аневризъм“. Целзус е познавал аневризма. Описал го е напълно. И това е станало около тринайсет века преди Паре!
Настъпи мълчание. Андрю вдигна очи, готов за снизходителна насмешка. Аби го гледаше със странно изражение на червендалестото си лице.
— Доктор Менсън — каза той най-после, — вие сте първият кандидат в тази изпитна зала, който някога ми е казвал нещо оригинално, нещо вярно и нещо, което не знам. Поздравявам ви.
Андрю отново се изчерви.
— Само ми кажете още едно нещо, ей така да ми задоволите любопитството — каза Аби. — Какво смятате за главен принцип или може би трябваше да кажа основна идея, която винаги имате пред себе си, когато практикувате своята професия?
Настъпи мълчание, Андрю отчаяно размишляваше. Накрая, чувствайки, че разваля целия добър ефект, който е създал, той изстреля:
— Предполагам… предполагам, че никога нищо не бива да приемаме за дадено.
— Благодаря ви, доктор Менсън.
След като Андрю излезе от стаята, Аби посегна за писалката си. Отново се чувстваше млад и подозрително сантиментален. Помисли си: „Ако ми беше казал, че се мъчи да лекува хората, че се мъчи да помогне на страдащото човечество, щях да го зачеркна само от най-идиотско разочарование.“ При това положение Аби вписа срещу името на Менсън непостижимия максимум сто. И наистина, стига Аби да можеше „сам да решава нещата“ — както сам красноречиво си каза, — цифрата щеше да бъде двойно по- голяма.
Няколко минути по-късно Андрю слезе надолу заедно е другите кандидати. На най-долното стъпало, край своята покрита с кожа маса, стоеше човек с ливрея с малък куп пликове пред себе си. Когато кандидатите минаваха край него, той връчваше на всекиго по един плик. Харисън, който вървеше редом с Андрю, бързо скъса своя плик. Лицето му се промени, той тихо каза „Изглежда, няма да съм необходим за утре“. После с насилена усмивка: „Какво става с вас?“ Пръстите на Андрю потрепераха. Едва можеше да чете. Като през сън чу Харисън да го поздравява. Все още имаше шансове. Отиде до АБС и се почерпи с малцово мляко. Напрегнато мислеше: „Ако и след всичко това не изкарам, ще се хвърля под някой автобус.“
Следващият ден мина тежко. Бяха останали едва половината от първоначалните кандидати и се говореше, че от тези пък ще отпаднат още половина. Андрю нямаше представа дали върви добре или зле. Знаеше само, че главата ужасно го боли, че краката му са ледени, че вътрешностите му са кухи.
Най-после свърши. В четири часа следобед Андрю излезе от гардеробната и уморен и тъжен си облече палтото.
Изведнъж видя, че пред големия открит огън в хола стои Аби. Щеше да отмине, но кой знае защо, Аби му протягаше ръка, усмихваше му се, говореше му, казваше му… казваше му, че е издържал.
Мили боже, той бе успял! Успял! Отново бе жив, победоносно жив, без следа от главоболието, забравил цялата умора. И когато забърза към най-близката поща, сърцето му пееше бясно и лудо. Беше изкарал, беше успял, не от лондонския Уестенд, а от провинциалния миньорски град. Цялото му същество кипеше от възторг. Значи в края на краищата не бяха напразни тези дълги нощи, това лудо хвърчене до Кардиф, тези мъчителни часове на учение. Бързаше, блъскаше се в тълпата, минаваше пред колелата на таксита и автобуси, а очите му блестяха — тичаше, тичаше да телеграфира на Кристин вестта за чудото.
Глава единадесета
Когато влакът пристигна с половин час закъснение, беше почти полунощ. По челия път нагоре по долината локомотивът се бореше с насрещния вятър, а в Аберлоу, когато Андрю слезе на перона, силният ураган едва не го събори. Гарата беше празна. Младите тополи, посадени в редици пред входа, се огъваха
