разговори той знаеше, че всеки един от четиримата с голямо неудоволствие губи една пета от заплатата си. Щом веднъж ги събереше, всичко щеше да бъде наред.
Следващата му стъпка беше да говори с Луелин. След като размисли, реши, че ще бъде непочтено да не казва нищо за намеренията си. Същия следобед даваше упойка в болницата. Докато наблюдаваше как работи Луелин, дълга и сложна коремна операция, не можеше да потисне чувството на възхищение. Думите на Оуен бяха абсолютно верни: Луелин беше удивително способен и не само способен, а и универсален. Той беше изключението, единственият случай, който — би казал Дени — потвърждаваше правилото. Нищо не беше ново за него, нищо не го затрудняваше. Като се почне от администрацията на обществените служби за здравеопазване, чиито закони знаеше наизуст, до последните постижения в радиологията — всичко в разнообразните си задължения Луелин посрещаше любезен, подготвен и съвършен.
След операцията, докато Луелин се миеше, Андрю се приближи до него и нервно свали престилката си.
— Извинете, доктор Луелин, но не можех да не видя как се справихте с тумора — беше страшно красиво.
Увяхналата кожа на Луелин почервеня от задоволство. Той приветливо се усмихна.
— Радвам се, че мислите така, Менсън. Щом става въпрос за това, мога да кажа, че имате доста напредък с упойките.
— Не, не — измърмори Андрю. — Никога няма да съм добър в тази работа.
Настъпи мълчание. Луелин спокойно продължи да сапунисва ръцете си. Застанал до него, Андрю нервно се изкашля. Сега, когато бе дошъл моментът, беше му почти невъзможно да говори. Но успя да изстреля.
— Вижте какво, доктор Луелин. Редно ще бъде да ви кажа — ние всичките помощници смятаме, че не е справедливо да ви плащаме процент от заплатата си. Неудобно е да се говори за това, но аз — аз ще предложа това да бъде прекратено. Довечера имаме среща у дома. Предпочитам да знаете за това сега, а не после. Бих желал да разберете, че поне съм честен по този въпрос.
Преди Луелин да успее да отговори, Андрю се обърна и без да го погледне, излезе от операционната. Колко зле го бе казал! Но все пак го беше казал. Когато му изпратят своя ултиматум, Луелин не би могъл да го обвини, че му е забил нож в гърба.
Срещата във „Вейл вю“ бе уговорена за девет часа същата вечер. Андрю извади няколко бутилки бира и помоли Кристин да направи сандвичи. Когато свърши, тя си сложи палтото и отиде за час до Вонови. Изтръпнал в очакване, Андрю крачеше из хола и се мъчеше да събере мислите си. Постепенно другите пристигнаха — първо Боланд, после Ъркюхарт и след това заедно Оксбъроу и Медли.
В дневната Андрю наливаше бира, предлагаше сандвичи и се опитваше да създаде сърдечна атмосфера. Тъй като изпитваше почти неприязън към Оксбъроу, той се обърна първо към него.
— Пийте, Оксбъроу! В килера има още много.
— Благодаря, Менсън — гласът на евангелиста бе ледено студен. — Не докосвам алкохол в никаква форма и никакъв вид. Това е против принципите ми.
— Господи боже мой! — каза Кон с края на мустака си.
Като начало това не беше обнадеждаващо. Медли дъвчеше сандвичи и през цялото време гледаше внимателно, а на лицето му бе изписана неподвижната тревога на глухия. Бирата вече увеличаваше естествената сприхавост на Ъркюхарт: след като гледа упорито няколко минути към Оксбъроу, той изведнъж каза:
— Сега, след като съм във вашата компания,
— Не си спомням за случая — каза Оксбъроу, като надменно притисна един към друг върховете на пръстите си.
— Но аз си спомням — избухна Ъркюхарт, — това беше един от случаите, които ми откраднахте, ваше медицинско преподобие! Освен това…
— Господа — извика в паника Андрю. — Моля ви, моля ви! Как ще свършим работа, ако се караме помежду си? Спомнете си за какво сме се събрали.
— За какво сме се събрали? — запита като жена Оксбъроу. — Аз трябваше да ходя на визитация.
Изправил се до камината с опнато и искрено лице, Андрю се опита да вземе в ръце изплъзващото се положение.
— Ето за какво става дума, господа! — Той пое дълбоко дъх. — Тук съм най-младият и съм отскоро в тази практика, но се надявам, че ще извините всичко това. Може би именно защото съм нов, имам по-свеж поглед върху нещата — неща, които вие сте търпяли тук твърде дълго. Струва ми се, на първо място, че системата ни е изцяло грешна. Ние непрекъснато се сритваме и блъскаме по най-допотопен начин, сякаш сме обикновени градски или провинциални общи лекари, които се борят помежду си, а не членове на едно и също медицинско Дружество, което предлага прекрасни възможности за обща работа! Всеки, с когото съм разговарял, се кълне, че практиката е кучешки живот. Той разказва как се влачи, как не може да стои на краката си, как няма спокойна минута, как няма време за ядене, как винаги го викат някъде! Защо е всичко това? Защото не е направен никакъв опит за организация в нашата професия. Вземете само един пример, а аз бих могъл да ви кажа десетки. Нощните викания, знаете как си лягаме вечер със страх, че ще бъдем събудени и извикани. Спим отвратително, защото знаем, че може би ще ни извикат. Представете си да знаехме, че не могат да ни извикат. Представете си, че уредим като начало обща система за нощна работа. Един лекар поема нощните визитации за една седмица и след това е свободен от нощни викания до края на месеца. Няма ли да бъде чудесно! Представете си колко свежи ще бъдете през деня…
Внезапно спря, като видя безизразните им лица.
— Няма да стане — подхвърли Ъркюхарт. — Да върви по дяволите! Аз предпочитам да будувам всяка нощ, отколкото да доверя на стария Оксбъроу някой от моите пациенти. Хе, хе! Когато дам на заем, той не връща.
Андрю трескаво се намеси:
— Да оставим тогава това до следващата среща, щом не сме съгласни. Но има едно нещо, за което сме съгласни. И за това сме тук. Този процент, който плащаме на доктор Луелин. — Той спря. Сега всички го гледаха заинтересовани, защото ставаше въпрос за джоба им. — Ние всички сме съгласни, че е несправедливо. Аз говорих с Оуен за тази работа. Той каза, че тя няма нищо общо с Комитета и трябва да се уреди между докторите.
— Това е вярно — каза Ъркюхарт. — Спомням си, когато беше уредено. Преди около девет години. Имахме тогава за помощници двама абсолютни кутсузи. И на Луелин се отвори доста работа с техните пациенти. И така един прекрасен ден ни събра всички заедно и ни каза, че няма сметка да работи така, освен ако не направим някакво споразумение. Така почна. И така си върви.
— Но заплатата му от Комитета вече покрива цялата му работа за Дружеството. А той просто пращи от пари от другите си длъжности. Целият е в пари!
— Знам, знам — сухо каза Ъркюхарт. — Но имай предвид, Менсън, че този същият Луелин е страшно полезен за нас. Той това го знае. И ако реши да ни изостави, няма да сме много добре.
— Но защо трябва да му плащаме? — неуморно продължи Андрю.
— Точно така, точно така! — обади се Кон, като пълнеше отново чашата си.
Оксбъроу хвърли поглед към зъболекаря.
— Ако ми бъде разрешено, и аз да кажа нещо… съгласен съм с доктор Менсън, че не е справедливо да ни режат от заплатите. Факт е обаче, че доктор Луелин е високопоставен човек, прекрасно квалифициран, човек, който придава тежест на Дружеството. И освен това, той прави всичко възможно, за да ни отърве от тежките случаи.
Андрю се втренчи в него.
— Наистина ли искате да се отървете от тежките случаи?
— Разбира се — отвърна раздразнено Оксбъроу. — Че кой не иска?
— Аз не искам — извика Андрю. — Аз искам да ги запазя, да ги проследя докрай!
— Оксбъроу е прав — неочаквано каза Медли. — Това е първото правило в медицинската практика, Менсън. Ще разберете след време. Гледай да се отървеш от трудното. Гледайте, гледайте!
— Но как така, по дяволите! — запротестира разгорещен Андрю. Спорът продължи на вълни три
