сутринни часове. Когато лягаше изтощен, често не можеше да заспи. А понякога, както спеше, изведнъж се събуждаше целият в пот от някакъв кошмар в главата си, пълна с термини, формули и вбесяващия идиотизъм на несигурния му френски.
Пушеше много, отслабна, лицето му хлътна. Но Крис беше винаги там, мълчалива, позволяваше му да говори, да чертае диаграми, да обяснява със заплетена номенклатура изключително учудващото и прекрасно селективно действие на каналчетата на бъбреците. Разрешаваше му да вика, да жестикулира и колкото повече се изопваха нервите му — да я обижда.
В единайсет часа, когато му носеше кафе, той често недоволстваше:
— Защо не ме оставиш на мира? И за какво е всичко това в края на краищата? Кофеинът е само едно гадно лекарство. Ти знаеш, че се убивам, нали? И всичко заради теб. Ти си упорита! Страшно упорита. Ти си като някой женски тъмничар, който влиза и излиза с паницата. Никога няма да успея в тази идиотщина. Стотици от лондонския Уестенд, от големите болници се опитват да я получат, а аз от Аберлоу, ха, ха! — смехът му беше истеричен, — от доброто старо Дружество за медицинска помощ! О, господи! Така съм уморен и знам, че ще ме извикат тази вечер за онова израждане в Сефън Роу и…
Тя беше по-добър войник от него. Притежаваше равновесие, което им помагаше при всяка криза. Тя също имаше нерви, но ги контролираше. Тя правеше жертви, отказваше всички покани на Вонови и престана да ходи на концертите в Темпърънс Хол. Колкото и лошо да бяха спали, тя винаги ставаше рано, чисто облечена, готова със закуската му, когато той се довличаше долу, небръснат, захапал вече първата цигара на деня.
Внезапно, след като бе работил вече шест месеца, нейната леля в Бридлингтън се разболя от флебит и я повика при себе си. Като му показа писмото, тя веднага заяви, че е невъзможно да го остави.
Но той, прегърбил се намусен над шунката с яйца, изръмжа:
— Иска ми се да заминеш, Крис! Като уча по този начин, ще ми бъде по-лесно без теб. Напоследък си играем един друг на нервите. Извинявай, но изглежда, че така е най-добре.
В края на седмицата тя с неохота замина. Не бяха изминали и двайсет и четири часа и той откри грешката си. Без нея беше цяло мъчение. Въпреки че работеше по грижливо изготвени инструкции, Джени непрекъснато го дразнеше. И не ставаше въпрос за нейното готвене или за блудкавото кафе, или за лошо оправения креват. Работата беше в отсъствието на Кристин: знаеше, че тя не е в къщата, не можеше да я извика, чувстваше липсата й. Хващаше се, че стои тъпо загледан в книгите и губи часове в мисли за нея.
След две седмици тя му телеграфира, че се връща. Той изостави всичко и се приготви да я посрещне. Всичко му се струваше недостатъчно добро, недостатъчно красиво, за да се отпразнува връщането й. Телеграмата й не му беше оставила много време, но той бързо размисли и побърза към града. За нещо специално. Първо купи букет рози. При продавача на риба Кендрик има късмет да открие един пресен омар. Взе го бързо, да не би госпожа Вон, за която Кендрик обикновено доставяше подобни деликатеси, да звънне и да го изпревари. После купи много лед, отби се в зарзаватчийницата за салата и най-после с трепет поръча бутилка мозелско вино, за което Ламперт, бакалинът на площада, го увери, че е „чиста работа“.
След чая каза на Джени, че може да си ходи, защото вече чувстваше младите й очи любопитно вперени в него. После се хвана за работа и с любов направи салата от омар. Тенекиената кофа от килера, напълнена с лед, се оказа чудесен хладилник за виното. Цветята го изправиха пред неочаквана трудност, тъй като Джени бе заключила бюфета под стълбата, където бяха всички вази, и за всеки случай бе скрила ключа. Но преодоля дори и това препятствие, като постави половината рози в каната за вода, а останалите — в канчето за четките за зъби от банята на горния етаж. Това създаде доста голямо разнообразие.
Най-после приготовленията му завършиха — цветята, храната, виното в леда — още веднъж огледа внимателно всичко. След приемните часове в девет и половина той затича да посрещне влака на горната гара.
Като че ли се влюбиха отново — всичко беше свежо и чудесно. Нежно я съпроводи до любовното угощение. Нощта беше гореща и тиха. Луната светеше над тях. Той забрави коварствата на основната обмяна. Каза, че биха могли да са в Прованс или някъде другаде в голям замък край езеро. Каза, че тя е сладко прекрасно дете. Каза, че се е държал като говедо с нея, но че до края на живота си ще бъде килим — не червен, понеже тя вметна, че не е съгласна с този цвят, — по който тя да ходи. Каза много повече и от това.
В края на седмицата й викаше да му донесе чехлите.
Дойде август, прашен и зноен. Вече се виждаше краят на четенето и той бе изправен пред необходимостта да опресни практиката си специално по хистология — едно на пръв поглед непреодолимо препятствие при сегашното положение. Тогава Кристин се сети за професор Чалис и положението му в Кардифския университет. Когато Андрю му писа, Чалис незабавно отговори, като многословно заяви, че с удоволствие що използва своето влияние във факултета по патология. Пишеше, че Менсън ще открие в лицето на доктор Глин Джонз първокласно момче. Завършваше с възхваляващи въпроси как е Кристин.
— На тебе го дължа, Крис! Наистина не е лошо да си имаш приятели. А аз за малко да не се запозная с Чалис оная вечер у Вонови! Любезен стар нахалник. Но както и да е, мразя да искам услуги. А какво значи това, че ти праща нежни поздрави?
Към средата на месеца във „Вейл вю“ се появи един купен на старо мотоциклет „Червен индианец“, който беше нисък, страшно непрофесионален и рекламиран от предишния му собственик като „твърде бърз“. В лятната отпуснатост имаше три следобедни часа, които Андрю с право би могъл да смята за свои собствени. Всеки ден, веднага след обед, надолу по долината към Кардиф политаше с рев една червена стрела. И всеки ден към пет часа една малко по-прашна червена стрела се движеше в обратна посока към „Вейл вю“.
Тези шейсет мили в непосилната жега с един час работа при образците и предметните стъкла на Глин Джонз, поставени накриво — често той работеше с микроскопа, а ръцете му още се тресяха от вибрацията на мотора — направиха тежки следващите няколко седмици. За Кристин това беше най-тревожната част от целия безумен опит: да го гледа как тръгва с бърз тракащ шум, да чака напрегнато първия слаб звук от връщането му, да се страхува през цялото време, че сигурно нещо ще му се случи, както се е навел към метала на тази сатанинска машина.
Въпреки че бързаше толкова много, от време на време той успяваше да й донесе ягоди от Кардиф. Пазеха ги за след вечерните приемни часове. По време на чая той бе винаги покрит с корица от праха, със зачервени очи и мрачно се питаше дали дванадесетопръстникът му не е изпаднал при онази последна дупка при Трикод, дали ще успее преди приемните часове да направи тези две визитации, за които се бяха обадили, докато го нямаше.
Но най-после беше направено и последното пътешествие. Глин Джонз нямаше какво повече да му покаже. Знаеше всяко предметно стъкло и всеки отделен образец наизуст. Сега оставаше да се запише и да изпрати голямата сума за участие в изпита.
На петнайсети октомври Андрю замина за Лондон сам. Кристин го изпрати на гарата. Сега, когато събитието беше толкова близо, бе го обзело някакво странно спокойствие. Всичките му усилия, налудничавите му напъни, почти истеричните му избухвания изглеждаха далечни и забравени. Мозъкът му беше пасивен, почти тъп. Струваше му се, че нищо не знае.
Но на другия ден, когато започна писмената част на изпита, който се провеждаше в лекарската колегия, той усети, че отговаря на въпросите сляпо и автоматично. Пишеше и пишеше, без да гледа часовника, лист след лист, докато главата му се завъртя.
Беше взел стая в хотел „Мюзиъм“, където Кристин и той бяха отседнали при първото си посещение в Лондон. Тук беше много евтино. Но храната беше отвратителна — тя бе последното, от което се нуждаеше разстроеното му храносмилане, за да стигне до разстройство. Принуди се да ограничи храната си само с топло малцово мляко. Една пълна чаша в закусвалнята на АБС на Стренд беше целият му обед. Между отделните изпити живееше като насън. Не си и помисляше да отиде някъде за развлечение. Почти не забелязваше хората на улиците. От време на време, за да си прочисти главата, се разхождаше из града на втория етаж на автобуса. След писмените започнаха практическите и устните изпити и Андрю разбра, че от тях се бои повече, отколкото от каквото и да било досега. Имаше може би двайсет други кандидати, всичките по-възрастни от него и всичките с вид на хора, които несъмнено са уверени в себе си и имат добро положение. Например кандидатът, който седеше до него, един мъж на име Харисън, с когото говори един
