Андрю влезе в дървената барака, из която се търкаляха парчетии от един невероятно стар автомобил. В средата, сложено на дървени кутии от яйца, беше шасито. То явно бе разрязано с трион на две части. От този необичаен машинен спектакъл Андрю вдигна очи към Боланд.
— Това ли е изваждането?
— Да — съгласи се Кон. — Като ме домързи в кабинета, идвам в гаража и поправям по нещо на колата.
Независимо от ирландския си акцент, който беше такава гъста мъгла, че можеше и с нож да се реже, той използваше думите „гараж“, имайки предвид разнебитената барака, и „кола“, имайки предвид още по- разнебитеното превозно средство, с чувство на несъмнена гордост.
— Няма да повярвате какво правя сега — продължи той, — искам да кажа освен ако не сте с технически ум като мене. От пет години я имам тази моя малка кола и знайте, че когато я зех, беше вече на три години. Може да н’вярвате, като е такава
В кабинета, който беше почти така разхвърлян, както и гаража, и, трябва да се признае, също така мръсен, Кон запълни зъба, като през цялото време приказваше. Приказваше толкова много и така ожесточено, че по червените му рошави мустаци винаги имаше капчици влага. Рижата му коса, която имаше остра нужда от подстригване, непрекъснато влизаше в очите на Андрю, щом се надвесваше да слага амалгама, която разтриваше с мазния си нокът. Той дори не се погрижи да си измие ръцете — за Кон това беше дреболия!
Беше разсеян, поривист, добродушен и щедър човек. Колкото повече Андрю опознаваше Кон, толкова повече попадаше в плен на хумора му, простотата му, буйността му и прахосничеството му. Кон, който беше в Аберлоу от шест години, нямаше спестено и едно пени. И все пак той извличаше голямо удоволствие от живота. Беше луд за „техника“, непрекъснато правеше някакви устройства и боготвореше колата си. Самият факт, че Кон имаше кола, беше сам по себе си шега. Но Кон обичаше шегите, дори когато бяха и срещу него. Разказа на Андрю случая, когато отишъл да извади разваления кътник на един важен член на Комитета, като си въобразявал, че клещите му са в джоба, а се оказало, че посяга към зъба със шестинчов гаечен ключ.
След като направи пломбата, Кон хвърли инструментите си в един съд от сладко, пълен с лизол, това беше неговото лекомислено схващане за дезинфекцията, и настоя Андрю да се върне с него на чай.
— Хайде сега — настояваше той гостоприемно, — трябва да се запознаете със семейството. И сме тъкмо навреме. Точно пет часа̀.
Всъщност, когато пристигнаха, семейството на Кон вече пиеше чай, но явно бе свикнало твърде много с чудатостите на Кон, за да го разтревожи довеждането на чужд човек. В топлата разхвърляна стая, начело на масата седеше госпожа Боланд, а от гърдата й сучеше бебе. До нея седеше Мери. Петнайсетгодишна, тиха, срамежлива — „единствената чернокоса и любимка на баща си“ както я представи Кон, — тя вече печелеше прилична надница като служителка при Джо Ларкинс, при когото ставаха наддаванията на площада. До Мери беше Терънс, дванайсетгодишен, а нататък три други по-малки деца се търкаляха по пода и крещяха, за да им обърне внимание бащата.
Около това семейство, с изключение може би на срамежливата чувствителна Мери, цареше атмосфера на безгрижна веселост, която веднага овладя Андрю. Самата стая говореше със страхотен ирландски акцент. Над камината, под цветната снимка на папа Пий X, който държеше палмово клонче, се сушаха пелените на бебето. Кафезът на канарчето, непочистен, но пълен с песен, беше поставен на шкафа, край захвърления корсет на госпожа Боланд, която го бе махнала преди това за по-голямо удобство, и край едно скъсано чувалче с кучешки бисквити. Върху бюфета бяха наредени шест, току-що донесени от магазина бутилки с бира. Там беше и флейтата на Терънс. В ъгъла бяха захвърлени счупени играчки, обувки без ешове, една ръждясала кънка, японски слънчобран, два леко повредени молитвеника и един брой на фотографското списание „Фото Битс“.
Но докато пиеше чая, Андрю остана най-очарован от госпожа Боланд — просто не можеше да откъсне очи от нея. Бледа, замечтана, невъзмутима, тя тихо седеше и преглъщаше чаша след чаша черен запарен чай, децата се търкаляха наоколо, а бебето открито сучеше храната си от нейния щедър извор. Тя се усмихваше, кимаше, режеше хляб за децата, наливаше чай, пиеше и кърмеше, и вършеше всичко това с някаква отнесена ведрост, като че годините на шум, мръсотия, скука и жизнерадостта на Кон я бяха пренесли в лоното на някаква божествена лудост, където е изолирана и неприкосновена.
Андрю едва не си обърна чашата, когато с мек глас, като че се извинява, загледана някъде над главата му, тя се обърна към него:
— Канех се да посетя госпожа Менсън, докторе. Но бях така заета…
— За бога! — Кон се преви от смях. — Заета, наистина! Тя нямаше нова рокля — това иска да каже тя. Бях приготвил парите, но дяволите да го вземат, Терънс или някой от другите имаше нужда от обувки. Нищо, майко, почакай да удължа колата и ще те доставим там в стил. — Той се обърна към Андрю с най- естествен тон.
— Зле сме, Менсън. Дяволът е крив! Слава богу, потомство имаме голямо, но понякога не сме така добре с дрехите. Страшно са стиснати в Комитета. И, разбира се, големият шеф получава своя пай!
— Кой? — запита удивен Андрю.
— Луелин! Той взема своята пета част както от вас, така и от мен.
— Но за какво, по дяволите?
— Е, от време на време преглежда някой и друг пациент. През последните шест години той е извадил една-две зъбни кисти вместо мен. И той е специалистът, когато има нужда от рентгенови снимки. Но е леке. — Семейството се бе изнесло да играе в кухнята и Кон говореше свободно. — Той и голямата му лимузина. Цялата е в боя. Нека да ти кажа, Менсън, веднъж вървях след него, нагоре по Марди Хил с моя собствен малък бус и си рекох да стъпя на газта. Бог ми е свидетел! Трябваше само да му видиш лицето, като започна да ми гълта праха.
— Виж какво, Боланд — бързо каза Андрю. — Тази работа с частта на Луелин е жива неправда, защо да не се борим против нея?
— Да?
— Защо да не се борим срещу нея? — повтори Андрю по-високо. Почувства как кръвта нахлува в главата му. — Това е страхотна неправда. Ето, стоим ние тука, мъчим се да пробием… Боланд, ти си човекът, когото търся. Ще бъдеш ли заедно с мен в тази работа? Ще хванем и другите помощници. Ще направим голямо организирано усилие…
Бавно в очите на Кон заблестя светлина.
— Искаш да кажеш, че искаш да подгониш тоя Луелин?
— Да.
Кон внушително протегна ръка.
— Менсън, мойто момче — тържествено заяви той. — Ние сме заедно от самото начало.
Андрю се впусна към къщи при Кристин, пълен с нетърпение, жадуващ за битка.
— Крис! Крис! Намерих един златен човек, един червенокос зъболекар. Съвсем луд. Да, като мене, знаех си, че така ще кажеш. Но слушай, мила, ние ще започнем революция. — Той възбудено се засмя — О!
Ненужно бе предупреждението й да внимава. Беше решил да отиде докрай във всичко. И на другия ден започна, като посети Оуен.
Секретарят прояви интерес и беше категоричен. Той каза на Андрю, че въпросното споразумение е доброволно между главния лекар и помощниците. Цялата работа беше извън юрисдикцията на Комитета.
— Разбирате ли, доктор Менсън — каза в заключение Оуен, — доктор Луелин е много способен и добре квалифициран човек. Ние сме щастливи, че той е при нас. Но Дружеството му плаща добре за работата като наш главен лекар. Вие помощниците мислите, че той би трябвало да получава повече…
„Дренки мислим“, си каза Андрю. Тръгна си доволен. Звънна на Оксбъроу и Медли и ги накара да се съгласят да дойдат същата вечер у тях. Ъркюхарт и Боланд вече бяха обещали да дойдат. От предишни
