няма нищо лично или необикновено в това, че Луелин ме държи настрана от отделението. Същото е и в Лондон, във всички големи болници, навсякъде. Виновна е системата. Защо трябва да бъде така, Крис? Защо лекарят трябва да бъде откъснат от случая, щом той влезе в болницата? Той губи случая така изцяло, като че ли е изгубил и пациента. Това е част от нашата идиотска система на специалисти и общи лекари и тя е погрешна, цялата е погрешна! Но, господи, защо ти чета нотации? Като че си нямаме свои грижи. Само като си помисля как започнах тук! Какво смятах да направя! И вместо това, едно след друго всичко се проваля!
Но в края на седмицата им дойде неочакван гост. Съвсем късно, когато с Кристин се готвеха да се качат в спалнята, звънецът на външната врата звънна. Беше Оуен, секретарят на Дружеството.
Андрю побледня. За него посещението на секретаря беше най-зловещото събитие, върхът на тези трудни, неуспешни месеци. Дали Комитетът няма да поиска да си подаде оставката? Щеше ли да бъде уволнен, изхвърлен заедно с Кристин на улицата като клет неудачник? Като видя слабото вежливо лице на секретаря, сърцето му се сви, после внезапно, когато Оуен извади една жълта карта, затуптя с облекчение и радост.
— Съжалявам, че ви тревожа толкова късно, доктор Менсън, но се задържах дълго в канцеларията и нямах време да дойда в манипулационната. Дали не бихте искали да вземете медицинската ми карта? Наистина, малко е странно, че като секретар на Дружеството досега не съм се погрижил да се запиша при някого. Последния път когато ходих на лекар, беше в Кардиф. Но сега, ако нямате нищо против, много ще се радвам да бъда във вашия списък.
Андрю едва можа да отговори. Беше върнал толкова много карти, че да получи сега една и при това от самия секретар, беше почти невероятно.
— Благодаря, господин Оуен. Много ще се радвам да сте при мен.
Кристин, която беше в хола, бързо се намеси.
— Няма ли да влезете, господин Оуен? Моля ви.
Въпреки протестите си, че ги безпокои, секретарят все пак, изглежда, с готовност се остави да го убедят да влезе в дневната. Седнал в едно кресло, замислено загледан в огъня, той носеше около себе си атмосфера на извънредно спокойствие. Въпреки че в дрехите и говора си не се различаваше от обикновен работник, той имаше съзерцателното спокойствие и почти прозрачното лице на аскет. Изглежда, известно време подреждаше мислите си. После каза:
— Радвам се, че имам възможност да говоря с вас, докторе. Не се отчайвайте, ако в началото имате някои несполуки! Те са малко груби нашенците, но имат добри сърца. Ще дойдат, скоро ще дойдат!
Преди Андрю да каже нещо, той продължи:
— Май не сте чули за Том Еванс? Не? Ръката му е много зле. Онова лекарство, срещу което ги предупреждавахте, подейства точно както се опасявахте. Лакътят му се е втвърдил и изкривил, не може да работи с ръката си и загуби мястото си в кариерите. Да, а понеже се изгорил у дома, няма да получи нито пени „компо“.
Андрю измърмори някакво съчувствие. Не изпитваше никаква омраза към Еванс, а просто тъга за неуспешния изход на този случай, който тъй безсмислено се бе развил зле.
Оуен отново помълча, а после с тихия си глас взе да им разказва за първите си битки, за това, как е работил под земята още на четиринайсет години, как посещавал вечерното училище и постепенно „подобрил себе си“, как изучил машинопис и стенография и в последна сметка постигнал секретарското място в Дружеството.
Андрю можа да се увери, че целият живот на Оуен е бил посветен на подобряване живота на хората. Той обичаше работата си в Дружеството, тя отговаряше на неговия идеал. Но искаше и нещо повече от обикновени лекарски услуги. Искаше по-добри жилища, по-добра канализация, по-добри и по-сигурни условия не само за миньорите, но и за семействата им. Цитира процента на смъртните случаи при раждане на миньорските жени, процента на детската смъртност. Знаеше всички цифри, всички факти наизуст.
Но той не само говореше, той също и слушаше. Усмихна се, когато Андрю му разказа за случая с канала по време на тифусната епидемия в Бленли. Прояви по-голям интерес към схващането, че работниците в антрацитните мини са по-податливи на белодробни заболявания, отколкото другите подземни работници.
Ентусиазиран от присъствието на Оуен, Андрю се впусна в темата с много жар. Беше поразен: в резултат на дълги и мъчителни проучвания, той бе установил колко голям е процентът на антрацитните миньори, които страдат от скрити форми на белодробни заболявания. В Бленли много от забойчиците, които идваха при него с оплакване от кашлица и „храчки в гърлото“, бяха всъщност в първите или дори в напредналите етапи на белодробна туберкулоза. Тук констатираше същото. Беше започнал да се пита дали няма някаква пряка връзка между работата и болестта.
— Разбирате ли какво искам да кажа? — възкликна нетърпеливо той. — Тези хора работят цял ден в прах, този ужасен каменен прах в коравите пластове и дробовете им се задръстват с него. Подозирам вече, че той именно е вредният. Например забойчиците, които гълтат най-много, заболяват по-често, отколкото, да речем, извозвачите. О! Може и да греша. Но мисля, че съм прав! И най-много ме въодушевява мисълта, че — да, наистина — проучванията в тази област са незначителни. В списъка на Министерството на вътрешните работи не се споменава подобно професионално заболяване. Когато тези мъже се разболеят, те не получават нито пени компенсация!
Развълнуван, Оуен се наведе напред, ярко оживление се появи на бледото му лице.
— За бога, докторе, това е истински разговор! Отдавна не съм чувал нещо толкова важно.
Започнаха оживено да обсъждат въпроса. Когато секретарят стана да си върви, беше късно. Като се извиняваше, че е стоял толкова дълго, той от все сърце помоли Андрю да продължи изследванията си, като обеща цялата помощ, която би могъл да му окаже.
След като вратата се затвори зад Оуен, остана топлото чувство на искреност. А Андрю, както по време на заседанието на Комитета, когато получи тази работа, си помисли: „Този човек е мой приятел.“
Глава седма
Вестта, че секретарят е дал картата си на Андрю, бързо се разпространи наоколо и до известна степен спря спадането на неговата популярност.
Освен материалната печалба от това и Кристин, и той се почувстваха по-добре след посещението на Оуен. Досега общественият живот в града изобщо не беше ги докоснал. Въпреки че Кристин никога не говореше за това, по време на дългите отсъствия на Андрю, когато той правеше обиколките си, имаше моменти, в които тя чувстваше своята самота. Съпругите на по-висшестоящите чиновници на Компанията бяха твърде важни, за да посетят съпругите на помощниците на Дружеството за медицинска помощ. Госпожа Луелин, която бе обещала вечна привързаност и прекрасни малки пътешествия с кола до Кардиф, оставяше картички, когато Кристин беше навън, и друг път не се обаждаше. Междувременно съпругите на доктор Медли и доктор Оксбъроу от източната амбулатория (първият — изхабен бял заек, приличащ на жена, а вторият — жилест фанатик, който цял час по стария купен от „Риджънси“ часовник говори за мисионерите в Западна Африка) се бяха оказали изключително скучни. Изглежда, наистина нямаше чувство на единство, нито социални връзки между медицинските помощници или техните жени. Те бяха безразлични, не се съпротивляваха и дори изглеждаха нещастни в очите на градската общественост.
Един декемврийски следобед на връщане във „Вейл вю“ по задния път, минаващ по склона на хълма, Андрю видя, че го приближава дълъг, но строен млад мъж на негова възраст, когото веднага позна — Ричард Вон. Първата му мисъл бе да мине на другата страна, за да избегне приближаващата се фигура. Но после упорито реши: „Защо пък? Хич не ме интересува кой е той!“
Загледан встрани, той се готвеше да отмине Вон, когато за негова изненада, чу да му говорят с приятелски, полунасмешлив тон:
— Здравейте! Нали вие върнахте Бен Ченкин на работа?
Андрю спря, вдигна войнствено очи, сякаш целият му израз казваше: „Какво от това? Да не съм го направил заради вас?“ Въпреки че отговори достатъчно вежливо, той си каза, че не е съгласен да бъде покровителстван дори от сина на Едуин Вон. Фамилията Вон беше фактическият собственик на Компанията в Аберлоу; те получаваха всички печалби от околните мини, бяха богати, изключителни, недостижими. Сега,
