след като старият Едуин се бе оттеглил в едно имение край Брикан, неговият единствен син Ричард бе поел управлението на Компанията. Оженил се неотдавна, той си беше построил голяма модерна къща, която гледаше над града.
Като разглеждаше Андрю и подръпваше редкия си мустак, Вон подхвърли:
— Много смешен беше старият Бен.
— Не ми се стори особено забавно.
Когато усети непреклонната шотландска гордост, устните на Вон потрепераха зад ръката му. Той леко каза:
— Всъщност вие сте нашите най-близки съседи. Жена ми — тя беше през последните седмици в Швейцария — има намерение да посети вашата, след като вече се наредихте.
— Благодаря! — каза късо Андрю и продължи по пътя си. Същата вечер, докато пиеха чай, той язвително разказа на Кристин за случката.
— Какво иска той? Кажи. Виждал съм го как отминава на улицата с едно леко кимване дори Луелин. Може би иска да ме примами, за да върна още няколко души в проклетите му мини!
— Недей така, Андрю — възпротиви се Кристин. — Това не ти харесвам! Ти си подозрителен, страхотно подозрителен към всички.
— Аз да съм подозрителен към него? Надут нехранимайко, въргаля се в пари, вързал старата си ученическа връзка под тая грозна мутра. „Моята госпожа, дето викаше «ойларипи» из Алпите, докато ти тука си се блъскал на Марди Хил, ще посети твоята“! Хм! Мога да си я представя как ще дойде тук, мила! Но ако дойде — той внезапно се разгневи, — трябва добре да внимаваш да не й позволиш да те покровителства.
Крис отговори по-кратко, отколкото когато и да било през тези първи месеци на нежност.
— Мисля, че знам как да се държа.
Въпреки предчувствието на Андрю, госпожа Вон наистина посети Кристин и явно бе останала доста по- дълго, отколкото изискваше простата учтивост. Когато тази вечер Андрю се прибра, той завари Кристин весела, с леко зачервени страни, с вид на човек, който е прекарал добре. Тя отвърна сдържано на ироничните му подпитвания, но призна, че срещата е била приятна.
Той се подиграваше:
— Предполагам, че си извадила фамилното сребро, най-хубавия сервиз и златния самовар. И торта от „Пери“.
— Не. Хапнахме хляб и масло — отвърна спокойно тя — и използвахме кафявото чайниче.
— И това й хареса?
Той иронично вдигна вежди.
— Надявам се!
След този разговор нещо странно почна да измъчва Андрю, някакво чувство, което не би успял да анализира, дори да се помъчеше. Десет дни по-късно, когато госпожа Вон му се обади по телефона и покани Кристин и него на вечеря, той бе потресен. В този момент Кристин беше в кухнята, печеше кейк и по телефона се обади той.
— Съжалявам — каза той, — страх ме, че е невъзможно. Приемам всяка вечер почти до девет часа в манипулационната.
— Но не и в неделя, нали? — гласът й беше лек, очарователен. — Елате за вечеря в неделя. Значи, уредено, ще ви очаквам!
Андрю влетя като буря при Кристин.
— Тези проклети високомерни твои приятели ни канят на вечеря. Не можем да отидем! Имам сигурно предчувствие, че в неделя вечер ще трябва да израждам!
— Слушай сега, Андрю Менсън! — Когато чу за поканата, очите й блеснаха, но въпреки това тя му се скара сурово. — Трябва да престанеш да бъдеш глупав. Ние сме бедни и всеки го знае. Ти носиш стари дрехи, а аз готвя. Но това няма значение. Ти си лекар и при това добър лекар, а аз съм твоя съпруга. — Лицето й за миг се отпусна. — Чуваш ли ме? Да, може и да ти е чудно, но аз съм скрила брачното си свидетелство в долното чекмедже. Вонови имат много пари, но това е само една подробност край факта, че са любезни, очарователни и интелигентни хора. Ние тук заедно сме много щастливи, мили, но трябва да имаме и приятели. Защо да не бъдем приятели с тях, ако те нямат нищо против? И недей да се срамуваш, че си беден. Забрави и парите, и положението си, и всичко и се научи да приемаш хората такива, каквито наистина са!
— Е добре — каза той недоволно.
В неделя той отиде с безизразно лице и подчертано покорство и когато минаваха през добре подредената алея край новия тенис-корт, отбеляза със стиснати устни:
— Сигурно няма да ни пуснат, като ме видят без фрак.
Противно на очакванията му, бяха посрещнати добре. Вон гостоприемно се усмихваше с костеливото си грозно лице над една сребърна кутия за кафе, която, кой знае защо, оживено клатеше.
Госпожа Вон ги поздрави с неподправена простота. Имаше още двама гости — професор и госпожа Чалис, дошли да прекарат уикенда с Вонови.
Докато пиеше първия коктейл в живота си, Андрю критично огледа дългата, покрита с бежов килим стая, с нейните цветя, книги, необикновено красиви стари мебели. Кристин весело говореше с Вон, съпругата му и госпожа Чалис, възрастна жена с весели бръчици около очите. Понеже се почувства изолиран и биещ в очи, Андрю предпазливо се приближи до Чалис, който независимо от голямата си бяла брада, успешно и весело обръщаше вече трета чаша.
— Дали някой умен млад лекар няма най-любезно да проучи въпроса — усмихна се той на Андрю, — точно каква е функцията на маслината в мартинито? Предупреждавам ви предварително — имам своите подозрения. Но какво мислите вие, докторе?
— Ами — смънка Андрю — аз, аз едва ли бих могъл…
— Моята теория — съжали го Чалис — е, че това е заговор на барманите и на негостоприемни люде, като нашия приятел Вон. Прилагат закона на Архимед. Чрез простото действие на изместване на течността, те се надяват да спестят джин!
Андрю се помъчи да се усмихне, скован от мисълта за собствената си вързаност. Той нямаше светски маниери и никога през целия си живот не бе влизал в толкова голям дом. Не знаеше какво да прави с празната си чаша, с пепелта на цигарата си, със собствените си — да, със собствените си ръце! Когато отидоха да вечерят, той се зарадва. Но и тук се оказа в неизгодно положение.
Сервираха просто, но красиво приготвено меню — топъл бульон, последван от салата от пиле — само бяло месо, сърцевина на маруля и странни деликатни подправки.
Андрю седна до госпожа Вон.
— Имате очарователна жена, доктор Менсън — каза тихо тя, докато сядаха. Тя беше високо, слабо, елегантно момиче, много нежна на вид, далеч не красива, но с големи умни очи и подчертано естествени маниери. Устата й беше някак изкривена нагоре и много подвижна, което внушаваше мисълта за чувство за хумор и възпитание.
Тя го заговори за работата му, каза че съпругът й бил говорил не един път за неговата усърдност. Опита се внимателно да го предразположи, като с интерес разпитваше как според него биха могли да се подобрят условията за работа в района.
— Всъщност… не знам — той непохватно разля малко супа. — Предполагам, мисля, че трябва повече да се прилагат научни методи.
Скован и с вързан език на любимата си тема, по която бе говорил на Кристин с часове, той упорито гледаше в чинията си, докато най-после за негово облекчение госпожа Вон влезе в разговор с Чалис, който беше от другата й страна.
Чалис, за когото разбраха, че е професор по металургия в Кардиф, че чете лекции по същия предмет в Лондонския университет и че е член на прословутата Комисия за условията в мините, беше весел и неудържим бърборко. Той говореше с цялото си тяло, с ръцете си, с брадата си, спореше, смееше се, избухваше, бърбореше и междувременно запращаше големи количества храна и питие в устата си, като огняр, който бясно вдига пара. Но той говореше добре и, изглежда, останалата част от компанията го харесваше.
