Андрю обаче отказваше да признае достойнствата на разговора, той недоволно слушаше, когато се мина към музиката, към качествата на Бах, а после — чрез един от произволните скокове на Чалис — към руската литература. Чу да се говори за Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и стискаше зъби.
Глупости, бушуваше той вътрешно. Всичко това са излишни глупости. За какъв се мисли този стар хитрец? Я да го видя аз него, как ще направи, да речем, трахеотомия в някоя тъмна кухня на Сефън Роу. Там едва ли би успял със своя Пушкин!
Кристин обаче се забавляваше чудесно. Като погледна настрани, Андрю я видя как се усмихва на Чалис, чу как участваше в разговора. Тя не се преструваше, държеше се напълно естествено. Веднъж или дваж спомена за училището на Бенк стрийт. Учуди се как добре разговаря тя с професора, как бързо и непретенциозно излага становищата си. За първи път започна да вижда жена си в нова, необикновена светлина. „Изглежда, че знае всичко за тия руски бръмбари, ръмжеше той вътрешно, чудно как така никога не ми е говорила за тях.“ А по-късно, когато Чалис одобрително потупа Кристин по ръката: „Не може ли старият брадатко да си държи лапите? Няма ли си своя собствена жена?“
Няколко пъти улови погледа на Кристин, искрящ и интимен, и тя на няколко пъти насочваше разговора към него.
— Моят съпруг много се интересува от антрацитните работници, професор Чалис. Започнал е едно проучване. Върху вдишването на праха.
— Да, да — изпухтя Чалис и заинтересован погледна към Менсън.
— Нали така, мили? — окуражи го Кристин. — Миналата вечер ми разказваше за това.
— О, не знам — изръмжа Андрю. — Вероятно няма нищо в тази работа: още нямам достатъчно данни. Може би това изобщо няма връзка с праха.
Естествено, ядосваше се на себе си. Вероятно този Чалис би могъл да му помогне, не че щеше да моли за помощ, но все пак фактът, че той е свързан с Комисията за условията в мините, несъмнено предлагаше чудесна възможност. Поради някаква неразбираема причина гневът му се насочи срещу Кристин.
Когато се връщаха след вечерта към „Вейл вю“, той ревниво мълчеше. И със същото мълчание влезе преди нея в спалнята.
Докато се събличаха, което обикновено беше непринудена процедура, придружена с разговори, когато по тиранти и с четката за зъби в ръка се впускаше в разкази за изминалия ден, той упорито гледаше настрани.
Кристин умолително поде: „Добре прекарахме, нали мили?“’ А той най-учтиво отговори: „О, прекрасно прекарахме?“ В леглото се дръпна към края, като се противопостави на лекото движение, което почувства, че тя прави към него, с дълго и силно хъркане.
На другата сутрин между тях все така се чувстваше същото напрежение. Вършеше работата си намусен и глупаво неприличащ на себе си. Около пет часа следобед, когато пиеха чай, на предната врата се звънна. Беше шофьорът на Вон с купчина книги и голям букет нарциси, поставен върху тях.
— От госпожа Вон, госпожо — каза той усмихнат, докосвайки острата си шапка, като се оттегляше.
Кристин се върна в дневната с пълни ръце и светнало лице.
— Виж — извика тя възбудено. — Нали е много мило? Госпожа Вон ми дава на заем целия Тролоп10. Винаги съм искала да го изчета от начало до край! И какви прекрасни, прекрасни цветя.
Той сковано се изправи и подигравателно изсумтя:
— Много хубаво! Книги и цветя от господарката! Нужни са ти, предполагам, за да можеш по-лесно да ме търпиш! Много съм глупав за теб. Не съм от ония блестящи оратори, които толкова много хареса снощи. А руски не знам дори и за беля! Аз съм просто един ужасно обикновен медицински помощник!
— Андрю! — беше пребледняла като платно. — Как можеш да говориш така?
— Вярно е, нали? Додето се мъчех с онази проклета вечеря, всичко забелязах. Имам очи на главата си. Вече съм ти омръзнал. Бива ме само да джапам из калта, да вдигам мръсни одеяла, да събирам бълхи. Сега вече не съм достатъчно изискан за твоя вкус.
На бледото й лице тъмните й очи гледаха жално, но тя твърдо каза:
— Как можеш да говориш така? Аз те обичам, защото ти си ти. И никога няма да обичам никого другиго.
— Изглежда — изсумтя той и изхвърча от стаята.
В продължение на пет минути се въртя из кухнята, ходи нагоре-надолу, прехапваше устни. После изведнъж се обърна и се втурна в дневната, където седеше тя с отчаяно наведена глава, загледана в огъня. Той я сграбчи в ръцете си.
— Крис, мила! — разкайваше се той горещо. — Мила, мила! Извинявай! За бога, прости ми. Не исках това да кажа. Аз съм само един луд, ревнив глупак. Аз те обожавам!
Прегърнаха се бурно, силно. Във въздуха се носеше дъхът на нарциси.
— Не знаеш ли — хлипаше тя, — че ще умра без теб! По-късно, когато тя седна, залепила страна до неговата, той засрамен протегна ръка към една от книгите.
— Все пак, кой е този Тролоп? Ще ме научиш ли, мила? Аз съм просто един неграмотен шопар!
Глава осма
Зимата мина. Сега имаше и стимул за работата си върху вдишването на праха, която бе започнал, като планира и извърши систематичен преглед на всеки антрацитен работник в своя списък. Те прекарваха вечерите си заедно и бяха още по-щастливи от преди. Когато се върнеше след вечерните приемни часове, Кристин му помагаше да разшифрова бележките, седнала пред горящите въглища — едно от предимствата на областта беше, че никога не почувстваха липсата на евтини въглища. Често водеха дълги разговори, по време на които го изненадваха големите й познания, макар никога да не ги изтъкваше, броят на прочетените от нея книги. Освен това започна да забелязва в нея инстинктивна тактичност и интуиция, която винаги доказваше, че преценките й за литературата, музиката и специално за хората са верни.
— Хайде де! — често я дразнеше той. — Аз едва сега започвам да опознавам жена си. Но ако почнеш да се мислиш за нещо много, можем да спрем за половин час и да те бия на пикет.
Тази игра бяха научили от Вонови.
С нарастването на деня, без да му каже нито дума, тя се зае с буренака в градината. Джени, прислужницата, имаше прачичо — тя се гордееше много с тази уникална роднинска връзка — възрастен грохнал миньор, който за десет цента на час стана помощник на Кристин. Като минаваше по овехтелия мост един мартенски следобед, Менсън ги видя край потока, когато започваха нападението срещу ръждясалите консервени кутии.
— Хей, вие долу! — извика той от моста. — Какво правите там? Да не искате да ми изплашите рибата?
Тя отвърна на подигравките му с отсечено кимване.
— Почакай и ще видиш.
След няколко седмици вече беше изтръгнала бурените и прочистила занемарените пътеки. Дъното на потока беше чисто, а бреговете му ясно очертани. Нов алпинеум, направен от търкалящи се наоколо камъни, се издигаше през долчинката. Градинарят на Вонови, Джон Робъртс, непрекъснато идваше, носеше луковици и калеми, даваше съвети. С победоносен вид тя веднъж хвана Андрю за ръка и го заведе да види първия нарцис.
А после, през последната неделя на март, без никакво предупреждение на гости им дойде Дени. Хвърлиха се към него с отворени обятия и го смазаха с възторжения си прием. За Менсън беше истинско удоволствие да види трътлестата фигура с червено лице, на което ярко се открояваха русите вежди. След като го разведоха наоколо и го нахраниха колкото може по-добре и го сложиха на най-мекото кресло, те нетърпеливо попитаха за новини.
— Пейдж умря — съобщи Филип. — Да, бедният старец умря преди един месец. Нов кръвоизлив. И много добре направи! — Той дръпна от лулата си, познатият цинизъм отново се появи в очите му. — Блодуен и твоят приятел Рийз изглеждат съвсем готови за бракосъчетание.
— Златна сватба от самото начало — каза необичайно остро Андрю. — Горкият Едуард!
— Пейдж беше хубав човек. Един добър стар общ лекар — замислено каза Дени. — Знаеш, мразя и
