самия звук на тези думи и всичко, което означават. Но при Пейдж те звучаха другояче.
Настъпи мълчание. Замислиха се за Едуард Пейдж, който сред купищата шлака в Бленли бе мечтал за Капри с неговите птици и слънчева светлина през всичките тези мъчителни години.
— А какво става с тебе, Филип? — запита най-после Андрю.
— О, не знам! Нещо ме хващат дяволите — сухо се усмихна Дени. — В Бленли вече не е онова, което и двамата помните. Може би ще тръгна да пътешествам. Корабен хирург, може би, стига да ме вземе някой евтин товарен кораб.
Андрю мълчеше, още веднъж потресен от мисълта за този способен човек, този наистина талантлив хирург, който съзнателно, с някакво садистично удоволствие пропиляваше живота си. Но все пак, наистина ли Дени пропиляваше живота си? Той и Кристин неведнъж бяха говорили за Филип, опитвайки се да проникнат в загадката на неговата кариера. Смътно знаеха, че някога се оженил за жена, която социално била по-високо от него и се била опитала да го приучи към изискванията на практиката в графството, където няма никакво значение дали четири дни от седмицата си оперирал добре, ако останалите три не ходиш на лов. След пет години усилия от негова страна тя го възнаградила, като така съвсем между другото го напуснала заради друг мъж. Нищо чудно, че Дени бе избягал в пущинаците, презираше условността и мразеше традицията. Може би някой ден щеше да се върне към цивилизацията.
Говориха целия следобед и Филип стоя до последния влак. Заинтересува го разказът на Андрю за условията на работа в Аберлоу. Когато Андрю почна възмутен да разказва за процента, който Луелин получава от заплатите на помощниците, Дени със странна усмивка каза:
— Не те виждам дълго тук при това положение!
След като Филип си замина, Андрю постепенно започна да чувства с минаването на дните, че в работата му съществува някаква празнота, някаква странна липса. В Бленли, където Филип беше наблизо, винаги бе чувствал една обща връзка, една определена цел, която бе обща и за двамата. В Аберлоу той беше без такава връзка, не чувстваше никаква подобна цел у колегите си.
Доктор Ъркюхарт, колегата му в западната манипулационна, при всичката си избухливост беше добър човек. Но той беше стар, до голяма степен действаше автоматично и без никакво вдъхновение. Въпреки че дългият опит му помагаше, както казваше сам, да подуши пневмонията, щом си „пъхне носа в стаята на болния“, въпреки че слагаше чудесни шини и превръзки и беше майстор в кръстовидното лекуване на изгаряния, въпреки че от време на време с удоволствие се заемаше да докаже, че може да направи някоя дребна операция, той беше все пак страхотно остарял. За Андрю той напълно покриваше понятието на Дени „стария добър домашен лекар“ — хитър, добросъвестен, опитен — лекар, който пациентите и обществото сантиментално превъзнасят, но който от двайсет години не е поглеждал медицинска литература и е едва ли не опасно остарял. Макар Андрю да бе винаги готов за разговор с Ъркюхарт, старецът имаше много малко време за „приказки“. Щом свършваше работата си за деня, той изпиваше консервираната си супа — най- много обичаше доматена — минаваше с шкурката по новата си цигулка, разглеждаше стария порцелан и после засядаше в Масонския клуб да играе дама и да пуши.
Двамата помощници от източната манипулационна бяха не по-малко обезкуражаващи. Доктор Медли, по-старият от двамата, човек на близо петдесет години, с умно и чувствително лице, за нещастие бе почти напълно глух. Ако не беше това заболяване, което поради някаква причина простаците винаги намират за забавно, Чарлз Медли би бил много повече от помощник в миньорските долини. Като Андрю той беше по същество интернист, а като диагностик беше направо забележителен. Но когато пациентите говореха с него, не чуваше нито дума. Разбира се, беше се научил да разгадава движенията на устните. Но беше свит, защото понякога правеше смешни грешки. Мъчително бе да го гледаш как е вперил неспокоен, злощастно питащ поглед в движещите се устни на този, който му говори. Понеже много се страхуваше да не направи груба грешка, винаги предписваше най-малките дози от което и да е лекарство. Беше беден, защото имаше грижи и разходи за порасналите си деца, и също като увяхналата си жена беше се превърнал в слабоволно и някак патетично същество, което трепереше пред доктор Луелин и Комитета от страх да не би изведнъж да го уволнят.
Другият помощник, доктор Оксбъроу, се различаваше много от нещастния Медли, а на Андрю много по- малко се харесваше. Оксбъроу беше едър отпуснат човек с топчести пръсти и нервна сърдечност. Андрю често си мислеше, че ако беше малко по-жив, Оксбъроу би бил добър счетоводител. Но при сегашното си положение Оксбъроу и жена му, която свиреше на портативен хармониум, в неделя следобед отиваха в съседния град Фърнли — етикетът не му позволяваше да се яви в Аберлоу — и там на пазара той нагласяваше малка, покрита с килим катедра и провеждаше религиозно сборище под открито небе. Оксбъроу беше евангелист. Андрю би могъл да се възхити на страстта му, на идеализма и на вярата в някаква върховна движеща сила в живота, но Оксбъроу, уви, бе така досадно емоционален. Най-неочаквано той плачеше, а се молеше още по-неприятно. Веднъж, изправен пред трудно раждане, когато всичкото му майсторство не достигнало, той внезапно паднал на колене пред кревата и през сълзи замолил господ да стори чудо за нещастната жена. Ъркюхарт, който презираше Оксбъроу, бе разказал това на Андрю, защото именно той, Ъркюхарт, беше се качил с пристигането си на леглото с ботуши и изродил успешно майката с помощта на форцепс.
Колкото повече Андрю оглеждаше колегите си помощници и системата, при която работеха, толкова повече му се искаше да ги събере заедно. Между тях не се чувстваше никакво единство, сътрудничество и почти никакво приятелство. Те направо бяха настървени един срещу друг и по същия начин както лекарите в цялата страна се бореха да осигурят колкото могат повече пациенти за себе си. Много често резултатът беше открити подозрения и лоши чувства. Андрю бе виждал как например Ъркюхарт, когато пациент на Оксбъроу му донесеше картата си, взима от ръката му шишето лекарство, отпушва го, помирисва го с презрение и избухва: „Значи, това ти е дал Оксбъроу! По дяволите! Той просто бавно те е тровел!“
А междувременно при цялата тази враждебност доктор Луелин тихо получаваше своя дял от заплатата на всеки помощник. Андрю пламтеше, мечтаеше да създаде нов ред, да въведе ново и по-добро разбирателство, което би дало възможност на помощниците да се обединят и да не плащат на Луелин. Но собствените му затруднения, чувството, че е нов в това място, и преди всичко неуспехите му от самото начало в собствения му район, го караха да бъде предпазлив.
Едва когато се запозна с Кон Боланд, той се реши на големия опит.
Глава девета
Веднъж в началото на април Андрю откри дупка в един от кътниците си и на другата седмица потърси зъболекаря на Дружеството. Не беше се виждал с Боланд и не знаеше приемните му часове. Когато стигна до площада, където се намираше малката приемна на Боланд, видя на затворената врата бележка, написана с червено мастило:
На изваждане съм. Ако е бързо, обадете се в къщи.
След моментално размишление Андрю реши, че вече дошъл до тук, би могъл поне да вземе час и като попита за пътя един от групата младежи, които стояха пред сладкарницата, тръгна към дома на зъболекаря.
Това беше малка отдалечена вила в горните покрайнини на източната част на града. Когато Андрю приближи по мръсния път предната врата, чу силни удари с чук и през широко отворената врата на разбита барака видя как един червенокос дългокрак мъж по риза ожесточено атакува с чук разглобения корпус на една кола. В същия миг и мъжът го видя.
— Здрасти! — викна той.
— Здрасти! — отвърна малко предпазливо Андрю.
— Какво търсите?
— Искам да взема час от зъболекаря. Аз съм доктор Менсън.
— Влезте — каза мъжът, като гостоприемно размаха чука.
Това беше Боланд.
