два дни? Трябваше да бутам и вашата работа вместо вас. Няма нищо; няма нищо! Няма вече да говорим за това. Слава богу, изглеждате здрав и умствено, и физически, мога да кажа, след като пристигнахте. Пушите ли лула?
— Да.
— Слава богу и за това! Свирите ли на цигулка?
— Не.
— И аз не мога, но ги правя екстра. Освен това колекционирам порцелан. В една книга писаха за мен. Ще ви покажа някой път, когато дойдете у дома. Точно до амбулаторията е, трябва да сте забелязали. А сега, хайде да ви запозная с Гейдж, той е един нещастен дявол. Но си знае съставките на лекарствата.
Андрю последва Ъркюхарт през чакалнята в аптеката, където Гейдж го поздрави с мрачно кимване. Той беше висок, слаб като скелет човек с плешива глава, украсена от кичури смолисто-черна коса и увиснали бакенбарди от същия цвят. Беше облечен с позеленял от времето и петна от лекарства къс вълнен жакет, от който стърчаха костеливите му китки и който не можеше да скрие щръкналите му лопатки. Имаше тъжен, язвителен, уморен вид; държеше се като най-разочарования човек в цялата вселена. Когато Андрю влезе, той обслужваше последния си клиент, хвърляйки кутийка хапчета през прозорчето, като че са отрова за плъхове. „Вземи ги, ако щеш“, говореше видът му, „и така, и инак, все ще умреш!“
— Добре — каза Ъркюхарт живо, след като ги запозна. — Вече видяхте Гейдж и знаете най-лошото. Предупреждавам ви: той не вярва в нищо, освен може би в рициновото масло и Чарлз Брадлоу7. А сега има ли нещо, което мога да ви кажа?
— Тревожи ме броят на удостоверенията, които трябваше да подпиша. Някои от тия момчета тази сутрин ми изглеждаха съвсем годни за работа.
— Да, да. Някак си Лезли ги остави да се натрупат при него. Той преглеждаше пациента, като му мереше пулса точно пет секунди по часовник. Хич не го интересуваше.
— Какъв е тоя лекар, дето раздава удостоверения като цигарени купони? — отвърна бързо Андрю.
Ъркюхарт го погледна изпод вежди и остро каза:
— Внимавайте какво правите. Може да не им хареса, ако ги отпратите.
За пръв и последен път тази сутрин Гейдж мрачно подметна.
— Това е, защото на половината от тия яки кръшкачи нищо им няма!
През целия ден, докато обикаляше по визитациите си, Андрю с тревога мислеше за тези удостоверения. Обиколката му не беше лека, защото не познаваше околността, улиците му бяха чужди и не веднъж трябваше да се връща в един и същ район по два пъти. Освен това неговият район или по-голямата му част се намираше на едната страна на Марди Хил, за който беше споменал Том Кетълз, а това означаваше стръмно изкачване от един ред къщи до друг.
Още по обед мислите му го доведоха до едно неприятно решение. Не можеше в никакъв случай да раздава неверни удостоверения. За вечерните приемни часове отиде с една тревожна, но решителна рязка между веждите.
Тълпата бе сякаш по-голяма, отколкото сутринта. А първият пациент беше едър, плувнал в тлъстина човек, разнасящ силна миризма на бира и явно не работил както трябва нито веднъж в живота си. Беше на около петдесет години, а малките му свински очи нахално гледаха към Андрю.
— Удостоверение — каза той, без да мисли за поведението си.
— За какво? — попита Андрю.
— Стагмус — той протегна ръка. — Казвам се Ченкин. Бен Ченкин.
Самият му тон вече накара Андрю да погледне Ченкин с отвращение. Дори от бегъл поглед бе убеден, че Ченкин няма никакъв нистагъм. Независимо от намека на Гейдж, той добре знаеше, че някои от старите миньори „го бяха ударили на стагмус“ и години наред получаваха компенсация, без да имат право на това. Тази вечер обаче си носеше офталмоскопа. Скоро щеше да се увери. Изправи се.
— Съблечете се.
Този път Ченкин запита:
— За какво?
— Ще ви прегледам.
Бен Ченкин зяпна. Доколкото можеше да си спомни, нито веднъж през седемте години, в които тук работеше доктор Лезли, не бяха го преглеждали. Без желание, намусен, той смъкна сакото, шала, ризата на червени и сини райета и разкри космати, обвити в тлъстина гърди.
Андрю дълго и внимателно го преглежда и особено очите, като внимателно проверяваше и двете ретини с малката си електрическа крушка.
После остро каза:
— Облечете се, Ченкин. — Седна, взе писалката и започна да пише удостоверение.
— Аха! — засмя се старият Бен. — Знаех си, че ще дадете.
— Следващият, моля — извика Андрю.
Ченкин почти грабна розовото парче хартия от ръката на Андрю. После победоносно излезе от кабинета.
Пет минути по-късно се върна с почервеняло лице и мучейки като бик, започна да си проправя път между седналите на пейката хора.
— Виж какво ми е дал! Чакай да влезем, може ли? Хей! Какво значи това? — той размаха удостоверението пред лицето на Андрю.
Андрю се престори, че чете. Там със собствената си ръка той бе написал:
Настоящето се дава на Бен Ченкин, за да удостовери, че същият страда от последиците на злоупотреба с алкохол, но е абсолютно годен за работа.
— Е? — запита той.
— „Стагмус“ — изкрещя Ченкин. — Удостоверение за стагмус. Не си мисли, че можеш да ни правиш на глупаци. От петнайсет години имаме стагмус!
— Сега нямате — каза Андрю.
Пред отворената врата се беше събрала тълпа. Чувстваше, че Ъркюхарт любопитно е подал глава от другата стая и че Гейдж с удоволствие наблюдава кавгата през прозорчето си.
— За последен път — ще ми дадеш ли удостоверение за стагмус? — избоботи Ченкин.
Андрю вече не можеше да се владее.
— Не, няма — извика той. — И се махай оттука, преди да съм те изхвърлил!
Коремът на Бен се изду. Засили се, сякаш щеше да помете пода с Андрю. После сведе очи, обърна се и като мърмореше просташки закани, излезе от кабинета.
Щом той си отиде, Гейдж излезе от аптеката и дойде при Андрю. Потриваше ръце с някакво меланхолично задоволство.
— Знаете ли кого изхвърлихте? Бен Ченкин. Синът му е важна птица в Комитета.
Глава пета
Сензацията със случая Ченкин беше огромна; вестта се разнесе из района на Менсън като светкавица. Някои казваха, че било „добре“ — други отидоха толкова далеч, че окачествяваха станалото като „страшно хубаво“, дето Бен е бил разобличен в мошеничеството си и обявен годен за работа. Но мнозинството беше на страната на Бен. Всички „компо“ — тези, които получаваха компенсации за болест — бяха особено остро
