настроени срещу новия доктор. По време на обиколките си Андрю чувстваше отправени към себе си мрачни погледи. А вечер в манипулационната трябваше да търпи още по-лоша демонстрация на непопулярност.
Въпреки че официално всеки помощник имаше определен район, работниците все пак имаха право сами да си избират лекар. Всеки имаше карта, която можеше да поиска и да връчи на друг лекар, което означаваше смяна. За Андрю сега започна този вид унижение. Всяка вечер през тази седмица в кабинета влизаха хора, които никога не бе виждал — онези, които не желаеха лично да се срещнат с него, дори пращаха жените си, — и казваха, без го гледат:
— Ако нямате нищо против, докторе, моля да си получа картата.
Неудобството и унижението да става и да вади тези карти от кутията на бюрото си бяха непоносими. А всяка карта, която връщаше, означаваше десет шилинга по-малко в заплатата му.
В събота вечерта Ъркюхарт го покани в дома си. Старецът, който цяла седмица бе ходил с вид на човек, желаещ да се оправдае, започна с показване на съкровищата си, събрани за четирийсет години практика. Имаше може би цяла дузина жълти цигулки, всичките направени от него и окачени по стените, но те бяха нищо в сравнение с прекрасната му колекция от стари английски порцеланови съдове.
Колекцията беше превъзходна — Спод, Уеджууд, Краун Дарби и най-хубавите от всички старите Суонси, — имаше всичко. Чиниите и чашите, купите, чашите за чай и каните изпълваха всяка стая в къщата и влизаха дори в банята, където Ъркюхарт можеше, докато прави тоалета си, с гордост да оглежда един оригинален чаен сервиз с изрисувани върби.
Всъщност порцеланът беше голямата страст на Ъркюхарт, и той беше опитен и хитър майстор в тънкото изкуство да се сдобива с него. Когато видеше в дома на свой пациент „някое хубаво парче“, както сам се изразяваше, той започваше да прави непрекъснато посещения и през цялото време с някакво тъжно упорство гледаше желания предмет, докато накрая добрата домакиня възкликваше: „Докторе, изглежда, страшно ви харесва това. Няма какво, ще трябва да ви го подаря!“
Тогава Ъркюхарт силно протестираше, а после, взел в ръце увития във вестник трофей, с танцуваща стъпка се прибираше у дома и нежно го поставяше на рафтовете си.
В града старецът беше познат като особняк. Казваше, че е на шейсет години, но сигурно беше над седемдесет и вероятно близо до осемдесет. Здрав като китова кост, без да използва друг транспорт освен краката си, той изминаваше невероятни разстояния, кръвнишки псуваше пациентите и можеше въпреки това да бъде нежен като жена. Живееше сам, откакто жена му починала преди единайсет години, и се хранеше почти изключително със супи на прах.
Тази вечер, след като гордо бе показал колекцията си, внезапно и с обиден вид каза на Андрю:
— По дяволите, човече! Не ти ща пациентите. Имам си достатъчно. Но какво мога да направя, когато идват и ми дотягат? Не могат да отидат в източната манипулационна — много е далеч.
Андрю се изчерви. Нищо не можеше да каже.
— Ще трябва повече да внимавате — продължи с друг тон Ъркюхарт. — Зная, зная. Искате да постигнете непостижимото. И аз бях някога млад. Но все пак действайте бавно, оглеждайте се, преди да скочите! Лека нощ, моите комплименти на съпругата ви.
С думите на Ъркюхарт, още звънтящи в ушите му, Андрю направи всички усилия да бъде внимателен. Но въпреки това, още на другия ден го постигна още по-голяма неприятност.
В понеделник той отиде в къщата на Томас Еванс в Сефън Роу. Еванс, каменоделец в кариерите на Аберлоу, беше обърнал чайник с вряща вода върху лявата си ръка. Изгарянето беше сериозно, обхващаше голяма част от ръката, а положението беше най-лошо на лакътя. Когато Андрю пристигна, видя че районната сестра, която била на същата улица по време на злополуката, беше намазала изгореното с кароново масло8 и след това бе продължила обиколката си.
Андрю прегледа ръката, стараейки се да скрие ужаса си от мръсната превръзка. С крайчеца на окото си забеляза шишето с кароново масло, затъкнато с парче вестник, съдържащо мръсна белезникава течност, в която едва ли не видя огромни тълпи бактерии, които подскачат нагоре-надолу.
— Сестра Лойд добре го направи, а докторе? — запита нервно Еванс. Той беше висок черноок младеж, а жена му, която стоеше наблизо и внимателно наблюдаваше Андрю, също беше нервна и приличаше на него.
— Прекрасна превръзка — каза Андрю ентусиазирано. — Рядко съм виждал по-хубава. Но, разбира се, това е само първа превръзка. Сега мисля да опитаме пикрин.
Знаеше, че ако не сложи веднага антисептик, ръката сигурно ще се инфектира. И тогава, помисли си той, господ да е на помощ на тази лакътна става! Додето внимателно и нежно почисти ръката и сложи влажна пикринова превръзка, те го гледаха със съмнение.
— Ето така — възкликна той. — Сега не е ли по-добре?
— Не знам — каза Еванс. — Сигурен ли сте, че всичко е наред, докторе?
— Разбира се! — усмихна се окуражаващо Андрю. — Оставете това на сестрата и на мен.
Преди да излезе, написа кратка бележка на районната сестра, като положи извънредни усилия да бъде тактичен, да зачита чувствата й, да бъде мъдър. Той й благодареше за прекрасното своевременно лечение и я питаше дали няма нещо против да продължи с пикриновите превръзки като средство срещу евентуална инфекция. Внимателно залепи плика.
На другата сутрин, когато пристигна в къщата, завари пикриновата превръзка хвърлена в огъня, а ръката отново намазана с кароново масло. Готова за битка, там го чакаше районната сестра.
— Бих искала да знам какво значи всичко това? Не сте ли доволен от моята работа, доктор Менсън? — Тя беше едра жена на средна възраст, с мръсна, ръждивосива коса и уморено напрегнато лице. Така се беше задъхала, че едва говореше.
Андрю прималя. Но здраво се овладя. Насили се да се усмихне.
— Хайде сега, сестра Лойд, не ме разбирайте погрешно. Какво ще кажете да поговорим за това в другата стая?
Сестрата настръхна, хвърли поглед към Еванс и съпругата му, която бе притиснала до полата си малко тригодишно момиченце. И двамата разтревожени слушаха с широко отворени очи.
— Не, тука ще говорим. Нямам какво да крия. Съвестта ми е чиста. Родих се и израснах в Аберлоу, тука ходих на училище, тука се жених, тука деца раждах, тука мъжа си загубих и тука двайсет години работя като районна сестра. И никой не ми е казвал да не слагам кароново масло при изгаряне или опарване.
— Вижте какво, сестра — каза Андрю. — Кароновото масло може би си е съвсем добро за себе си. Но тук има голяма опасност от контракция — той сви лакътя й, за да й покаже. — Ето защо искам да опитате моята превръзка.
— Никога не съм чувала за това лекарство. Старият доктор Ъркюхарт не го използва. И точно това казах на господин Еванс. Не ща да имам нищо общо с модните приумици на някой си, който е дошъл преди по- малко от седмица!
Андрю почувства, че устата му пресъхва. Почувства страх и болка при мисълта за нови неприятности, за всички последици от тази сцена, защото със сестрата, която обикаляше от къща на къща и навсякъде разправяше какво мисли, беше опасно да се караш. Но не можеше, не смееше да рискува ръката на своя пациент с това древно лекарство.
Той тихо каза:
— Ако не желаете да правите превръзката, сестра, аз ще идвам сутрин и вечер и ще я правя сам.
— Правете каквото искате, не ме интересува — заяви сестра Лойд, а в очите й блесна влага. — Надявам се, че Том Еванс ще ги преживее тези превръзки.
Следващата минута тя изхвърча от къщата.
При пълно мълчание Андрю още веднъж махна превръзката. Почти половин час той търпеливо промиваше и се грижеше за повредената ръка. Когато си тръгна, обеща да дойде пак в девет часа вечерта.
Същата вечер, когато влезе в кабинета си, първият посетител беше госпожа Еванс. Лицето й беше бледо, а тъмните й уплашени очи избягваха да го погледнат.
— Не искам да ви безпокоя, докторе — смънка тя, — но може ли да ми дадете картата на Том?
Вълна от безпомощност заля Андрю. Надигна се и без да каже дума, потърси картата на Том Еванс и я подаде.
