всички вени.
— За бога, доктор Менсън! — възкликна Айзакс. — Какво искате да кажете? Не можем да работим така. Отстъпките са си отстъпки, но аз да не съм камила!
Неумолим, Андрю извади портфейла си. Макар да трепереше леко, гласът му бе сдържан.
— Тук имам едно писмо, господин Айзакс, в което казвате черно на бяло, че при поръчки, по-големи от петдесет лири, ще платите влака на клиентите си от Англия и Уелс.
— Но, моля ви се — възрази побеснял Айзакс, — вие купувате стоки само за петдесет и пет лири и при това на старо…
— Във вашето писмо, господин Айзакс…
— Няма значение моето писмо — Айзакс вдигна ръце. — Нищо няма значение! Анулирам сделката. През целия си живот не съм имал клиент като вас! Ние сме свикнали с млади, мили новобрачни, с които може да се говори. Първо обиждате моя господин Клеп, после моят господин Смит не може да се оправи с вас, после идвате тука и ме смазвате с приказките си за пътни разноски. Така не се прави бизнес, доктор Менсън. Идете и опитайте някъде другаде, да видим ще постигнете ли нещо повече!
Кристин погледна в паника към Андрю. В очите й се четеше отчаяна молба. Струваше й се, че всичко е загубено. Този неин ужасен съпруг бе затрил всички предимства, които с такава мъка бе спечелил. Но Андрю, който като че дори не я виждаше, непреклонно сгъна портфейла и го прибра в джоба си.
— Много добре тогава, господин Айзакс. Ние ще се сбогуваме с вас. Но аз ви предупреждавам — това няма да прозвучи много добре пред пациентите ми и техните приятели. Аз имам голяма клиентела. И това ще се разчуе. Как сте ни докарали тук в Лондон, като обещахте да ни платите пътя и как, когато ние…
— Спрете! Спрете! — изкрещя Айзакс в ярост. — Колко ви струваше пътя? Платете им, господин Смит! Платете им, платете им,
— Благодаря ви, господин Айзакс. Ние сме много доволни. Ще очакваме пратката в петък. Довиждане, господин Айзакс.
Менсън сурово се ръкува с него и като хвана Кристин за ръката, побърза към изхода. Навън ги чакаше овехтялата лимузина, която ги бе докарала и сякаш направил най-голямата поръчка в историята на „Риджънси“ Андрю извика:
— Хотел „Мюзиъм“, шофьор!
Тръгнаха веднага, без някой да им попречи. Измъкнаха се от Ист Енд по посока на Блумзбъри. Здраво хванала Андрю за ръката, Кристин малко по малко си отдъхна.
— Мили — прошепна тя, — ти беше чудесен! Само като си помислих…
Той поклати глава, все още упорито стиснал зъби.
— Не искаха да си правят труд, тази паплач. А ми бяха обещали, писмено ми бяха обещали… — Той се обърна към нея с пламтящи очи. — Не е работата до тези глупави билети, мила. Много добре знаеш. Става въпрос за принципа. Те са длъжни да си държат на думата. Настръхнах, като ги видях как ни чакаха. Личеше си от цяла миля — ето ги двама балами, сега ще им измъкнем парите — и тая пура, дето ми я набутаха, всичко миришеше на мошеничество.
— Все пак успяхме да вземем каквото ни трябваше — тактично каза тя.
Той кимна. Беше твърде нервен, твърде възмутен, за да види и смешната страна. Но в хотела смешното в цялата история изведнъж му стана ясно. Запали цигара, опъна се на леглото да я гледа как си оправя косата и изведнъж прихна да се смее. Смееше се тъй силно, че и тя се разсмя.
— Само как гледаше старият Айзакс — проскимтя той, та чак ребрата го заболяха. — Беше невъобразимо смешно.
— Ами когато — задъхваше се тя, — когато му каза за билетите!
— „Бизнес“, вика, „така не можем да работим…“ — той отново започна да се превива. — „Аз да не съм камила“, казва, господи! — камила…
— Да, мили — с гребен в ръката, със сълзи по бузите тя се обърна към него една смогвайки да каже нещо. — Но най-смешното беше, като взе да повтаряш: „Тук имам черно на бяло“, пък аз знаех… о, мили… През цялото време знаех, че забрави писмото на камината в къщи.
Той се изправи, облещи се насреща й, и виейки от смях, се хвърли на земята. Търкаляше се, напъхал възглавницата в устата си, без да може да се контролира, безпомощен, а тя се държеше за тоалетката, тресеше се и вече болна от смях, го молеше несвързано да престане, защото иначе щяла да умре.
По-късно, когато успяха да се успокоят, отидоха на театър. Той остави избора на нея и тя се спря на „Света Йоана“. През целия си живот, каза тя, мечтала да види пиеса на Шоу.
Седнал до нея в претъпкания партер, той обръщаше внимание не толкова на пиесата — много историческа, каза той по-късно, и за какъв се мисли този Шоу все пак? — колкото на слабата руменина по откритото й възхитено лице. За пръв път бяха заедно на театър… Но това беше само началото. Обиколи с поглед пълната зала. Пак ще дойдат тук някой ден, но не в партера, а в някоя от онези ложи там. Той щеше да има грижата; щеше да им покаже на всички тях какво може! Кристин щеше да носи деколтирана вечерна рокля, хората щяха да го гледат и да се побутват: това е Менсън, нали знаете, онзи лекар, който извърши чудодейното изследване за белите дробове… Рязко събра мислите си, огледа се малко глупаво и през антракта купи на Кристин сладолед.
След това беше неудържим в царствените си жестове. Вън от театъра се почувстваха съвсем загубени, изплашени от светлините, автобусите, шумящите тълпи: Андрю властно вдигна ръка.
След като пристигнаха в хотела и вече бяха в безопасност, те щастливо си мислеха, че първи са открили дискретността, която предлага лондонското такси.
Глава четвърта
След Лондон ветрецът в Аберлоу им се стори свеж и хладен. Андрю усети неговия ободрителен лъх по страните си, когато в четвъртък сутринта тръгна от „Вейл вю“, за да почне работа. Бе обхванат от някаква нетърпелива жизнерадост. Виждаше пред себе си своята работа тук. Работа добре и чисто извършена, работа винаги ръководена от неговия принцип — научния метод.
Западната манипулационна, която се намираше на не повече от четиристотин крачки от дома му, беше висока сводеста сграда с бели керемиди и неопределен намек за санитарен вид. В дъното, отделена от чакалнята с прозорче, беше аптеката. Горе бяха двете приемни, едната носеше името на доктор Ъркюхарт, а другата — прясно боядисана — тайнствено пленителното име доктор Менсън.
С вълнение и радост Андрю видя името си вече написано на вратата. Стаята, макар и не голяма, имаше хубаво бюро и здрава кожена кушетка за прегледи. Беше поласкан също и от големия брой хора, които го чакаха — всъщност такава голяма тълпа, че сметна за по-добре веднага да започне работа без, както възнамеряваше предварително, да се представи на доктор Ъркюхарт и на аптекаря Гейдж.
Седна и даде знак на първия да влезе. Човекът просто искаше удостоверение и след като се позамисли, добави „навехнато коляно“. Андрю го прегледа, видя, че има навехнато коляно и му даде документ, че не може да работи.
Влезе вторият. Той също искаше удостоверение. Нистагъм. Третият пациент: удостоверение — бронхит. Четвъртият пациент удостоверение — навехнат лакът. Андрю стана: искаше да разбере какво го чака. Прегледите за удостоверения отнемаха много време.
— Колко още са за удостоверения? Биха ли станали, моля?
Отвън чакаха може би четиридесет души. Всички станаха. Андрю бързо размисли. За да ги прегледа както трябва, щеше да му отиде по-голямата част от деня — невъзможно. Неохотно реши да отложи подробните изследвания за друг път.
Въпреки това, когато свърши и с последния пациент, беше станало вече десет и половина часа. Вдигайки глава нагоре, видя в кабинета да влиза един средно висок старец с червено като тухла лице и малка заядлива сива брадичка. Беше леко приведен, така че главата му бе войнствено издадена напред. Облечен бе в кадифени панталони, гамаши и шаячно сако, чиито странични джобове бяха до спукване натъпкани с лула, носна кърпа, ябълка, гумен катетър. Около него се носеше миризмата на лекарства, карбол и силен тютюн. Още преди да проговори, Андрю разбра, че това е доктор Ъркюхарт.
— Къде по дяволите — каза Ъркюхарт, без да се ръкува и без никакво въведение — бяхте последните
