само своята страна на случая. Всички негови съмнения относно брака, нерешителността му да й говори се основаваха на собствените му чувства и на увереността, че тя го желае. Но да предположим, че е направил някаква ужасяваща грешка? Ако Кристин не го обича? Представяше си как, отблъснат унизен, пише писмо до Комитета, в което съобщава, че „поради независещи от мен обстоятелства“ не може да поеме длъжността.
Сега я виждаше като жива пред очите си. Колко добре я познаваше той с леката й питаща усмивка, с начина, по който облягаше страна на ръката си, с чистата прямота на тъмнокафявите си очи. Прониза го мъчителна болка. Милата Кристин! Ако трябваше да се откаже от нея, вече не го интересуваше какво ще стане с него.
В девет часа влакът допълзя до Бленли. Само миг и той беше на перона и вървеше нагоре по Рейлуей роуд. Въпреки че не очакваше Кристин преди следващата сутрин, все пак надяваше се, че може би е пристигнала. По Чепъл стрийт… Край ъгъла на института… Светлината в предната стая на нейното жилище го накара отчаяно да се надява. Като си казваше, че трябва да се сдържа, че това вероятно е хазайката, която приготвя стаята, той нахлу в къщата и се втурна в дневната.
Да! Беше Кристин. Коленичила над някакви книги в ъгъла, тя ги подреждаше на най-долния рафт. Като свърши, започна да прибира канапите и хартиите, които се търкаляха на пода около нея. Куфарът й заедно със сложените отгоре жакет и шапка беше на един стол. Той разбра, че се е завърнала съвсем скоро.
— Кристин!
Тя се обърна все още на колене, кичур коса бе паднал на челото й, после с вик на изненада и радост се изправи.
— Андрю! Колко мило, че дойде.
Тръгна към него със светнало лице и му протегна ръка. Но той хвана и двете й ръце и здраво ги стисна. Най-много я обичаше с тази пола и тази блуза. Те някак подчертаваха лекотата й, нежната сладост на младостта й. Сърцето му отново заби силно.
— Крис! Имам да ти кажа нещо.
Тя го погледна с тревога. Вгледа се в бледото му, изморено от пътя лице с истинска загриженост и бързо каза:
— Какво се е случило? Нови неприятности с госпожа Пейдж? Да не би да заминаваш?
Той поклати глава и още по-здраво обхвана малките й ръце.
После изведнъж проговори:
— Кристин! Намерих си работа, най-чудесната работа. В Аберлоу. Днес бях там да се срещна с Комитета. Петстотин годишно и къща. Къща, Кристин! О, мила — Кристин — можеш ли, искаш ли да се омъжиш за мен?
Тя силно побледня. На бялото й лице останаха да блестят само очите. Дъхът й като че спираше в гърлото. Немощно каза.
— Пък аз помислих… помислих, че имаш да ми казваш лоши новини.
— Не, не! — и той продължи стремително: — Това е най-прекрасната новина, мила. О, само да беше видяла мястото. Открито и чисто, със зелени поляни и хубави магазини и пътища, и парк и — о, Кристин истинска болница! Ако се омъжиш за мен, можем веднага да тръгваме.
Нежните й устни трептяха.
Но очите й се усмихваха, усмихваха му се със странен сияен блясък.
— Заради Аберлоу ли е това или заради мен?
— Заради теб, Крис. Ти знаеш, че те обичам, но може би, може би ти не ме обичаш.
В гърлото й нещо трепна, тя пристъпи към него и скри лице в гърдите му.
Когато я прегърна, тя на пресекулки каза:
— О, мили, мили. Обичам те още от… — тя се усмихваше през щастливите сълзи, — о, още откакто те видях да влизаш в онази глупава класна стая.
Книга втора
Глава първа
Раздрънканият камион на Гуилям Джон — Лосин гърмеше и пуфтеше нагоре по планинския път. Отзад, върху разбития заден капак, върху ръждясалия номер, върху никога непалената петролна лампа висеше стар брезент, който оставяше гладка следа в праха. Хлабавите капаци отстрани подскачаха и трополяха в ритъма на древната машина. Отпред, наблъскали се весело в шофьорската кабина при Гуилям Джон, седяха доктор Менсън и съпругата му.
Същата сутрин се бяха оженили. Целият им багаж беше една кухненска маса, купена на старо в Бленли за двадесет шилинга, няколко нови тенджери и тигани и куфарите им. Тъй като не бяха горделиви, решиха, че най-удобният и най-евтин начин за пренасяне на това огромно множество от светски блага и на самите тях до Аберлоу предлага фургонът на Гуилям Джон.
Денят беше ясен, духаше свеж ветрец, от който синьото небе сякаш ставаше още по-синьо. Бяха се смяли и шегували с Гуилям Джон, който от време на време им правеше удоволствието да демонстрира собствената си специална трактовка на ларгото на Хендел с клаксона. Спряха на самотната гостилница високо в планината на прохода Рутин, за да може Гуилям Джон да изпие една бира за тяхно здраве. Гуилям Джон — дребен човек и голям забраван, малко кривоглед — пи няколко пъти за тяхно здраве, а после те глътнаха по няколко капки джин за негова сметка. След това последва страхотното спускане надолу от Рутин с двата остри завоя, граничещи с дълбоки петстотин стъпки пропасти.
Най-после прехвърлиха и последните възвишения и стигнаха Аберлоу. Беше миг на възторг. Градът лежеше пред тях с дългите вълнообразни очертания на покривите си, които като че нямаха край нагоре и надолу по долината, с магазините, църквите и канторите, струпани в горния край, с мините и рудниците в долния, с непрекъснато пушещите комини, с тумбестия охладител, от който изригваха облаци пара — и всичко това обляно от лъчите на обедното слънце.
— Погледни, Крис! — прошепна Андрю, като стисна здраво ръката й. Беше въодушевен като чичероне. — Хубаво място, нали? Ето там е площадът. Ние дойдохме от другата страна. И виж! Никакви газени лампи, мила. Тук са заводите за преработка на газ. Интересно къде ли е нашата къща?
Спряха един минаващ миньор и бързо получиха сведения как да стигнат до „Вейл вю“, която се намираше на същия път на края на града. След минута бяха там.
— Да! — каза Кристин. — Чудесно, тук е чудесно, нали?
— Да, мила. Къщата изглежда много приятна.
— По дяволите! — каза Гуилям Джон, като бутна назад каскета си. — Тая къща е страхотна!
„Вейл вю“ наистина беше необичайна сграда, на пръв поглед нещо между швейцарска хижа и шотландски ловен дом, с голямо изобилие на малки фронтони, цялата измазана с хоросан и разположена сред половин акър изоставена градина, задушена от плевели и коприва, през която един поток се блъскаше в най-различни консервени кутии, а някъде по средата над него се издигаше разнебитен дървен мост. Въпреки че тогава още не знаеха това, „Вейл вю“ беше първата проява на разнообразните пълномощия и многостранните способности на Комитета, който през богатата 1919 година, когато отвсякъде идваха помощи, щедро бе заявил, че ще построи къща, хубава къща, която да прави чест на Комитета, нещо стилно, „истинска красота“. Всеки член на Комитета имаше своя собствена представа за „истинската красота.“ Бяха тридесет души. Резултатът беше „Вейл вю“.
Независимо от първите впечатления, когато влязоха вътре, новите собственици бързо се успокоиха. Къщата беше здрава, с хубав под и чисти тапети. Разтревожи ги обаче броят на стаите. И двамата веднага разбраха, макар никой да не го каза, че с няколкото мебели на Кристин едва ли ще подредят две от тях.
— Сега да видим, мили — каза Кристин и започна да брои на пръсти, след като се завърнаха в хола от първата бърза обиколка. — Ще имаме столова, гостна и библиотека или пък дневна, или както решим да я наречем на долния етаж, а на горния етаж пет спални.
— Точно така — усмихна се Андрю. — Нищо чудно, че искаха женен човек! — Усмивката му внезапно се
