От мен го знай: нещо ще бъде направено за това.
— За какъв ме мислиш! — разгорещен отвърна Андрю. — За файтонджия, който чака от теб бакшиш? Ако не бях аз, госпожа Сийгър щеше да телеграфира на доктор Луис и вече щеше да си изхвърлен по дяволите. Ти си високомерен, недопечен сноб. И най-много имаш нужда от един хубав удар в зъбите.
Дени запали цигара, а пръстите му трепереха така силно, че едва държеше клечката. Той презрително се засмя:
— Наистина много мило от твоя страна да предлагаш в този момент юмручен бой. Абсолютен шотландски такт. Може би някой друг път ще те удовлетворя.
— Затваряй си краставата уста! — извика Андрю. — Ето ти списъка за посещенията. Имената с кръстче трябва да бъдат посетени в понеделник.
Той изхвърча от къщата, пламнал от гняв. По дяволите, кипеше той разтреперан, какъв човек! Държи се като господ всемогъщи! Като че ми е направил услуга, като ми е разрешил да върша неговата работа! Но, както вървеше, възмущението му започна да изстива. Той истински обичаше Филип и вече имаше по-добра представа за сложния му характер: скромен, необикновено чувствителен, уязвим. Това беше единствената причина той да се затваря в някаква черупка от грубост. Споменът за неотдавнашното пиянство, за това, как ли е изглеждал тогава, сигурно още му причиняваше мъчителна болка.
Андрю отново бе поразен от парадоксите в този умен мъж, заврял се в Бленли. Филип беше извънредно талантлив хирург. Веднъж му помагаше, подаваше му упойката, бе видял как разрязва жлъчен мехур на кухненската маса в една миньорска къща, пот капеше от червеното му лице и косматите му ръце, а самият той беше образец на бързина и точност. На човек, който работи така, можеха да се прощават много неща.
И все пак, когато се прибра в къщи, Андрю още бе огорчен от студенината на Филип. Затова, когато мина през предната врата и сложи шапката си на закалката, съвсем не беше в настроение да чуе гласа на госпожа Пейдж:
— Вие ли сте, докторе? Доктор Менсън! Елате тук!
Андрю не обърна внимание на вика й. Обърна се и започна да се качва нагоре към стаята си. Но щом сложи ръка на парапета, до него достигна гласът на Блодуен още по-остър и по-силен.
— Докторе! Доктор Менсън! Елате тук!
Андрю се обърна и видя госпожа Пейдж да излиза от дневната с необичайно бледо лице и блеснали от ярост черни очи. Приближи се до него.
— Глух ли сте? Не чувате ли, че ви викам?
— Какво има госпожо Пейдж? — сприхаво запита той.
— Какво има, наистина! — тя с мъка си поемаше дъх. — Това ми харесва. Не се намерило кой да ме пита! Аз искам да ви питам нещо, мили мой доктор Менсън.
— Е, какво? — грубо запита Андрю.
Неговата немногословност я разяри докрай.
— Ето какво! Да, умни млади господине! Може би ще бъдете така любезен да ми обясните какво значи това. — Тя извади от издутата си пазва парче хартия и без да го пуска, заплашително го размаха пред очите му. Беше чекът на Джо Морган. После, като вдигна глава, той забеляза, че зад гърба на Блодуен се спотайва Рийз.
— Гледайте, гледайте! — продължи Блодуен. — Виждам, че го познахте. И най добре ще бъде веднага да ни кажете как така внасяте тези пари на свое име, когато това са парите на доктор Пейдж и вие много добре, го знаете.
Андрю почувства, че кръвта се качва в главата му на бързи вълни.
— Мои са. Джо Морган ми ги подари.
— Подари! Хо! Хо! Това ми харесва. Няма го и не може да отрече.
— Можете да му пишете, ако не ми вярвате — процеди през затворените си зъби той.
— Нямам си друга работа, ами ще пиша писма по цял свят — и като загуби и последните си задръжки, тя изкрещя: — Не ви вярвам. Много за хитър се мислите Ама-ха! Идва тук той и си мисли, че може да вземе практиката, вместо да работи за доктор Пейдж! Но сега стана ясно що за човек сте. Крадец, ето какво сте вие, най-обикновен крадец.
Тя изстреля думата към него, като наполовина се обърна за подкрепа към Рийз, който, застанал на вратата, издаваше някакви звуци на протест, а лицето му беше по-мазно от всякога. Андрю добре разбираше, че цялата каша е забъркал Рийз, който, след като няколко дни се е колебал, е побързал да разкаже всичко на Блодуен. Яростно сви юмруци. Слезе две стъпала надолу и се приближи към тях с очи, впити заплашително в тънките устни на Рийз. Кипеше от гняв и жадуваше за битка.
— Госпожо Пейдж — каза той с уморен глас, — тук отправихте обвинение срещу мен. Ако до две минути не си вземете думите назад и не се извините, ще направя иск за обезщетение за клевета. В съда ще стане известен и източникът на вашата информация. Не се съмнявам, че управителният съвет на господин Рийз ще прояви интерес към начина, по който той спазва професионалната тайна.
— Аз, аз само изпълних своя дълг — смънка банковият директор, а изражението му стана още по-гадно от преди.
— Чакам, госпожо Пейдж. — Думите излизаха една след друга, той се задавяше. — А ако не побързате, вашият банков управител ще изяде най-големия бой в живота си.
Тя видя, че е отишла твърде далеч — беше казала повече, много повече, отколкото бе възнамерявала. Заплахата му, зловещата му поза я стреснаха, Виждаше се почти как подскача бързата й мисъл:
Тя се задави, преглътна и изломоти:
— Аз… аз си взимам думите назад. Извинявам се.
Беше едва ли не смешно да се гледа дебелата ниска кавгаджийка така внезапно и неочаквано сломена. Но Андрю не виждаше нищо смешно. Изведнъж с голямо огорчение си даде сметка, че вече е достигнал границата, до която може да търпи. Не можеше нито миг повече да гледа това заядливо и нахално същество. Пое дълбоко дъх. Забрави всичко, освен омразата си към нея. Имаше някаква бясна, дивашка радост в това, че се отпусна.
— Госпожо Пейдж, има едно-две неща, които желая да ви кажа. На първо място, със сигурност знам, че получавате годишно хиляда и петстотин лири за работата, която аз върша тук вместо вас. От тях ми плащате някакви мизерни двеста и петдесет и освен това положихте всички усилия, за да гладувам. Може би ще ви бъде интересно да знаете, че миналата седмица при директора на мината е ходила цяла делегация и той ми предложи да ме включи в списъка на Компанията. Може би ще ви интересува още и това, че поради етични съображения, за които, разбира се, нищо не можете да знаете, аз решително отказах. А сега, госпожо Пейдж, така ми дойдохте до гуша, че повече не мога да остана. Вие сте долна, лакома и алчна кучка. Всъщност вие сте патологичен случай. Днес ви давам едномесечно предупреждение за напускане.
Тя се облещи срещу него, малките й като копчета очи щяха да изскочат. После изведнъж изпищя:
— Не, не ми давате! Не, не ми давате! Всичко е лъжа! Не е възможно да влезете в списъка на Компанията. А вие сте уволнен, ето какво сте! Никой помощник досега не ми е давал предупреждение. Представете си само какво нахалство, каква наглост така да ми говори той на мене! Аз първа казах. Уволнен, ето какво сте, уволнен, уволнен, уволнен.
Избухването беше гръмогласно, истерично, унизително. Но тъкмо когато беше във върха си, то бе прекъснато. На горния етаж вратата на стаята на Едуард бавно се отвори и миг по-късно се показа и самият Едуард, странна мършава фигура, чиито кльощави пищялки се показваха под нощницата.
Толкова странно и неочаквано беше това появяване, че госпожа Пейдж изведнъж спря на средата на думата. От хола тя зяпна нагоре също като Рийз и Андрю, а в това време болният човек, влачейки подире си парализирания крак, бавно и мъчително стигна до най-горното стъпало.
— Не мога ли да имам поне малко спокойствие? — гласът му, макар и треперещ, беше неумолим. — Какво става?
Блодуен преглътна още веднъж и се впусна в дълга, пълна със сълзи обвинителна реч срещу Менсън. Накрая каза:
