превърна в жална гримаса. — Честна дума, Крис, страшно ми е криво — нямам нито шушка, използвам ти хубавите мебели като някой паразит, вземам всичко на готово, домъквам те тук почти без предупреждение — едва успяха да ти намерят заместник в училището! Аз съм едно егоистично магаре. Трябваше пръв да дойда тук и да подредя всичко за теб.
— Андрю Менсън! Само да беше посмял да ме оставиш!
— Както и да е, смятам да направя нещо — упорито се наежи той. Виж какво, Крис…
Тя го прекъсна с усмивка:
— Мисля, мили мой, че сега ще ти направя един омлет ала мадам Пулар. Поне приблизително според готварската книга.
Прекъснат в началото на речта си, той остана с отворена уста, втрещил се в нея. Постепенно настървението му изчезна. Отново усмихнат я последва в кухнята. Непоносимо беше да не е с нея. В празната къща стъпките им звучаха като в катедрала.
Омлетът — Гуилям Джон бе изпратен да купи яйца, преди да замине — излезе от тигана горещ, апетитен и нежно жълт. Те ядоха седнали заедно на края на кухненската маса. Той енергично възкликна:
— За бога! Извинявай, мила, аз забравих, че съм нов човек. Господи! Ти
Той внезапно млъкна, а очите му се спряха върху една боядисана дървена кутия, поставена край багажа им в ъгъла.
— Крис! Какво е това?
— А, това ли? — тя се стараеше да говори спокойно. — Това е сватбен подарък от Дени!
— Дени! — лицето му се промени. Филип беше груб и непроницаем, когато го посети да му благодари за помощта при получаване на новата работа и да му каже, че ще се жени за Кристин. Тази сутрин даже не бе дошъл да ги изпрати. Андрю се измъчваше от чувството, че Дени е твърде сложен, твърде неразбираем характер, за да остане негов приятел. Приближи бавно и с големи подозрения към кутията, като си мислеше, че вероятно ще намери вътре някой стар ботуш — такава представа имаше Дени за хумора. Отвори кутията.
Тогава възкликна възхитен. Вътре беше микроскопът на Дени, чудесният Цайс и една бележка: „Всъщност нямам много нужда от това, казах ти, че съм касапин. Всичко най-хубаво.“
Нямаше какво да се каже. Замислен, едва ли не потиснат, Андрю довърши омлета, загледан в микроскопа. После почтително го взе и придружен от Кристин, влезе в стаята зад столовата. Тържествено остави микроскопа в средата на голия под.
— Това не е библиотеката, Крис, нито дневната, нито кабинета, нито нещо подобно. Благодарение на нашия добър приятел Филип Дени аз обявявам тази стая за лаборатория.
Тъкмо я беше целунал, за да придаде истинска тържественост на случая, когато телефонът иззвъня.
Упорит режещ звук, който, идвайки от празния хол, беше необичайно стряскащ. Погледнаха се въпросително, възбудено.
— Може би ме викат, Крис! Представи си! Първият пациент в Аберлоу.
Втурна се към хола.
Не беше пациент, а доктор Луелин, който му телефонираше от другия край на града, за да го поздрави. По жицата гласът му идваше ясен и любезен, така че Крис, изправила се на пръсти до рамото на Андрю, прекрасно можеше да чува целия разговор.
— Здравейте, Менсън. Как сте? Не се плашете сега. Този път не е по работа. Само исках пръв да кажа на вас и на жена ви добре дошли в Аберлоу.
— Благодаря, благодаря, доктор Луелин. Много мило от ваша страна. Но нямам нищо против и да е за работа.
— Шът, шът! Докато не се оправите, няма да мислите за работа — засмя се Луелин. — И вижте какво, ако довечера нямате какво да правите, минете с жена си да вечеряме заедно, никакви официалности, в седем и половина, ще ни бъде много приятно да ви видим двамата. Тогава можем и да си побъбрим. Значи уредено. Довиждане до довечера.
Андрю окачи слушалката, а лицето му изразяваше дълбока благодарност.
— Наистина много мило от негова страна, нали, Крис? Така изведнъж да ни покани! Главният лекар, имай предвид! Бих могъл да ти кажа, че той е човек с високи степени. Погледнах в справочника за него. Работил е в лондонска болница, доктор по медицина, член на Кралското дружество на хирурзите, доктор по обществено здравеопазване. Представяш ли си, всички тези големи степени! И ми говори така приятелски. Повярвайте ми, госпожо Менсън, тук ще направим голям удар.
И като я прегърна през кръста, започна радостно да валсира из хола.
Глава втора
Същата вечер в седем часа тръгнаха по красивите оживени улици към „Глинмор“, къщата на доктор Луелин. Разходката ги ободри. Андрю с ентусиазъм оглеждаше новите си съграждани.
— Виждаш ли този, който идва, Кристин? Виж! Този, който кашля ей там.
— Да, мили, но какво има?
— А, нищо — каза с небрежен тон, — просто може би той ще бъде един от моите пациенти.
Лесно намериха „Глинмор“, голяма вила с добре поддържана градина, защото отпред стоеше красивата кола на доктор Луелин, а на вратата от ковано желязо бе окачена красиво излъсканата табелка на доктор Луелин с всичките му степени, написани с малки скромни букви. Внезапно притеснени пред тази изисканост, те позвъниха и бяха поканени да влязат.
Доктор Луелин излезе да ги посрещне от гостната, по-елегантен от всякога, с редингот и златни копчета на маншетите, а лицето му излъчваше сърдечност.
— Да, да! Това е чудесно. Радвам се да ви видя, госпожо Менсън. Надявам се, че в Аберлоу ще ви хареса. Не е лошо това местенце, мога да ви кажа. Влезте. Госпожа Луелин ще слезе след малко.
Госпожа Луелин пристигна веднага, не по-малко усмихната от съпруга си. Беше червенокоса жена на около четиридесет и пет години, с бледо луничаво лице. След като поздрави Менсън, тя се обърна към Кристин и влюбено възкликна:
— О, скъпа моя красавице! Честна дума, вече съм влюбена във вас. Трябва да ви целуна. Да, трябва. Нямате нищо против, нали, мила моя?
Без да спира, тя прегърна Кристин, после я погледна пак с блеснали очи, без да я пуска от ръцете си. В края на коридора прозвуча гонг. Тръгнаха към масата.
Менюто беше чудесно: доматена супа, две печени пълнени пилета, кремвирши и пудинг със стафиди. Доктор и госпожа Луелин усмихнати говореха на гостите си.
— Скоро ще разберете как стоят нещата тук, Менсън — казваше Луелин. — Да, наистина. Доколкото мога, ще ви помагам. Между другото, радвам се, че не назначиха онзи Едуардз. Не бих могъл да го пробутам, макар че почти бях обещал да кажа някоя дума за него. Та за какво говорех? А, да! Вие ще работите в западната манипулационна — това е вашият квартал. Там ще сте със стария доктор Ъркюхарт — той е един чешит ако питате мен — и Гейдж, аптекаря. Тук, в източната манипулационна, са доктор Медли и доктор Оксбъроу. Все добри момчета. Ще ги харесате. Играете ли голф? Някой път може да отскочим до Фърнли Корс — това е само на девет мили надолу по долината. Разбира се, тук имам доста работа. Да, да, наистина. Не се грижа лично за манипулационните. Имам болницата, лекар съм на Компанията за болните, на които се плаща компенсация, в града съм медицински инспектор, работя в газовите заводи, хирург съм в Работническия дом и освен това се занимавам с ваксинациите. Правя всички одобрени от Дружеството изследвания, а също и доста работи в областния съд. О, аз съм също съдебен лекар и освен това — в откритите му очи блясна искрица — имам доста частна практика, когато остане време.
— Съвсем запълнена програма — каза Менсън.
