Луелин засия.
— Трябва да свързваме някак двата края, доктор Менсън. Тави малка кола, която видяхте отпред, ми струваше хиляда и двеста лири. А пък — е, няма значение. Няма причина и вие да не си подредите добре живота тук. Да кажем едно кръгло триста-четиристотин лири за вас, ако работите както трябва и внимавате. — Той млъкна, после продължи, доверявайки се, ужасно искрен. — Само едно нещо ще трябва да ви кажа. С помощниците е уредено и всички са съгласни да ми дават една пета от доходите си — той продължи бързо и простодушно. — Това е, защото правя вместо тях визитации. Когато нещо се затруднят, ме викат. Трябва да ви кажа, че това за тях е много удобно.
Андрю го погледна с изненада.
— А това не противоречи ли на системата за медицинска помощ?
— Е, не е точно така — каза Луелин и свъси вежди. — Това е измислено и нагласено от самите лекари много отдавна.
— Но…?
— Доктор Менсън! — госпожа Луелин го викаше приветливо от другия край на масата. — Тъкмо казвах на вашата мила малка съпруга, че трябва по-често да се виждаме. Тя трябва да дойде някой път на чай. Ще я пуснете при мен, нали докторе? Друг път трябва да дойде заедно с мен с колата до Кардиф. Ще бъде чудесно, нали мила моя?
— Разбира се — продължи светнал Луелин, — ще имате полза от това. Лезли, този, който беше преди вас, беше един мързелив дявол. Невъзможен лекар, почти като стария Едуардз. Не можеше дори упойка да даде като хората! Вие сте добър по упойките, надявам се, докторе? Когато имам по-важна операция, особено в частната ми практика, трябва да имам добра упойка. Но, за бога! Няма да говорим сега за това. Че вие едва започвате, не е честно да ви досаждам още сега.
— Идрис! — извика госпожа Луелин на мъжа си, възхитена и възбудена. — Венчали са се едва тази сутрин! Госпожа Менсън току-що ми каза. Тя е една малка булка! Кой би повярвал, милите невинни деца!
— Тъй, тъй, тъй! — засия Луелин.
Госпожа Луелин поглади ръката на Кристин.
— Бедно мое агънце! Само като си помисля каква работа ви чака, докато се оправите в тази глупава „Вейл вю“! Трябва някой път да дойда и да ви помогна.
Менсън леко се изчерви, като се опитваше да събере мислите си. Струваше му се, че по някакъв начин бяха превърнали Кристин и него в малка мека топка, която доктор и госпожа Луелин умело си подхвърляха един на друг. Обаче сметна, че последните думи са благоприятни.
— Доктор Луелин — каза той смутен и решителен, — това, което казва госпожа Луелин, е напълно вярно. Мислех си, макар че ми е много неприятно да моля за това, но не бих ли могъл да получа два свободни дни, за да отидем до Лондон да видим какво може да се вземе за обзавеждане на нашия дом и някои други неща?
Видя как Кристин изненадана се ококри, но Луелин вече благосклонно кимаше.
— Защо не? Защо не? Щом почнете, няма да е така лесно да се отлъчвате. Вземете утре и други ден, доктор Менсън. Виждате ли! Ето къде мога да ви бъда полезен. С една дума, мога да помагам на помощниците. Ще ви защитя пред Комитета.
Андрю нямаше нищо против и сам да говори с Комитета и Оуен, но премълча.
Кафето пиха в гостната с, както подчерта госпожа Луелин, „рисувани на ръка чашки.“ Луелин предложи цигари от златната си табакера.
— Погледнете, доктор Менсън. Подарък! От един благодарен пациент. Тежка, нали? Ако може да има цена, струва най-малко двайсет лири.
Към десет часа доктор Луелин погледна хубавия си ръчен часовник с капаци; всъщност той засия срещу часовника, защото гледаше така дори и неодушевени предмети, особено когато му принадлежаха, с онази непосредствена сърдечност, която беше типично негова. Отначало Менсън помисли, че ще започне да разказва интимни подробности за часовника.
Но вместо това, той каза:
— Трябва да отида до болницата. Чака ме гастродуоденална язва, оперирах я тази сутрин. Какво ще кажете да дойдете с мене с колата и да хвърлите един поглед?
Андрю нетърпеливо се изправи в стола си.
— Разбира се, с най-голямо удоволствие, доктор Луелин.
Тъй като в поканата беше включена и Кристин, казаха лека нощ на госпожа Луелин, която нежно им помаха за сбогом от входната врата, и влязоха в колата, която тихо и елегантно тръгна по главната улица и после нагоре по хълма вляво.
— Мощни фарове, нали? — отбеляза Луелин, като светваше и гасеше за демонстрация. — Луксит! Те са допълнителни. Специално ми ги поставиха.
— Луксит! — каза внезапно Кристин с мекия си глас. — Сигурно са много скъпи, докторе?
— Бас ловя, точно така е — кимна енергично Луелин, високо оценил въпроса. — Струваха ми цели трийсет лири.
Сгушил глава и раменете си, Андрю не смееше да погледне жена си.
— Стигнахме — каза Луелин две минути по-късно. — Тук е моят духовен дом.
Болницата беше добре построена сграда с фасада от червени тухли, а към нея водеше алея, оградена с лаврови храсти. Щом влязоха, очите на Андрю блеснаха. Макар и малка, болницата беше модерно и красиво обзаведена. Доктор Луелин им показваше операционната, рентгеновия кабинет, ортопедията, двете хубави просторни отделения, Андрю радостно си мислеше, че това е прекрасно, прекрасно — не можеше да става дума за сравнение с Бленли! Господи! Всички мои пациенти ще бъдат тук превъзходно!
По време на обиколката срещнаха старшата сестра, висока жена с едър кокал, която не обърна внимание на Кристин, хладно поздрави Андрю и се разтопи в благоговение пред Луелин.
— Получаваме, кажи-речи, всичко, което поискаме, нали сестра? — каза Луелин. — Просто трябва да поговорим с Комитета. Да, да, общо взето, не са лоши хора. Как се чувства моят опериран с язвата, сестра?
— Много добре, доктор Луелин — промърмори старшата сестра.
— Добре! След малко ще дойда да го видя! — той поведе Кристин и Андрю обратно към преддверието.
— Да, трябва да ви призная, Менсън, че се гордея с тази болница. Чувствам я като своя собствена и никой не може в нищо да ме обвини. Нали ще намерите пътя към вас? А когато се върнете в сряда, звъннете ми. Може би ще ми трябвате за упойка.
Като вървяха заедно надолу по пътя, те известно време мълчаха, после Кристин хвана Андрю за ръка.
— Е?
Усети как тя се усмихва в тъмнината.
— Хареса ми — бързо каза той. — Много ми хареса. Забеляза ли старшата сестра, само дето не целуна края на дрехата му. Но господи! Каква чудесна малка болница. И освен това добре ни нагостиха. Не са лоши хора. Само не зная защо трябва да му давам една пета от заплатата си? Не ми звучи нито честно, нито етично! И някак си се чувствам, като че са ме погалили, приласкали и са ми казали да бъда добро момче.
— Наистина беше добро момче, когато поиска тези два дни. Но наистина, мили, какво смяташ да правим? Нямаме пари за мебели.
— Почакай и ще видиш — отвърна загадъчно той.
Светлините на града сега бяха зад тях и изведнъж, когато доближиха „Вейл вю“, между тях настъпи странно мълчание. Да усеща ръката й върху своята за него беше щастие. Заля го огромна вълна от любов. Помисли си за нея, омъжила се набързо в миньорско село, домъкната през планините в разнебитен камион, хвърлена в полупразната къща, където брачно ложе трябваше да им бъде нейният единичен креват, и издържаща на всички тези трудности и премествания със смела и нежна усмивка. Тя го обичаше, доверяваше му се, вярваше в него. Обхвана го решителност. Той няма да остане длъжен, ще й покаже със своята работа, че вярата й в него е оправдана.
