— И така… и така дадох му предупреждение.
Менсън не се опита да обори нейната версия.
— Искаш да кажеш, че ни напуска? — запита Едуард, цял разтреперан от вълнение и от усилията му да се държи изправен.
— Да, Едуард — подсмръкна тя, — както и да е, ти скоро ще се върнеш.
Настъпи мълчание. Едуард се отказа от всичко, което щеше да каже. Погледът му се спря върху Андрю в няма молба за извинение, после мина на Рийз, бързо се премести на Блодуен и след това печално се зарея в празното пространство. На твърдото му лице се появи израз на безпомощност, но и на достойнство.
— Не — каза той най-после, — никога няма да се върна. Вие знаете това — всичките.
Не каза нищо повече. Обърна се бавно, като се подпираше на стената, и се довлече обратно в стаята си. Вратата се затвори без звук.
Глава тринадесета
Като си спомняше щастието и чистата радост, които получи от Моргановия случай и които с няколко грозни думи Блодуен Пейдж бе превърнала в нещо мръсно, Андрю гневно размисляше дали да отиде по- далеч, да пише на Джо Морган и да иска нещо повече от просто извинение. Обаче се отказа, това би подхождало повече на Блодуен.
Най-после избра най-безполезното благотворителство в околността и в настроение на горчива решителност изпрати пет лири до съответния дом, като помоли разписката за получаването да бъде изпратена на Анъйрин Рийз. След това се почувства по-добре. Само му се дощя да можеше отнякъде да види как Рийз чете разписката.
Сега, като си даваше сметка, че след един месец ще трябва да напусне, Андрю веднага започна да търси друга работа и прелистваше последните страници на „Ланцет“, за да се кандидатира за всяко място, което му изглежда добро. В колоната „Търсят се помощници“ имаше много обявления. Той изпрати добри отзиви, копия от дипломата си и дори, както често искаха, свои снимки. Но към края на първата седмица и отново към края на втората не беше получил нито един отговор на писмата си. Беше разочарован и учуден.
Тогава Дени му предложи обяснението с една лаконична фраза:
— Бил си в Бленли.
С болка и отчаяние Андрю изведнъж разбра как го обричаше това, че е практикувал в този далечен уелски миньорски град. Никой не искаше помощници от долината — те бяха с лоша репутация.
Изминаха две седмици от предупреждението. Андрю наистина започна да се тревожи. Какво щеше да прави? Все още дължеше над петдесет лири на Фондацията „Глен“. Разбира се, биха му разрешили да прекрати изплащанията. Като оставим това настрана, как щеше да живее той, ако не си намери нова работа? Имаше в джоба си две-три лири и нищо повече. Никаква екипировка, никакви резерви. Дори не си беше купил и нов костюм, откакто дойде в Бленли, а сегашните му дрехи бяха доста износени още при пристигането му. Имаше моменти, когато го обхващаше истински ужас, като виждаше пред себе си каква мизерия го очаква.
Обграден от трудности и несигурност, мечтаеше за Кристин. Писмата бяха безполезни; не умееше да се изразява на хартия; каквото и да напише, несъмнено щеше да създаде погрешно впечатление. А тя щеше да се върне в Бленли не по-рано от първата седмица на септември. С трескав, гладен поглед той се взираше в календара и броеше оставащите дни. Оставаха още дванайсет. Но с растящо униние чувстваше, че е все едно дали тези дни са минали заедно с всички перспективи, които носеха в себе си. Вечерта на трийсети август, три седмици, след като Менсън бе предупредил госпожа Пейдж и горе-долу до времето, когато, тласкан от нуждата, бе започнал да обмисля идеята да потърси аптекарско място, той отчаян вървеше по Чепъл стрий, когато срещна Дени. Отношенията между тях през последните няколко седмици бяха леко натегнати и хладни и затова Андрю се изненада, когато другият го спря.
Като изчука лулата си в тока на ботуша, Филип я заоглежда, като че ли в момента тя беше най-важното нещо.
— Мъчно ми е, че напускаш, Менсън. Твоето присъствие тук много ми помагаше — той се поколеба. — Днес следобед чух, че Дружеството за медицинска помощ в Аберлоу търси нов помощник. Аберлоу — то е на около трийсет мили през долината. Доста добро дружество, сравнително. Струва ми се, главният лекар — Луелин — си разбира от работата. И тъй като са град от долината, трудно биха се противопоставили на човек от долината. Защо не опиташ?
Андрю го погледна със съмнение. До неотдавна надеждите му бяха тъй големи и така се бяха разбили, че вече бе загубил вяра във възможността да успее.
— Ами да — бавно се съгласи той. — Щом като е така, бих могъл и да опитам.
Няколко минути по-късно се прибра у дома в плисналия пороен дъжд, за да напише заявление за длъжността.
На 6 септември се състоя общо събрание на Комитета на Дружеството за медицинска помощ в Аберлоу, което имаше за задача да избере наследник на доктор Лезли, който неотдавна подал оставка, за да отиде на работа в една каучукова плантация в Малая. За длъжността имаше седем кандидати и седмината бяха повикани да присъстват.
Беше прекрасен летен следобед около четири часа според големия часовник на кооперативния магазин. Засновал напред-назад по улицата пред канцеларията на Дружество на площада в Аберлоу и като хвърляше тревожни погледи към шестимата други кандидати, Андрю нервно очакваше часовникът да удари четири. Сега, след като предчувствията му се бяха оказали неверни и наистина щяха да го обсъждат като кандидат за длъжността, той с цялото си сърце желаеше да успее.
Доколкото бе успял да го разгледа, Аберлоу му харесваше. Намира се в самия край на долината Гетли, градът беше не толкова в долината, колкото над нея. Висок, чист, значително по-голям от Бленли — близо двайсет хиляди жители, предполагаше той, — с хубави улици и магазини, две кина, с някакво чувство за широта, което се дължеше на зелените поля край града. След знойните градчета на дефилето Пенли, за Андрю Аберлоу беше истински рай.
„Но никога няма да успея, тормозеше се той, никога, никога, никога. Не, не мога да бъда толкова щастлив!“ Всички останали кандидати изглеждаха много по-близо до целта от него, по-добре облечени, по- самоуверени. Особено доктор Едуардз излъчваше самоувереност. Андрю почувства, че мрази Едуардз — едър преуспяващ човек на средна възраст, който спокойно бе доверил в общия разговор преди няколко минути пред вратата на кантората, че току-що е продал своята собствена практика надолу по долината, за да се „кандидатира“ за тази длъжност. Да върви по дяволите, се ядосваше в себе си Андрю; той не би продал сигурното си местенце, ако не е сигурен, че ще получи новото!
Нагоре-надолу, нагоре-надолу, наведена глава, ръцете в джобовете. Какво ще каже за него Кристин, ако пропадне? Тя се връщаше в Бленли или днес, или утре — в писмото си не беше съвсем сигурна. Училището на Бенк стрий започваше занятия другия понеделник. Въпреки че не й бе писал нито дума за кандидатстването тук, един провал би означавал да я посрещне навъсено или още по-лошо — с фалшива веселост, в момент, когато повече от всичко на света му се иска да спечели нейната спокойна, интимна, вдъхваща сили усмивка! Най-после четири часа̀. Когато Андрю се обърна към входа, на площада тихо влезе хубава луксозна кола и спря пред кантората. От задната седалка скочи нисък елегантен мъж, който се усмихна бегло и приветливо, но уверено на кандидатите. Преди да се качи по стълбите, той позна Едуардз и му кимна.
— Как е, Едуардз? — После тихо настрани: — Всичко ще бъде наред, предполагам.
— Благодаря ви, много ви благодаря, доктор Луелин — каза Едуардз с огромно уважение.
Край! — помисли си горчиво Андрю.
Горе чакалнята представляваше малка гола стая с кисела миризма; беше разположена в края на един къс коридор, който водеше към стаята на Комитета. Андрю беше третият, който влезе да се представи. Пристъпи в голямата стая на Комитета, обхванат от нервна решителност. Щом като длъжността вече е обещана, няма защо да се подмазва заради нея. Седна на предложения му стол с безизразно лице.
Стаята беше изпълнена от около трийсет миньори. Те седяха, до един пушеха и го гледаха с открито, но не враждебно любопитство. На малката маса отстрани седеше блед, спокоен човек е чувствително и умно
