люде, които се опитват да работят честно, да практикуват почтено, но останалите са просто чакали. Именно чакалите правят всички тези ненужни инжекции, режат сливици и апендицити, от които няма никаква вреда, подхвърлят си пациентите като топка, делят хонорарите, извършват аборти, подкрепят псевдонаучни лекарства, през цялото време са увлечени в гонитба на пари.
Лицето на Хемптън бавно почервеня.
— Какво по дяволите! — запелтечи той. — А ти?
— Знам, Фреди — тежко каза Андрю. — И аз не съм по-добър. Но не бих желал между нас да остане лошо чувство. Някога ти беше моят най-добър приятел.
Хемптън скочи.
— Ти откачил ли си или какво?
— Може би. Но ще се опитам да престана да мисля за пари, за материален успех. Той не може да е доказателство, че си добър лекар. Когато един лекар печели пет хиляди годишно, той не е здрав. И защо, защо трябва човек да печели от страданията на човечеството?
— Глупак — отчетливо каза Хемптън. После се обърна и излезе от стаята.
Андрю отново остана вдървен на бюрото си, сам, изолиран. Най-после стана и тръгна към къщи. Когато доближи своя дом, той усети как сърцето му бързо заби. Вече минаваше шест часа. Всички събития от този уморителен ден, изглежда, водеха до своя връх. Ръката му силно трепереше, докато пъхаше ключа в ключалката.
Кристин беше в предната стая. Видът на бледото й неподвижно лице предизвика силно потръпване на цялото му тяло. Копнееше тя да го попита, да прояви някаква грижа как е прекарал тези часове далеч от нея. Но тя просто каза с равния си безиразен глас:
— Имал си дълъг ден. Ще пиеш ли чай преди приемните часове?
— Тази вечер няма да има приемен час — отговори той.
Тя го погледна.
— Но събота е най-заетата ти вечер!
Отговорът му беше да напише бележка, че тази вечер манипулационната е затворена. Мина по коридора и я закачи на вратата. Сърцето му биеше така силно, че още малко и щеше да се пръсне. Когато се върна по коридора, тя го чакаше в кабинета. Лицето й бе още по-бледо, а погледът й объркан.
— Какво има? — запита тя със странен глас.
Погледна я. Болката в сърцето му преля, проби с един удар, той не можеше повече да се владее.
— Кристин! — Всичко, което беше в душата му, се събра в тази единствена дума. След това се намери в краката й, коленичил, ридаещ.
Глава седемнадесета
Тяхното сдобряване бе най-чудесното нещо, което им се бе случило, откак се влюбиха за първи път. На другата сутрин, неделя, той лежеше до нея както в онези дни в Аберлоу, говореше й, като че ли години му се бяха изплъзнали, изливаше сърцето си пред нея. Навън в неделната тишина се чуваха само камбаните, успокояващи и смирени. Но той не бе спокоен.
— Как можах да го направя? — изпъшка той неспокойно. — Луд ли бях, Крис, или какво? Като погледна назад, просто не мога да повярвам. Да се свържа с тая сган след Дени и Хоуп, о, господи! Би трябвало да ме разстрелят.
Тя го успокояваше.
— Всичко се случи с такава бързина, мили. Течението би повлякло всекиго.
— Не, но честно, Крис, направо полудявам, като си помисля какъв ад е било за теб! Господи! Би трябвало да ме екзекутират с мъчения!
Тя се усмихна, наистина се усмихна. Това бе най-чудесното нещо — да види лицето й свалило онази маска на безизразност, отново нежно, щастливо, загрижено за него. О, боже, помисли, той, и двамата отново живеем.
— Има едно нещо, което трябва да направим — сви той решително вежди. Въпреки нервните размишления, отново се чувстваше силен, освободен от мъглата на илюзиите, готов за действие. — Ще трябва да се махнем оттук. Дълбоко съм затънал, Крис, прекалено дълбоко. Тук на всяка стъпка ще си спомням за фалшивите неща и, току-виж, започнал съм отново. Лесно ще продадем практиката и, о, Крис, имам чудесна идея.
— Да, скъпи?
Нервното изражение на лицето му изчезна, той се усмихна покорно и нежно.
— Откога не си ме наричала тъй? Харесва ми. Да, знам, че си го заслужих. Но нека не започвам отново, Крис! Тази идея, този план — те ми дойдоха на ум, когато се събудих тази сутрин. Отново се ядосвах как Хемптън се опитваше да ме вкара в неговата гнила идея за съдружие. Но после изведнъж ме осени: а защо да не направим истински екип? Лекарите в Америка работят така. Стилмън винаги ми го натяква, макар самият той да не е лекар. Но тук не сме направили нищо в тази насока. Виждаш ли, Крис, дори и в съвсем малък провинциален град може да има клиника с малък екип от лекари, като всеки върши своята работа. Слушай сега, мила, вместо да се захващам с Хемптън, Айвори и Фридман защо да не взема Дени и Хоуп и да направим истинска тройка. Дени ще върши цялата хирургическа работа, ти знаеш колко е добър, нали? Аз ще правя прегледите, а Хоуп ще бъде нашия бактериолог! Виждаш ли предимствата? Всеки от нас ще работи в своята област и ще обединим, знанията си. Сигурно си спомняш всички аргументи на Дени и моите също за нашата изпосталяла система на лекаря-практик. Как той е принуден да се влачи, да мъкне всичко на гърба си, а това е невъзможно! Групова медицина е отговорът. Най-добрият отговор. Нещо средно между държавната медицина и изолираните индивидуални усилия. Единствената причина досега да нямаме такава система е желанието на големите да държат всичко в ръцете си. Но няма ли да бъде прекрасно, мила, ако създадем малък авангарден отряд, който научно и, разбира се, духовно е на висота, нещо като пионерска част, която ще се опита да надвие предразсъдъците, да разбие старите фетиши, може би да започне революция в цялата ни медицинска система.
Притиснала буза във възглавницата, тя го гледаше с блеснали очи.
— Също като в старите времена — да те слушам така да говориш. Не можеш да си представиш как обичам това. Все едно, че започваме всичко отначало. Щастлива съм, скъпи, щастлива.
— Имам да наваксам много — разсъждаваше трезво той. — Бях глупак. И дори по-лошо — той притисна челото си с ръце. — Не мога да махна нещастния Хари Видлер от главата си и няма да мога, докато не изкупя този грях. — Той изведнъж изохка. — Аз съм виновен, Крис, не по-малко от Айвори. Не мога да се отърва от чувството, че много лесно се измъкнах. Не е справедливо да се отърва така. Но ще работя като дявол, Крис, и вярвам, че Дени и Хоуп ще дойдат с мен. Знаеш техните идеи. Дени умира да се върне в практиката, която всеки ден предлага нещо ново. А Хоуп, ако му дадем една лабораторийка, където да върши оригинална работа в промеждутъците между нашите серуми, ще дойде навсякъде с нас. — Андрю скочи от леглото и започна да крачи из стаята буйно, както някога, разкъсван от радостта за бъдещето и разкаянието за миналото. Прехвърляше през главата си разни неща, тревожеше се, надяваше се, планираше.
— Имам да уреждам толкова много неща, Крис — извика той, — а за едно от тях трябва да се погрижа лично. Виж, мила! След като напиша някои писма и като обядваме, какво ще кажеш за едно малко излизане от града с мен?
Тя го погледна въпросително.
— Но ако си зает?
— Няма да съм зает за тази работа. Честна дума, Крис, имам едно страшно бреме в ума си за Мери Боланд. Не върви добре във „Виктория“. А аз не съм се погрижил достатъчно. Тороугуд настоява на своето, а той не разбира правилно случая, поне според мен. Господи! Ако се случи нещо с Мери, след като поех пред Кон отговорност за нея, направо ще полудея. Не бива да се говори така за собствената болница, но във „Виктория“ Мери никога няма да се оправи. Би трябвало да е извън града, на чист въздух, в добър санаториум.
— Да?
— Ето защо искам да отидем до Стилмън. Белвю е най-хубавото и най-чудесно местенце, което човек
