може да види. Само ако успея да го склоня да вземе Мери, ще бъда не само доволен, а ще знам, че най- после съм направил нещо истинско.
Тя решително каза:
— Тръгваме, щом се приготвиш.
Когато се облече, той слезе долу. Написа дълго писмо на Дени и друго до Хоуп. Имаше само трима сериозни пациенти и на път да ги посети пусна писмата. После, след леко хапване, заедно с Кристин поеха за Уикон.
Въпреки емоционалното напрежение вътре в него, пътешествието бе чудесно. Повече от всеки друг път той разбираше, че щастието е вътрешно състояние, абсолютно духовно, независимо — каквото и да казват циниците — от светските имущества. През цялото време, когато се бе стремял към богатство и положение и успяваше, той си бе въобразявал, че е щастлив. Но всъщност той бе живял в някакъв делириум, като искаше да постигне още и още. Пари, помисли си горчиво той. Всичко беше заради тези мръсни пари! Отначало си бе казал, че иска да постигне хиляда лири годишно. Когато достигна този доход, незабавно го удвои. И сметна тази цифра за максимум. Но когато и този максимум бе постигнат, той бе разочарован. И така бе вървяло. Искаше повече и повече. Това в крайна сметка щеше да го убие.
Погледна косо към Кристин. Как ли е страдала тя заради него! Но сега, ако имаше нужда от потвърждение за правилността на решението си, трябваше само да погледне нейното променено живо лице. И сега то не бе красиво. По него бяха изписани следите на един тежък живот, малки тъмни бръчици около очите, слабо хлътване на бузите, които някога бяха твърди и цъфтящи. Но съживяването, което караше това лице да пламти, бе така ярко и вълнуващо, че той отново дълбоко в себе си почувства остра болка на угризение. Закле се никога през живота си да не направи нищо, което би я натъжило.
Към три часа стигнаха Уикон, след това поеха един страничен път нагоре по хълма покрай дерето край Лейси Грийн. Разположението на Белвю беше превъзходно, на едно малко плато, което, макар и заслонено откъм север, предлагаше изглед към двете долини.
Стилмън ги посрещна сърдечно. Този сдържан, скромен дребен човек, който рядко се ентусиазираше, все пак показа какво удоволствие му е доставило идването на Андрю, като ги разведе и им показа цялата красота и ефективност на своето творение.
Белвю беше нарочно малък, а за съвършенството му не можеше да има спор. Две съединяващи се крила с изложение запад-юг бяха свързани от една централна административна част. Над предния хол и канцелариите се намираше разкошно обзаведена лечебна стая, чиято южна стена бе изцяло от витаглас. Всички прозорци бяха от този материал, а отоплителната и вентилационната инсталация бяха последна дума на техниката. Докато обикаляше, Андрю не можеше да не си даде сметка за огромния контраст между това свръхмодерно съвършенство и древните, издигнати преди сто години сгради на лондонските болници, както и онези жилища, зле преправени и лошо съоръжени, които претендираха за името клиника.
След като разгледаха стаите, Стилмън ги покани на чай и тук Андрю на един дух произнесе молбата си.
— Не бих желал да искам услуга от вас, господин Стилмън. — Кристин бе принудена да се усмихне, като чу тези полузабравени думи. — Но питам се дали бихте приели един мой пациент, ако ви помоля? Ранен стадий на туберкулоза. Вероятна се налага обездвижване. Тя е дъщеря на един мой приятел, човек от професията — зъболекар. Но там, където е, не се оправя…
Нещо прилично на радост премина през бледосините очи на Стилмън.
— Да не искате да кажете, че ми пращате пациент? Лекарите тук не пращат пациентите си при мен, макар в Америка да го правят. Май забравяте, че съм шарлатанин, който държи мошенически санаториум, като онези, дето карат пациентите си сутрин да ходят боси по росата, а после им дават закуска от печени моркови!
Андрю не се усмихна.
— Не ви помолих да си правите шеги с мен, господин Стилмън. Страшно сериозно се тревожа за това момиче.
— Аз обаче се опасявам, че нямам свободни стаи, приятелю мой. Въпреки антипатиите на вашето медицинско братство, имам списък на чакащи пациенти, дълъг колкото ръката ми. Странно! — Стилмън най- после безстрастно се усмихна. — Хората искат да ги лекувам въпреки докторите.
— Добре! — промърмори Андрю. Отказът на Стилмън бе голямо разочарование за него. — Малко или много разчитах на това. Ако можехме да настаним Мери тук, о, тогава бих изпитал облекчение. Че вие имате най-хубавия лечебен център в Европа. Не се опитвам да ви лаская. Знам! Когато си помисля за онова древно отделение, в което лежи сега момичето, където чува как лазят хлебарки зад завеската…
Стилмън се наведе напред и взе един тънък сандвич с краставица от ниската маса пред тях. Той имаше характерен, едва ли не педантичен начин на пипане на нещата. Държеше ги, като че току-що най- старателно си бе измил ръцете и сега се страхува да не ги изцапа.
— Така! Значи, вие ми разигравате една малка иронична комедия. Не, не бива да говоря така. Виждам че наистина сте загрижен. И ще ви помогна. Въпреки че сте доктор, ще взема вашия пациент. — Стилмън изкриви устни, като наблюдаваше изненадания вид на Андрю. — Виждате ли, аз съм човек със широки разбирания, не отказвам да си имам работа с професията, когато се налага. Защо не се усмихвате, това е шега? Нищо. Дори без чувство за хумор разбирате много неща по-добре от останалите братя. Чакайте да видя. До следващата седмица свободна стая нямам. Сряда, струва ми се. Доведете ми вашата болна другата сряда и ви обещавам да направя за нея всичко, каквото е нужно!
От благодарност лицето на Андрю почервеня.
— Аз… аз не мога достатъчно да ви се отблагодаря…
— Тогава недейте и престанете с вашата любезност. Повече ми харесвате, когато изглеждате готов всеки момент да хвърлите нещо по някого. Госпожо Менсън, той не е ли хвърлял чинии по вас? Имам един голям приятел в Америка, той притежава шестнайсет вестника и всеки път, когато се ядоса, чупи по една петцентова чиния. Е, веднъж се случи така, че… — Той продължи да разказва някаква дълга и според Менсън абсолютно безсмислена история.
Но когато се връщаха у дома във вечерната хладина, Андрю казваше:
— Както и да е, уредихме въпроса, Крис. Страшно бреме ми беше на съвестта. Но съм сигурен, че за Мери по-добро място няма. Стилмън е голям симпатяга. Много ми харесва. Като го погледнеш, нищо не представлява, но отвътре е само пресована стомана. Питам се дали някога бихме могли да си направим подобна клиника, някакво миниатюрно копие за Хоуп, Дени и мен. Безумна мечта, нали? И си мисля, ако Хоуп и Дени се съгласят и се забием някъде в провинцията, може би ще бъдем близо до някоя мина и ще продължа работата си върху вдишването на праха. Какво ще кажеш, Крис?
Вместо отговор тя се наведе и въпреки големите опасности, които дебнат по шосетата, силно го целуна.
Глава осемнадесета
На другата сутрин стана рано, след като добре си отпочина през нощта. Чувстваше се мобилизиран, готов на всичко. Обади се по телефона и предостави на Фълджър и Търнър, агенти на прехвърляне на медицински практики от Адам стрийт, да се погрижат за продажбата на неговата. Джерард Търнър, който в момента ръководеше фирмата, веднага лично дойде да се запознае с практиката на Чесбъроу терас. След един преглед на счетоводната книга, който трая цяла сутрин, Търнър даде уверения, че няма нищо по-лесно от това да се продаде бързо практиката.
— Разбира се, ще трябва да посочим причина, докторе. Искам да кажа в нашето обявление — рече господин Търнър, като леко почукваше зъбите си с молива. — Всеки купувач би се запитал защо се отказвате от такава златна мина? Извинете, но това наистина е златна мина. Такива приходи в брой не съм виждал много отдавна. Да пишем ли поради заболяване?
— Не — твърдо каза Андрю, — кажете истината, кажете, че… О, по дяволите! пишете „лични причини“.
— Много добре, докторе. — Господин Джерард Търнър написа в проекта за обявление: „Отказва се поради мотиви от лично естество, които нямат връзка с практиката.“
В заключение Андрю каза:
