човек. Гедсби е доста раздразнен от това. Май Кренстън е бил навремето негов пациент преди да отиде при този шарлатанин! Какво ще стане, ако и хора от професията подкрепят този нахален чужденец. Ей богу! Колкото повече мисля за това, толкова повече се ядосвам. Веднага ще се свържа с Гедсби. Келнер! Вижте дали доктор Морис Гедсби е в клуба. Ако го няма, нека портиерът да позвъни и провери дали не си е в къщи.
Изведнъж на Фреди му се стори, че яката го стяга. По характер не беше злобен и нямаше лоши чувства към Менсън, когото по своя лековат егоистичен начин винаги бе обичал.
— Не ме забърквайте в тази работа — промърмори той.
— Не бъди глупак, Фреди. Как така ще оставим тоя тип да хвърля кал по нас и да си остава невредим?
Келнерът се върна и съобщи, че доктор Гедсби си е в къщи. Айвори му благодари.
— Страх ме е, приятели, че това означава край на бриджа тази вечер. Освен ако Гедсби не е зает!
Гедсби обаче не беше зает и по-късно същата вечер Айвори го посети. Макар да не можеше да се каже, че са приятели, двамата се познаваха достатъчно добре, за да извади лекарят своето второ по ценност вино и пури с репутация. Каква е репутацията на Айвори, за Гедсби беше без значение, той достатъчно ясно виждаше социалното положение на хирурга, а това бе достатъчно за бореца за модерни титли и слава Морис Гедсби, за да се отнася с него любезно.
Когато Айвори спомена целта на своето посещение, не беше нужно да се полагат усилия Гедсби да бъде заинтригуван. Той се наведе напред в стола си, впил малките си очи в Айвори, като внимателно слушаше всичко.
— Да ме вземат дяволите! — възкликна той с необичайна ярост, след като чу историята. — Познавам този Менсън. Беше известно време при нас в Комисията и мога да ви уверя, че бяхме безкрайно доволни, когато ни напусна. Абсолютен дръвник. Няма маниерите дори на момче за всичко. Наистина ли твърдите, че е взел пациент от „Виктория“, сигурно някой от пациентите на Тороугуд, ще чуем какво мисли Тороугуд по въпроса. И този пациент той дал на Стилмън?
— Нещо повече, фактически помагал на Стилмън при операцията.
— Ако това е вярно — внимателно каза Гедсби, — то случаят подлежи на разглеждане на Общия медицински съвет.
— Ами… — Айвори се поколеба, колкото изискваше приличието. — И аз съм на това мнение. Но бих предпочел да остана настрана. Виждате ли, по едно време познавах този човек доста по-добре от вас. Малко е неудобно лично да подам оплакване.
— Аз ще го подам — авторитетно каза Гедсби. — Ако това, което ми разказахте, е истина, аз лично ще го подам. Бих сметнал, че не съм изпълнил своя дълг, ако не предприема незабавно действия. Въпросът е на живот и смърт, Айвори. Този Стилмън е заплаха не толкова на обществото, колкото на професията. Мисля, че ви разказах как го срещнах онази вечер на един прием. Той заплашва нашия статут, нашата подготовка, нашата традиция. Заплашва всичко, което ни е скъпо. Единственото средство е да го анатемосаме. При това рано или късно той ще има нещастието да се сблъска с въпроса за смъртния акт. Обърнете внимание на това, Айвори! Слава богу, задържали сме правото да се подписват тези документи в професията. Само ние имаме това право. Но ако, забележете, ако този човек и други като него си осигурят професионално сътрудничество, ние сме загубени. За щастие, Общият медицински съвет винаги се е стоварвал като лавина от камъни върху подобни нахалници. Помните случая на Джарвис, манипулатора, преди няколко години, когато бе намерил някакъв си доктор да дава упойка на пациентите му. Бе отлъчен, незабавно отлъчен. Колкото повече мисля за този нахалник Стилмън, толкова повече в мен назрява решението да направя от този случай пример за назиданне. Ако ме извините за минутка, още сега ще позвъня на доктор Тороугуд, а утре ще искам да разпитам онази сестра.
Стана и телефонира на Тороугуд. На другия ден в присъствието на Тороугуд взе подписана декларация от сестра Шарп. Нейните показания бяха тъй недвусмислени, че незабавно се свърза с адвокатите си, господата Буун и Евъртън от площад Блумсбъри. Разбира се, Гедсби мразеше Стилмън. Но той вече с удоволствие предвкусваше славата, която би заслужил в очите на обществото един смел защитник на медицинския морал.
Когато Андрю в забвението си отпътува за Лантони, процесът срещу него вече набираше пара. Вярно е, че прочел с объркване във вестника за смъртта на Кристин, Фреди бе телефонирал на Айвори да се опита да спре процеса. Но тогава бе вече много късно. Оплакването бе направено.
По-късно Комисията за наказуемите случаи обсъди оплакването и от свое име изпрати писмо, с което задължаваше Андрю да присъства на ноемврийското заседание на Съвета, за да отговаря на обвиненията, отправени срещу него.
Това писмо държеше сега той в ръцете си, пребледнял от тревога, стреснат от заплахата в бюрократичната формулировка.
Че вие, Андрю Менсън, съзнателно и по своя воля на 15 август сте асистирали на някой си Ричард Стилмън, нерегистрирано лице, което практикува в областта на медицината. Че с това свое деяние сте се свързали с него в професионалната си работа. И че във връзка с горепосоченото сте виновен за недопустимо от професионална гледна точка поведение.
Глава двадесет и втора
Делото трябваше да се гледа на 10 ноември, но Андрю пристигна в Лондон цяла седмица преди това. Бе помолил Хоуп и Дени да го оставят сам със себе си. С чувство на горчивина и тъга се настани в хотел „Мюзиъм“. Макар външно да изглеждаше спокоен, в душата си бе напълно отчаян. Люшкаше се между пристъпи на яд и отчаяние. Това се дължеше не само на съмненията му за бъдещето, но и на живите спомени за всеки миг от медицинската му кариера. Преди шест седмици тази криза би го заварила все още вцепенен от агонията на смъртта на Кристин, безжизнен и вглъбен в себе си. Но сега, оздравял, жаден и готов да започне отново работа, той чувстваше цялата жестокост на удара.
С натежало от мъка сърце си даваше сметка, че ако бъдат погребани възродените му надежди, това би означавало да умре и той.
Тези и други мъчителни мисли се блъскаха в главата и понякога го довеждаха до пълно объркване. Не му се вярваше, че той, Андрю Менсън, е изпаднал в такова ужасно положение, че е заплашен от най-страшния за всички лекари кошмар. Защо го викаха пред Съвета? Защо искаха да го зачеркнат от Регистъра? Не бе направил нищо непочтено. Не бе извършил никакво престъпление. Само бе излекувал Мери Боланд от туберкулоза.
Защитата му беше в ръцете на „Хорнър и Ко“ от Линкънс Инфилдс, адвокатска фирма, която Дени енергично бе препоръчал. На пръв поглед Томас Хорнър не вдъхваше респект. Беше дребен червендалест човек с очила в златни рамки и неспокоен вид. Поради някакъв дефект на кръвообращението, кожата му се зачервяваше, той изглеждаше засрамен, и това несъмнено не вдъхваше особено доверие. Въпреки това Хорнър имаше твърдо становище за воденето на делото. Когато в своя пръв изблик на мъка и възмущение Андрю бе искал да изтича до сър Робърт Аби, единственият му влиятелен приятел в Лондон, Хорнър сухо бе изтъкнал, че Аби е член на Съвета. Със същото неодобрение дребният адвокат бе сложил вето на фанатичната молба да телеграфира на Стилмън да се завърне веднага от Америка. Разполагаха с всички показания, които Стилмън би могъл да даде, а присъствието на неквалифицирания практик би раздразнило ненужно членовете на Съвета. Поради същата причина Марланд който сега го заместваше в Белвю, трябваше да остане настрана.
Постепенно Андрю започна да разбира, че от юридическа гледна точка делото коренно се различава от неговата представа. Неговите възбудени доказателства, че е невинен, които излагаше в кантората на Хорнър, караха дребния адвокат неодобрително да бърчи вежди. Най-после Хорнър бе принуден да заяви:
— За едно нещо ще ви моля, доктор Менсън. Недейте използва такива изрази по време на делото в сряда. Мога да ви уверя, че нищо не би могло да бъде по-фатално за вас.
