Андрю изведнъж спря със стиснати юмруци и пламнали очи.
— Но аз искам да знаят истината. Искам да докажа, че най-хубавото нещо, което съм направил от години наред, е излекуването на това момиче. След като месеци наред се преструвах и вършех най- обикновена работа за пари, най-после направих нещо хубаво и именно за него ме викат сега.
Зад стъклата на очилата му погледът на Хорнър изразяваше дълбока загриженост. Червенина изби по кожата му от възбуда.
— Моля ви, моля ви, доктор Менсън. Не можете да разберете колко тежко е нашето положение! Ще използвам случая да ви кажа открито, че в най-добрия случай смятам нашите шансове за успех за несигурни. Пред нас имаме прецеденти: Кент през 1909, Лаудън през 1912, Фолджър през 1919 и, разбира се, прочутото дело на Хексъм през 1921 г. Той бе зачеркнат, защото бе дал пълна упойка в помощ на Джарвис — правача. Сега искам да ви помоля следното: отговаряйте на въпросите само с да и не, а когато това е невъзможно — по най-краткия възможен начин. Защото тържествено ви предупреждавам, че ако се впуснете в някоя от тези речи, които напоследък ми предлагате, ние без съмнение ще загубим делото, а вас ще ви зачеркнат от Регистъра с такава сигурност, с каквато моето име е Томас Хорнър.
Като в мъгла Андрю разбра, че ще трябва да се сдържа. Тук като пациент на операционната маса ще трябва да се подложи на бюрократичните операции на Съвета. Но да достигне това пасивно състояние не беше лесно. Самата мисъл, че ще трябва да се откаже от всички опити да каже какво мисли и тъпо да отговаря с да и не, бе повече, отколкото можеше да издържи.
Във вторник, вечерта, 9 ноември, когато като в треска се опитваше да си представи какво ще му донесе следващия ден, без да знае как се озова на Падингтън на път за Видлерови, тласкан от някакъв странен, подсъзнателен импулс. Дълбоко в съзнанието му се криеше мрачната и все още неопровергана мисъл, че всички нещастия през последните месеци са паднали върху главата му като наказание за смъртта на Хари Видлер. Тази мисъл бе спонтанна и той не я съзнаваше. Но тя съществуваше, извираше от дълбоките корени на най-ранната му вяра, неудържимо го тласкаше към вдовицата на Хари Видлер, като че само нейният вид би могъл да му помогне, би му дал по някакъв странен начин облекчение на страданието.
Нощта беше тъмна и влажна, по улиците почти нямаше хора. Чувство на странна нереалност го обзе, като минаваше, без някой да го познае, през този квартал, където преди така добре го познаваха. Тъмната му фигура се превърна в сянка сред другите фантоми, всички бързащи, бързащи през дъжда. Стигна до магазина малко преди часа за затваряне, поколеба се, после, когато излезе един клиент, бързо влезе.
Госпожа Видлер беше сама зад тезгяха на отделението за чистене и гладене. Тя сгъваше едно току-що оставено дамско палто. Беше облечена в черна пола и боядисана в черно стара блуза. Траурът я правеше още по-дребна. Внезапно тя вдигна очи и го видя.
— Доктор Менсън — възкликна тя и лицето й светна. — Как сте, докторе?
Отговорът му дойде с мъка. Разбра, че тя не знае за неотдавнашните му нещастия. Остана вдървен на входа, загледал се в нея. Дъждовната вода бавно капеше от периферията на шапката му.
— Влезте, докторе. Вир вода сте. Такава ужасна вечер…
Прекъсна я с напрегнат, неестествен глас.
— Госпожо Видлер, отдавна се каня да мина да ви видя. Чудя се как я карате.
— Справям се, докторе, не е толкова лошо. За обувките имам един нов млад помощник. Добър работник. Но влезте, нека ви дам чаша чай.
— Не, аз просто минавам — поклати той глава. — Вероятно Хари много ви липсва.
— Е да, разбира се. Особено в началото. Но чудно е — тя дори се усмихна, — чудно е как човек свиква с нещата.
Бързо и объркано той каза:
— Мисля, че в известен смисъл аз съм виновен. Всичко стана така внезапно. Често ми се струва, че би трябвало мен да вините.
— Да ви виня! — тя поклати глава. — Как може да говорите така, след като направихте всичко, дори намерихте клиника и най-добрия хирург…
— Но виждате ли — настояваше той с дрезгав глас, целият вкочанен от студ. — Ако бяхте постъпили другояче, може би ако Хари бе отишъл в болницата…
— Не бих допуснала нищо друго, докторе. Моят Хари получи най-доброто, което може да се получи с пари. Че какво, само погребението му да бяхте видяли, венците. Как ще ви виня! Колко пъти съм казвала в този магазин, че Хари не би могъл да намери нито по-добър, нито по-любезен, нито по-опитен лекар от вас.
Тя продължаваше да приказва, а той с болка виждаше, че колкото и открити признания да прави, тя няма да му повярва. Тя имаше своята илюзия за мирната, неизбежна, скъпоструваща кончина на Хари. Би било жестоко да я откъсне от този стълб, за който с такава увереност и щастие се държеше. След кратко мълчание той каза:
— Много се радвам, че ви видях, госпожо Видлер. Както ви казах, просто исках да видя какво става с вас.
Запъна се, подаде ръка, каза лека нощ и излезе.
Срещата не само далеч не му вдъхна увереност, а напротив, засили чувството за умора. Настроението му се промени напълно. Какво бе очаквал? Да му простят като в най-добрата традиция на всички романи? Изобличаване? Той с горчивина си помисли, че сега тя има може би по-високо мнение за него от всякога. Докато шляпаше обратно през плувналите във вода улици, той внезапно усети, че утре ще загуби делото си. Това чувство се задълбочи и се превърна в ужасяваща сигурност.
Недалеч от хотела, в една тиха странична улица мина покрай отворената врата на една църква. Още веднъж под влиянието на подсъзнателен импулс той забави крачките си, спря и влезе. Вътре беше тъмно, празно и топло, като че службата бе свършила неотдавна. Не знаеше каква е църквата и не го интересуваше. Просто седна на задната скамейка и впери измъчен поглед в тъмната, покрита със сенки абсида. Спомни си, че по време на тяхното отчуждаване Кристин се бе върнала към Бога. Той никога не ходеше на църква, но сега беше тук, в тази непозната църква. Скръбта води хората тук, връща ги към техния разум, към мисълта за Бога.
Седеше наведен като човек, който си почива от дълго пътуване. Мислите му летяха навън, не в някаква смислена молитва, а окрилени от копнежа в душата му. Господи! Нека не ме зачеркнат! О, господи, не позволявай да ме зачеркнат. В продължение на може би половин час той остана в този странен размисъл, после стана и отиде право в хотела.
На другата сутрин, въпреки че спа дълбоко, Андрю се събуди с чувство на болезнена тревога. Ръцете му трепереха, докато се обличаше. Гневеше се на себе си, че е дошъл в този хотел, който му напомняше изпита. Сега изпитваше същия предизпитен страх, но засилен стотици пъти.
Долу не можа да хапне нищо. Делото бе насрочено за единайсет часа, но Хорнър го бе помолил да отиде по-рано. Прецени, че за да стигне до Халмън стрийт, ще му трябват не повече от двайсет минути. До десет и половина седя във фоайето и нервно прелистваше вестниците. Но когато тръгна, таксито попадна в едно задръстване поради катастрофа на Оксфорд стрийт. Биеше единайсет, когато Андрю стигна залите на Общия медицински съвет.
Втурна се в залата на Съвета, без да си дава сметка напълно за нейната големина, за високата маса, където седеше Съветът с председателя сър Дженър Холидей. В края на залата бяха седнали участниците в неговия процес. Приличаха на актьори, които чакат да им бъде подадена реплика. Хорнър беше там; Мери Боланд, придружена от баща си; сестра Шарп, доктор Тороугуд, господин Буун, сестрата от отделението Майлз — погледът му бързо обходи редицата столове. После запъхтян седна до Хорнър.
— Струва ми се, казах ви да дойдете по-рано — каза загрижен адвокатът. — Другото дело почти свършва. Фатално е да закъснееш пред Съвета.
Андрю не отговори. Както бе казал Хорнър, в момента председателят четеше присъдата по предишното дело, неблагоприятна присъда със зачеркване от Регистъра. Андрю не можеше да откъсне поглед от този лекар, обвинен в някакви дребни мошеничества, дребен и смачкан човек, който, изглежда, цял живот се бе борил за парчето хляб. Безкрайната безнадеждност, изписана по лицето му, докато той стоеше осъден от това свещено тяло от негови колеги, накара Андрю да потрепери.
Но той нямаше време да мисли, нямаше време за нищо повече от една вълна на съжаление. В следващата минута бе обявено неговото дело. Сърцето му се сви.
