и ужасно разстроен, направи опит да укрепи позицията си.
— Да, да. Това са големи имена. Всички ги знаем. Едва ли ще сравнявате Стилмън с тях?
— Защо не? — отвърна Андрю, пламнал от възмущение. — Велики са само защото са мъртви. Вирхов се присмиваше на Кох, докато беше жив, обиждаше го. Днес ние не обиждаме Кох. Хулим хора като Сфалингер и Стилмън. Ето ви още един пример — Сфалингер. Голям и оригинален мислител. Той не е доктор. Няма медицински степени. Но е направил повече за медицината, отколкото хиляди хора със степени. Хора, които обикалят с леките коли, прибират хонорарите си, свободни като въздуха. А в същото време Сфалингер среща опозиция, ругаят го, обвиняват го, оставят го да похарчи цялото си състояние за изследвания и лечение и после го оставят да продължи борбата в мизерия.
— Трябва ли да разбираме — Буун се постара да направи презрителна физиономия, — че изпитвате същото възхищение към Ричард Стилмън?
— Да, той е голям човек, човек посветил целия си живот, на доброто на човечеството. Трябвало е да се бори срещу завист и предразсъдъци, а също и срещу клевети. В своята страна той е преодолял тези неща. Но тук явно не. И все пак съм убеден, че той е направил повече в борбата срещу туберкулозата, отколкото кой да е в тази страна. Той е извън професията. Да! Но има много хора от професията, които цял живот са се мъчили да постигнат нещо, без да постигнат и най-малък резултат в борбата срещу туберкулозата.
В дългата висока зала като че избухна бомба. Очите на Мери Боланд, сега впити в Андрю, блестяха от възхищение и тревога. Хорнър бавно и тъжно събираше нещата си и ги пускаше в кожената си чанта.
Председателят се намеси:
— Съзнавате ли какво говорите?
— Да — Андрю стисна здраво облегалката на стола, чувствайки, че е направил сериозна грешка, но твърдо решен да защити мнението си. Дишаше бързо, напрегнат до скъсване, обхванат от някаква странна безразсъдност. Щом ще го зачеркват, поне да има защо. Той продължи: — Слушах пледоариите, произнесени тук в моя защита, и през цялото време се питах. Какво лошо съм направил? Не искам да работя с шарлатани, не вярвам във фалшиви лекарства. Ето защо не отварям дори половината от високо научните реклами, които с всяка поща падат в моята пощенска кутия. Знам, че съм по-остър, отколкото би трябвало, но другояче не мога. Далеч не сме достатъчно свободомислещи. Ако продължим опитите си да доказваме, че всичко извън професията е лошо, а всичко вътре в нея добро, това би било смъртта на научния прогрес. Ще се превърнем в една малка свита гилдия. Крайно време е да сложим къщата си в ред. И аз нямам предвид само външните признаци. Да почнем от началото: спомнете си безнадеждно слабата подготовка, която получават лекарите. Когато завърших, бях по-скоро заплаха за обществото, отколкото каквото и да било. Всичко на всичко знаех имената на някои болести и лекарствата, които би трябвало да давам за тях. Не можех дори да затворя един акушерски форцепс. Всичко, което знам, съм научил след това. Но колко лекари научават нещо повече от обикновените правила, които практиката им налага? Нямат време тези нещастници, непрекъснато тичат. Ето къде е гнила нашата организация. Би трябвало да има задължителни лекции след завършването, нужно е голямо усилие, за да се изведе науката на челно място в нашата работа. Трябва да се откажем от старото шише с лекарство, трябва всеки практикуващ лекар да има възможност да върши научна работа. Какво да кажем за продажността? Безполезните лечения, от които лесно се печелят пари, ненужните операции, сумата безполезни псевдонаучни препарати — не е ли време да се откажем от всичко това? Цялото съсловие е твърде нетолерантно и самодоволно. Тъпчем на едно място. Никога не можем да помислим за прогрес, за промяна в системата. Обещаваме да направим някои неща, но не ги правим. Години наред блеем жално за ужасните условия, при които работят сестрите, за мизерните подаяния, които им плащаме. Е? Условията все така са си ужасни и те все така не получават нищо повече от подаяния. Това е само един пример. Аз имам предвид нещо по-дълбоко. Ние не даваме никакъв шанс на нашите пионери. Доктор Хексъм, човекът, който бе достатъчно смел и даде упойка при операциите на Джарвис правача, бе зачеркнат от Регистъра. Десет години по-късно, когато Джарвис е излекувал стотици случаи, пред които и най-добрите хирурзи разперваха ръце, когато му бе дадено рицарско звание, когато всички „известни хора“ го обявиха за гений, тогава ние страхливо му дадохме със задна дата почетна титла. По това време Хексъм бе умрял от разрив на сърцето. Знам, че съм правил много грешки в практиката си, лоши грешки. Аз съжалявам за тях. Но не направих грешка с Ричард Стилмън и не съжалявам за постъпката си. Само ви моля да погледнете Мери Боланд. Тя имаше поражение на апекса, когато отиде при Стилмън. Сега тя е здрава. Ако ви е нужно някакво доказателство за недостойното ми поведение, ето го тук пред вас, в тази стая.
Съвсем неочаквано той свърши и седна. На високата маса на Съвета върху лицето на Аби бе грейнала някаква необикновена светлина. Буун, все още на крака, гледаше към Менсън със смесени чувства. После, като си помисли, че поне е дал на този нахален доктор достатъчно въже, за да се обеси сам, се поклони на председателя и зае мястото си.
За около минута залата бе изпълнена с необичайно мълчание. После председателят направи обичайната декларация:
— Моля, всички външни лица да напуснат.
Андрю излезе заедно с останалите. Сега безразсъдството му бе изчезнало и главата му, цялото му тяло пулсираше като претоварена машина. Атмосферата в залата на Съвета го задушаваше. Не можеше да търпи присъствието на Хорнър, Боланд, Мери и другите свидетели. Особено го плашеше тъжният упрек, изписан на лицето на адвоката. Знаеше, че се е държал като глупак, истински загубен и глупав декламатор. Сега разбираше, че неговата честност е истинска лудост. Да, беше лудост да се опитва да говори пред Съвета по този начин. Не би трябвало да е доктор, а някой от демагозите в Хайд парк. Добре! Скоро вече няма да е доктор. Просто ще го зачеркнат.
Отиде в гардеробната с единственото желание да остане сам. Седна на една от мивките и механично запали цигара. Но димът беше безвкусен за изтръпналия му език и той смачка цигарата с ток. Странно беше, че въпреки жестоките истини, които сам каза преди няколко минути за професията, щеше да е много нещастен, ако го изхвърлят от нея. Знаеше, че би могъл да намери работа при Стилмън, но не тази работа искаше да върши той. Не! Той искаше да бъде с Дени и Хоуп, да развива своята собствена идея, да забие острието на своя план в задника на апатията и консерватизма. Но всичко това трябва да бъде направено отвътре; в Англия никога не би могло, никога не би било възможно да се постигне нещо такова отвън. Сега екипажът на Троянския кон ще трябва да бъде съставен само от Дени и Хоуп. Обхвана го остро горчиво чувство. Бъдещето не чертаеше никакви перспективи пред него. Имаше най-мъчителното от всички чувство — чувството на отвергнатия. И успоредно с това съзнанието, че с него е свършено, че не му остава нищо друго, освен да се примири с края.
Шумът от стъпките на хора, движещи се по коридора, го накара да се изправи. Присъедини се към останалите и отново се озова в залата на Съвета, като си казваше, че му остава само едно нещо. Не трябва да се унижава. Молеше се да не покаже никакъв признак на угодничество или слабост. Забил очи в пода пред себе си, той не виждаше никого. Не поглеждаше към високата маса, стоеше пасивен и неподвижен. Всички тривиални звуци в залата ехтяха подлудяващо около него. Скърцане на столове, кашляне, шепнене, дори невероятният звук на разсеяно почукване с молив.
Внезапно настъпи тишина. Някакъв спазъм скова Андрю. Сега, помисли си той, сега идва страшното!
Председателят заговори. Говореше бавно и внушително.
— Андрю Менсън, трябва да ви информирам, че Съветът много внимателно разгледа обвиненията срещу вас и показанията, дадени в тяхна подкрепа. Съветът е на мнение, че въпреки особените обстоятелства на случая и вашето съвсем неортодоксално представяне на случая, вие сте действали с добра воля и искрено сте се старали да спазите духа на закон, който изисква високо равнище на професионалното умение. Трябва да ви уведомя във връзка с това, че Съветът не сметна за уместно да нареди свалянето на вашето име от Регистъра.
В продължение на една объркана секунда той нищо не разбра. После внезапно трескаво вълнение обхвана цялото му същество. Не го бяха зачеркнали. Беше свободен, чист, оправдан. Несигурно вдигна глава към масата на Съвета. От всички странно размазани лица, обърнати към него, най-ясно видя лицето на Робърт Аби. Разбирането в погледа на Аби го потресе. С ослепяваща яснота Андрю разбра, че Аби го беше спасил.
Изчезна преструвката на безразличие. И въпреки че се обърна към председателя, той говореше на Аби,
