Мистър Картър внимателно огледа вратата. После се изправи и се обърна към леглото.
— Мисис Ван Снайдер — каза тихо той, — още ли държите на твърдението си, че мъжът е излязъл оттук?
— Ами да, точно оттам. Защо да не го направи?
— Защото вратата случайно е заключена от тази страна — отвърна строго мистър Картър. Докато говореше, барабанеше с пръсти по дръжката.
На лицето на мисис Ван Снайдер се появи крайно изумено изражение.
— Не може да е излязъл оттук, освен ако някой не е заключил вратата след него — продължи мистър Картър
Той се обърна към Евънс, който тъкмо влизаше.
— Сигурен ли сте, че не са някъде в апартамента? Има ли други междинни врати?
— Не, сър, напълно съм сигурен.
Картър се огледа на всички страни из стаята. Отвори големия вграден гардероб, погледна под леглото, в камината и зад всички завеси. Накрая, осенен от внезапна идея, без да обръща внимание на острите протести на мисис Ван Снайдер, отвори огромния куфар и бързо зарови из съдържанието му.
Изведнъж Томи, който оглеждаше междинната врата, възкликна:
— Елате, сър! Погледнете това. Наистина са излезли оттук.
Резето беше много ловко прерязано толкова близо до ключалката, че пролуката беше едва забележима.
— Вратата не може да се отвори, защото е заключена от другата страна — обясни Томи.
След още една минута бяха отново в коридора и келнерът отваряше вратата на съседния апартамент с шперца си. Апартаментът не беше нает. Когато стигнаха до междинната врата, видяха, че е затворена по същия начин. Резето беше прерязано и вратата беше заключена, като ключът беше махнат. Но никъде в този апартамент нямаше и следа от Тапънс или светлобрадия руснак. Нямаше и друга междинна врата, само тази към коридора.
— Но аз щях да ги видя да излизат — запротестира келнерът. — Няма начин да не ги видя. Мога да се закълна, че не са излизали.
— По дяволите! — изруга Томи. — Не може да са се разтворили във въздуха!
Картър се опита да се успокои. Мозъкът му напрегнато работеше.
— Обадете се долу и открийте кой последен е обитавал този апартамент и кога.
Евънс, който беше дошъл с тях и беше оставил Клайдсли на пост в съседния апартамент, се подчини. След малко вдигна глава от телефона.
— Един млад французин-инвалид, господин Пол де Варез. С него е имало медицинска сестра. Заминали са тази сутрин.
Другия човек от Сикрет Сървис нададе вик. Беше станал смъртно блед.
— Момчето-инвалид… медицинската сестра — заекна той. — Аз… те ме подминаха в коридора. Изобщо не си помислих… толкова често ги бях виждал преди.
— Сигурен ли сте, че бяха същите? — извика мистър Картър. — Сигурен ли сте? Добре ли ги огледахте?
Човекът поклати глава.
— Хвърлих им бегъл поглед. Разбирате ли, оглеждах се за другите, мъжа с руса брада и момичето.
— Разбира се! — изръмжа мистър Картър. — Точно на това са разчитали.
С внезапно възклицание Томи се наведе и измъкна нещо изпод дивана. Беше малко черно вързопче. Той го развърза и оттам изпаднаха няколко неща. Бяха увити в дългото черно палто, което Тапънс беше облякла този ден. Вътре бяха роклята й, шапката й и една дълга руса брада.
— Сега всичко е ясно! — рече горчиво той. — Хванали са я! Хванали са Тапънс. Този руски дявол ни се изплъзна. Медицинската сестра и момчето са били съучастници. Отседнали са тук за ден-два, за да свикнат хората в хотела с присъствието им. Онзи човек сигурно е разбрал по време на обяда, че е попаднал в капан и е решил да изпълни плана си. Вероятно е разчитал съседната стая да е празна, както когато е подготвил всичко. Така или иначе, успял е да накара и жената в съседната стая и Тапънс да млъкнат. Довел я е тук, преоблякъл я е в момчешки дрехи, променил е собствената си външност и хладнокръвно е излязъл. Дрехите са били скрити предварително. Само не разбирам как е успял да се справи със съпротивата на Тапънс.
— А аз разбирам — обади се мистър Картър. Той вдигна от килима нещо малко, което блестеше. — Това е парче от игла за подкожни инжекции. Била е упоена.
— Боже господи! — изръмжа Томи. — А той се е изпарил.
— Още не се знае — отвърна бързо Картър. — Не забравяйте, че всички изходи са наблюдавани.
— Те очакват да видят мъж и младо момиче. А не медицинска сестра и инвалид. Сигурно вече са напуснали хотела.
След кратко разследване случаят се оказа точно такъв. Сестрата и пациентът отпътували с такси преди около пет минути.
— Вижте, Бересфорд — започна мистър Картър, — за Бога, стегнете се! Знаете, че няма да оставя камък върху камък, но ще открия това момиче. Веднага се връщам в кабинета си. След по-малко от пет минути всички наши хора ще бъдат на крак. Ще ги намерим.
— Вярвате ли, сър? Онзи руски дявол наистина си го бива. Вижте само как ни преметна. Но знам, че ще направите всичко възможно. Само… се моля да не е твърде късно. Лошо ни се пише.
Той напусна хотел „Блиц“ и тръгна като сляп по улицата, без да е сигурен къде отива. Чувстваше се напълно парализиран. Къде да търси? Какво да прави?
Отиде в Грийн Парк и се отпусна на една пейка. Не забеляза как някой друг седна на противоположния край. Доста се стресна, когато чу добре познат глас.
— Ако нямате нищо против, сър, мога ли да си позволя дързостта…
Томи вдигна очи.
— Здравей, Албърт — изрече едва-едва той.
— Знам всичко, сър… но не го вземайте толкова навътре.
— Да не го вземам навътре ли? — изсмя се Томи. — Лесно ти е да го кажеш.
— О, но помислете само, сър. „Блестящите детективи на Блънт!“ Никога не са се проваляли. И, ако ме извините, ще ви кажа, че дочух какво си говорихте с госпожата тази сутрин. Мосю Поаро и малките му сиви клетки. Е, сър, защо не използувате вашите малки сиви клетки и не помислите какво може да се направи?
— По-лесно е човек да използува сивите си клетки в книгите, отколкото на практика, момчето ми.
— Е, така или иначе, не вярвам някой да може да се справи с госпожата — рече убедително Албърт. — Знаете ли, сър, тя е като онези гумени кокали, които се купуват за малките кученца. Гарантирано неразрушима.
— Албърт, опитваш се да ме успокоиш — скара му се Томи.
— Тогава, сър, защо не използвате сивите си клетки?
— Настойчив младеж си ти, Албърт. Досега доста добре се справяхме, като се правехме на глупаци. Ще опитаме пак. Да подредим фактите ясно и методично. Точно в два и десет нашият човек влиза в асансьора. След пет минути говорим с човека от асансьора. Като чуваме какво казва, също се качваме на третия етаж. Да кажем, към два и деветнадесет минути влизаме в апартамента на мисис Ван Снайдер. А сега какво ни поразява?
Настъпи пауза. Никой не беше поразен от забележителни факти.
— В стаята нямаше ли някакъв голям куфар? — попита Албърт с внезапно светнали очи.
— Mon ami, ти нямаш понятие от психологията на една американка, току-що завърнала се от Париж — рече Томи. — Бих казал, че в стаята имаше поне деветнадесет огромни куфара.
— Искам да кажа, че куфарът е нещо подходящо, ако имаш труп, от който искаш да се отървеш. Не че дори за момент бих предположил, че е мъртва.
— Претърсихме единствения, достатъчно голям да побере човек. Какъв е следващият факт в хронологична последователност?
— Пропуснахте един. Когато госпожата и онзи човек, преоблечен като медицинска сестра, са минали покрай келнера в коридора.
