— О, като мис Робинсън.
— Много добре, мис Робинсън. Вие ще се върнете с мен в „Блиц“ и ще обядваме там. Ще се срещнем всички в главната квартира в три часа. Ясно ли е? — Той погледна Томи.
— Напълно ясно — отвърна Томи, чудейки се къде, по дяволите, може да е главната квартира.
Но се досети, че е същата главна квартира, която мистър Картър толкова искаше да открие.
Тапънс се изправи и облече дългото си черно палто с яка от леопардова кожа. После скромно заяви, че е готова да придружи принца.
Излязоха заедно, а Томи беше изоставен в плен на противоречиви чувства.
Ами ако нещо не беше наред с диктофона? Ако тайнствената медицинска сестра по някакъв начин беше научила за монтирането му и го беше обезвредила?
Той сграбчи телефона и набра един номер. След моментна пауза чу един добре познат глас.
— Нещата вървят според плана. Елате веднага в „Блиц“.
След пет минути Томи и мистър Картър се срещнаха в Палмовия двор в „Блиц“. Мистър Картър се държеше решително и окуражаващо.
— Прекрасно сте се справили. Принцът и младата дама обядват в ресторанта. Имам двама свои хора сред келнерите. Дали подозира нещо или не, не знам, но всъщност съм доста сигурен, че не подозира. Така или иначе ни е вързан в кърпа. Горе има двама души на пост, за да наблюдават апартамента му, а отвън — други, готови да ги последват, където и да отидат. Не се тревожете за жена си. Тя ще бъде наблюдавана през цялото време. Няма да поема никакви рискове.
От време на време някой от хората на Сикрет Сървис ги осведомяваше как вървят нещата. Първия път беше келнерът, който взе поръчките им за коктейли. Втория път беше модерно облечен млад мъж с безгрижно изражение.
— Излизат — обяви мистър Картър. — Ще се скрием зад онази колона, в случай че седнат тук, но мисля, че той ще я заведе горе в апартамента си. О, да! Така си и помислих.
От удобния си пост Томи видя руснака и Тапънс да пресичат залата и да влизат в асансьора.
Минаха десет минути и Томи започна да нервничи.
— Мислите ли, сър, че… Искам да кажа, тя е сама в онзи апартамент…
— Един от моите хора е вътре, зад дивана. Не се тревожете, човече.
Един келнер пресече залата и дойде при мистър Картър.
— Получихме сигнала, че се качват, сър, но не се появиха. Всичко наред ли е?
— Какво? — Мистър Картър се завъртя на стола си. — Видях ги с очите си да влизат в асансьора. Точно в… — Той хвърли поглед към часовника. — В четири и половина, преди няколко минути. А не са се появили…
Той забърза към асансьора, който точно в този момент отново слезе и заговори с униформения служител.
— Преди няколко минути качихте господин със светла брада и млада дама на втория етаж.
— Не на втория, сър. Господинът помоли за третия етаж.
— О! — Шефът подскочи, като направи знак на Томи да го придружи. — На третия етаж, моля.
— Нищо не разбирам — промърмори тихо той. — Но не се безпокойте. Всички изходи от хотела са наблюдавани, а и на третия етаж съм поставил един от хората си. Всъщност на всеки етаж. Не поемам рискове.
Вратата на асансьора се отвори на третия етаж. Те изскочиха навън и забързаха по коридора. На половината път ги посрещна мъж, облечен като келнер.
— Всичко е наред, сър. В стая 318 са.
Картър въздъхна с облекчение.
— Добре. Няма ли друг изход?
— Това е апартамент, но в коридора се излиза само от тези две врати. А за да излязат от която и да било стая, ще трябва да минат покрай нас, за да отидат до стълбището или асансьора.
— Значи всичко е наред. Само се обадете долу и открийте кой е регистриран в този апартамент.
Келнерът се върна след една-две минути.
— Мисис Кортланд ван Снайдер от Детройт.
Мистър Картър се замисли дълбоко.
— Чудя се… Дали тази мис Ван Снайдер е съучастник, или…
Изречението му остана недовършено.
— Чухте ли някакъв шум отвътре? — попита внезапно той.
— Не. Но вратите се затварят плътно. Не би и могло да се чуе нещо.
Мистър Картър бързо взе решение.
— Не ми харесва тази работа. Влизаме. Носите ли шперца?
— Разбира се, сър.
— Повикайте Евънс и Клайдсли.
Придружени от другите двама, те се приближиха до вратата на апартамента. Тя се отвори безшумно, когато първият от тях използва шперца си.
Намериха се в малък хол. Отдясно беше отворената врата на банята, а пред тях — дневната. Отляво имаше затворена врата, а зад нея се чуваше слаб звук, нещо като астматично задъхване. Мистър Картър отвори вратата и влезе.
Стаята беше спалня с голямо двойно легло, покрито с натруфена покривка в розово и златно. На него с вързани ръце и крака, завързана с кърпа уста и с очи, почти изскочили от орбитите си от болка и ярост, лежеше модерно облечена жена на средна възраст.
След кратка заповед на мистър Картър другите мъже бързо се пръснаха из апартамента. Само Томи и шефът му бяха влезли в спалнята. Като се наведе над леглото и се зае да развързва въжетата, Картър объркано се заоглежда из стаята. С изключение на огромните количества американски багаж, стаята беше празна. Нямаше и следа от руснака или от Тапънс.
След още една минута келнерът бързо влезе и докладва, че другите стаи също са празни. Томи отиде до прозореца и се върна, клатейки глава. Нямаше балкон, стаята гледаше към улицата долу.
— Сигурно ли е, че са влезли в тази стая? — попита настойчиво Картър.
— Да. Освен това… — Томи посочи жената на леглото.
С помощта на джобно ножче Картър сряза шала, който едва не я беше задушил и веднага стана ясно, че каквито и страдания да беше преживяла мис Кортланд ван Снайдер, те не бяха се отразили на езика й.
Щом тя свърши с първия изблик на възмущение, мистър Картър меко проговори:
— Имате ли нещо против да ми кажете какво точно се случи. От самото начало?
— Мисля, че ще дам хотела под съд за това. Истинско безчинство. Тъкмо търсех опаковката с „Килагрип“, когато един мъж се хвърли върху мен отзад и счупи малко шишенце под носа ми. Докато се опомня, вече бях замаяна. Когато дойдох на себе си, лежах тук, овързана като салам, и Господ знае какво се е случило с бижутата ми. Сигурно ги е отнесъл всичките.
— Мисля, че бижутата ви са в безопасност — отбеляза сухо мистър Картър. Той се обърна и вдигна нещо от пода. — Точно тук ли стояхте, когато той се хвърли върху вас?
— Да — потвърди мисис Ван Снайдер.
Мистър Картър беше вдигнал парченце тънко стъкло. Помириса го и го подаде на Томи.
— Етилов хлорид — измърмори той. — Бързо действащо успокоително. Но ефектът трае само минута- две. Сигурно още е бил в стаята, когато сте дошли на себе си, мисис Ван Снайдер?
— Нали това ви казвам? О! Направо полудявах да го гледам как изчезва, а аз не мога да помръдна и да направя каквото и да било.
— Да изчезва ли? — прекъсна я остро прекъсна мистър Картър. — Откъде?
— През онази врата. — Тя посочи към отсрещната стена. — С него имаше едно момиче, но изглеждаше някак отпусната, като че ли и тя беше вдишала от същото лекарство.
Картър погледна помощника си въпросително.
— Води към съседния апартамент, сър. Но двойните врати… би трябвало да са заключени и от двете страни.
