Развърза въжето, изправи жертвата на крака и бързо го избута през предното помещение.
Чуха се няколко остри вика, а после — тупване. Томи се върна зачервен, но усмихнат.
Момичето се взираше в него с ококорени очи.
— Наранихте ли го?
— Надявам се — отвърна Томи. — Но тези испанци имат навика да викат преди да ги удариш, така че не мога да бъда напълно сигурен. Да се върнем ли в кабинета ми, мис Марч, за да подновим прекъснатия си разговор? Не мисля, че отново ще ни прекъснат.
— Ласото ми е готово, сър, за всеки случай — обяви услужливият Албърт.
— Прибери го някъде — заповяда строго Томи.
Той последва момичето в кабинета и седна на бюрото си. Дамата зае един стол срещу него.
— Не знам точно откъде да започна — каза момичето. — Както каза онзи човек, пътувах с „Номадик“. Дамата, която споменавате в обявата, мис О’ Хара, също беше на борда.
— Точно така! — вмъкна Томи. — Това вече ни е известно. Но подозирам, че може да знаете нещо за нейните действия на борда на този кораб. Иначе онзи живописен господин не би бързал толкова да нахълта.
— Ще ви кажа всичко. На борда беше американският посланик. Един ден като минавах покрай каютата му, видях тази жена вътре. Тя правеше нещо толкова необикновено, че се спрях да погледна. Тя държеше в ръка мъжка обувка…
— Обувка ли? — извика развълнувано Томи. — Извинете, мис Марч. Продължавайте.
— С малки ножички тя разпаряше подплатата. После като че ли натъпка нещо вътре. Точно в този момент докторът и още един човек се появиха по коридора. Тя незабавно падна обратно на кушетката и простена. Почаках малко, и като чух разговора, разбрах, че тя се е престорила на припаднала. Казах „престорила се е“, защото, когато я видях отначало, тя явно изобщо не се чувстваше зле.
Томи кимна.
— А после?
— Не ми се иска особено да ви разказвам нататък. Бях… любопитна. Освен това бях чела разни глупави книги и се чудех дали е сложила бомба, отровна игла или нещо подобно в обувката на мистър Уилмът. Знам, че е абсурдно, но точно това си помислих. Както и да е. Следващия път когато минавах покрай празната каюта, се промъкнах вътре и огледах обувката. Измъкнах изпод подплатата парченце хартия. Точно когато го държах в ръка, чух стюарда да се приближава и побързах да изляза, за да не ме заловят. Още държах в ръка сгънатото листче хартия. Когато се прибрах в каютата си, го разгледах. Мистър Блънт, там имаше само няколко цитата от Библията.
— Цитати от Библията? — повтори Томи, силно заинтригуван.
— Поне така си помислих в момента. Не ги разбирах, но предположих, че са работа на религиозен маниак. Както и да е, реших, че не си струва труда да го връщам. Задържах го, без да мисля много за него до вчера, когато направих от листчето лодка за малкия си племенник, за да я пусне във ваната, докато се къпе. Щом хартията се намокри, видях как върху нея се появиха странни знаци. Бързо я извадих от ваната и отново я изгладих. Водата беше извадила на бял свят скритото съобщение. Беше нещо като чертеж — приличаше на вход на пристанище. Веднага след това прочетох вашата обява.
Томи скочи от стола си.
— Но това е много важно. Сега разбирам всичко. Онзи чертеж вероятно е план на някакви важни военноморски бази. Бил е откраднат от онази жена. Тя се е страхувала, че някой е по следите й, и, като не се е осмелила да го държи сред своите вещи, е избрала това скривалище. По-късно се е сдобила с чантата, в която е била обувката само за да открие, че листчето е изчезнало. Кажете ми, мис Марч, донесохте ли това листче?
Момичето поклати глава.
— То се намира на местоработата ми. Имам козметичен салон на Бонд Стрийт. Всъщност съм агент на препаратите „Циклама“ в Ню Йорк. Затова бях там. Помислих си, че това може да е важен документ, затова го заключих в сейфа преди да изляза. Не трябва ли Скотланд Ярд да се запознае с него?
— Да, непременно.
— Тогава да отидем ли да го вземем и да го занесем направо в Скотланд Ярд?
— Много съм зает този следобед — отвърна Томи, като възприе професионалните си обноски и се консултира с часовника си. — Епископът на Лондон иска да се заема с един случай. Много любопитен проблем във връзка с някои одежди и двама свещеници.
— В такъв случай — каза мис Марч, като се изправи, — ще отида сама.
Томи вдигна ръка в знак на протест.
— Тъкмо щях да кажа — прекъсна я той, — епископът ще трябва да почака. Ще оставя бележка на Албърт. Убеден съм, мис Марч, че докато този документ не бъде предаден на сигурно място в Скотланд Ярд, вие се намирате в сериозна опасност.
— Така ли мислите? — усъмни се момичето.
— Не мисля така, сигурен съм. — Той надраска няколко думи върху бележника пред себе си, после откъсна листа и го сгъна.
Взе шапката и бастуна си и каза на момичето, че е готов да я придружи. В предното помещение предаде сгънатия лист на Албърт с важен вид.
— Повикан съм по спешен случай. Обясни това на негова светлост, ако дойде. Ето бележките ми върху случая за мис Робинсън.
— Много добре, сър — каза Албърт, влизайки в ролята си. — А какво ще стане с перлите на херцогинята?
Томи махна раздразнено с ръка.
— И те ще трябва да почакат.
Двамата с мис Марч бързо излязоха. На стълбите срещнаха Тапънс, която се качваше. Томи я подмина с рязката забележка:
— Пак закъснявате, мис Робинсън. Повикан съм по спешен случай.
Тапънс спря на стълбите и се вторачи след тях. После с вдигнати вежди влезе в кантората.
Когато стигнаха до улицата, до тях доплува такси. Томи понечи да го наеме, но промени решението си.
— Обичате ли да вървите пеш, мис Марч?
— Да, защо? Не е ли по-добре да вземем таксито? Ще стигнем по-бързо.
— Може би не забелязахте. Шофьорът на това такси току-що отказа да качи пътник малко по-надолу по улицата. Чакаше нас. Враговете ви са нащрек. Ако се чувствате способна на това, по-добре ще бъде да вървим пеш до Бонд Стрийт. По улиците има много хора и не могат да предприемат нещо срещу нас.
— Добре — съгласи се колебливо момичето.
Тръгнаха на запад. По улиците, както беше казал Томи, имаше много хора, и напредваха бавно. От време навреме той дръпваше момичето на една страна с бърз жест, макар самата тя да не беше видяла нищо подозрително.
Като погледна внезапно към нея, го обзеха угризения на съвестта.
— Бих казал, че изглеждате ужасно измъчена. Шокът от онзи човек… Да влезем тук и да пием по чаша хубаво, силно кафе. Предполагам, че не искате и да чуете за глътка бренди.
Момичето поклати глава със слаба усмивка.
— Тогава нека да е кафе — каза Томи. — Мисля, че спокойно можем да рискуваме, едва ли ще е отровно.
Постояха малко, докато изпият кафето си. После отново тръгнаха с още по-бърза крачка.
— Мисля, че се отървахме от тях — каза Томи, поглеждайки през рамо.
„Циклама“ ООД се оказа малко помещение на Бонд Стрийт, със завеси от бледорозова тафта. Едно-две бурканчета крем за лице и калъп сапун украсяваха витрината.
Сисъли Марч влезе и Томи я последва. Помещението вътре беше много тясно. Отляво имаше стъклен тезгях с тоалетни принадлежности. Зад него стоеше жена на средна възраст с посивяла коса и изящно телосложение, която при влизането на Сисъли Марч леко кимна с глава и продължи да говори с клиента, когото обслужваше.
