забавили при шефа. Надявам се, че не сме пропуснали някой особено пикантен случай.
— Като цяло — заяви Тапънс — не се справяме зле. Онзи ден обобщавах резултатите. Разрешихме четири тайнствени убийства, хванахме банда фалшификатори, справихме се с група контрабандисти…
— Значи две банди — поправи я Томи. — Наистина го извършихме! Това ме радва. „Банди“ звучи много професионално.
Тапънс продължи, изброявайки отделните случаи на пръстите си.
— Една кражба на перла, на два пъти избегната насилствена смърт, един случай с изчезнала дама, която се грижи за фигурата си, едно младо момиче, спечелено за приятелка, едно разкрито фалшиво алиби, и уви, един случай, където се оказахме пълни глупаци. Като цяло никак не е зле! Мисля, че сме много способни.
— Естествено, че така си мислиш — отбеляза Томи. — Винаги го правиш. А аз имам тайното чувство, че един-два пъти извадихме голям късмет.
— Глупости! — възкликна Тапънс. — Всичко беше работа на малките сиви клетки.
— Е, аз поне веднъж извадих голям късмет — заяви Томи. — Онзи ден, когато Албърт действаше така решително с ласото! Но ти, Тапънс, говориш, като че ли всичко е свършило?
— Така е — отвърна Тапънс. Тя забележимо понижи глас. — Това е последният ни случай. Когато пъхнат супершпионина зад решетките, великите детективи се пенсионират и се заемат с отглеждане на пчели или на зеленчуци. Винаги така правят.
— Умори ли се вече, а?
— Даа, май че да. Освен това досега имахме такъв успех… но късметът може да ни подведе.
— Кой говори сега за късмет? — попита триумфално Томи.
В този момент се оказаха пред вратата на сградата, в която се намираше офисът на Международното детективско бюро и Тапънс не отговори.
Албърт дежуреше във външното помещение и използваше свободното си време, за да балансира, или да се опитва да балансира, с канцеларската линия върху носа си.
Смръщен в строго неодобрение, великият мистър Блънт влезе в кабинета си. Като се освободи от палтото и шапката си, той отвори шкафа, на чиито рафтове се намираше великолепната му сбирка от класически криминални романи.
— Изборът се стеснява — измърмори Томи. — На кого да се престоря днес?
Гласът на Тапънс, съдържащ необичайна нотка, го накара да се обърне рязко.
— Томи, коя дата е днес? — попита тя.
— Да помисля… май е единадесети. Защо?
— Погледни календара.
На стената беше закачен един от онези календари, от които всеки ден се откъсва по един лист. Носеше надписа „Неделя, 16-ти“. А днес беше понеделник.
— Господи, странна работа. Албърт трябва да е прекалил с късането. Безгрижно малко дяволче.
— Не вярвам да е той — усъмни се Тапънс. — Но ще го попитаме.
Албърт, призован и разпитан, изглеждаше много изненадан. Закле се, че е откъснал само двата листа за събота и неделя. Твърдението му беше потвърдено, тъй като двата листа, откъснати от Албърт, бяха намерени в огнището на камината, а останалите бяха спретнато подредени в кошчето за хартиени отпадъци.
— Чист, педантичен престъпник — отбеляза Томи. — Кой е идвал тази сутрин, Албърт? Някакъв клиент?
— Само един, сър.
— И какво представляваше той?
— Беше „тя“. Медицинска сестра от болница. Много беше разстроена и гореше от желание да се срещне с вас. Каза, че ще чака, докато дойдете. Пуснах я в канцеларията, защото там е по-топло.
— А оттам е могла да влезе тук, разбира се, без да я видиш. Колко време беше вътре?
— Около половин час, сър. После каза, че ще се отбие отново този следобед. Имаше хубава фигура с майчински вид.
— Хубава фигура с майчински… о, Албърт, изчезвай!
Албърт се оттегли обиден.
— Странна работа — рече Томи. — Изглежда ми безсмислено. Да ни постави нащрек. Надявам се, че не е скрила бомба в камината или нещо такова?
Той се увери в последното твърдение. После седна на бюрото и се обърна към Тапънс.
— Mon ami (приятелю (фр.) — Б.ред.), сблъскваме се с изключително сериозен проблем. Спомняш ли си нашия човек номер 4? Онзи, когото разбих като черупка от яйце с помощта на силни експлозиви. Но той всъщност не е мъртъв. Тези супер престъпници никога не умират наистина. Това е нашият човек, дори нещо повече. Той е 4 на квадрат, с други думи, сега той е номер 16. Схващаш ли, приятелче?
— Напълно — отвърна Тапънс. — Сега си великият Еркюл Поаро.
— Точно така. Без мустаци, но с множество малки сиви клетки.
— Имам чувството, че точно това приключение ще се нарича „Триумфът на Хейстингс“ — рече Тапънс.
— В никакъв случай — възрази Томи. — Няма да стане. Щом веднъж си приятелят-идиот, винаги си оставаш такъв. В тази работа си има етикет. Между другото, mon ami, не можеш ли да срешеш косата си на път в средата, а не отстрани? Настоящата ти фризура е асиметрична и изглеждаш ужасно.
От бюрото на Томи се чу остър звън. Той отговори на сигнала и Албърт се появи, понесъл визитна картичка.
— Принц Владировски — прочете тихо Томи. После погледна Тапънс. — Чудя се… Доведи го, Албърт.
Влезлият мъж беше със среден ръст, добро телосложение и светла брада. Изглеждаше около тридесет и пет годишен.
— Мистър Блънт? — попита той. Английският му беше съвършен. — Получих много добри препоръки за вас. Ще се заемете ли с един случай?
— Ако ми дадете подробностите…
— Разбира се. Става дума за дъщерята на един мой приятел. Шестнадесетгодишно момиче. Бихме искали да избегнем скандала… нали разбирате.
— Драги господине, тази фирма работи успешно от шестнадесет години благодарение на изключителната ни дискретност — увери го Томи.
Стори му се, че в очите на непознатия внезапно проблесна искра. Но изчезна много бързо.
— Доколкото знам, имате филиали от другата страна на Ламанша?
— О, да. Всъщност самият аз бях в Берлин на 13-ти миналия месец — натъртено рече той.
— В такъв случай — продължи непознатият — едва ли е необходимо да продължаваме малката ни игра. Дъщерята на приятеля ми спокойно може да бъде оставена на мира. Знаете кой съм. Виждам, че сте бил предупреден за идването ми.
Той кимна по посока на календара на стената.
— Точно така — потвърди Томи.
— Мои приятели… Дойдох тук да разследвам нещата. Какво се случи?
— Предателство — произнесе Тапънс, неспособна да мълчи повече.
Руснакът прехвърли вниманието си върху нея и вдигна вежди.
— Аха, така значи. Така си и помислих. Сергей ли беше?
— Така мислим ние — отвърна Тапънс, без да се изчерви.
— Не бих се изненадал. Но самите вие не сте ли под подозрение?
— Не мисля. Занимаваме се с доста действителни случаи като истински детективи — обясни Томи.
Руснакът кимна.
— Мъдро. Все пак мисля, че ще е по-добре да не идвам повече тук. В момента съм отседнал в „Блиц“. Ще взема Мариса… предполагам, че това е Мариса?
Тапънс кимна.
— Как е известна тук?
