— Спри — спокойно рече Райърсън. — Ще ти дам пушката. — Той я подаде.
— Остави я на земята.
Райърсън я захвърли върху влажните борови иглички.
— Оръжието е твое. Сега я пусни.
— Няма начин. — Ферис започна да бута жертвата си напред с явното намерение да се добере до оръжието. Той държеше ножа до гърлото на Вирджиния.
Гривната едва ли не изгаряше от огън китката на младата жена. Тя незабележимо откопча закопчалката и хвана блестящото бижу в дланта си.
— Това ли искаш, Ферис? — тихо попита тя. На бледата лунна светлина лумна блясъкът на смарагди, злато и белите пламъци на диамантите.
— Гривната — задъха се Ферис, изненадан. — Дай ми я, кучко.
Но ръката на Вирджиния вече замахваше към водата. Гривната блесна за миг във въздуха и потъна в студената вода.
— Не, по дяволите, не! Кучка такава! — Ферис замахна свирепо с ножа си, но в този миг Вирджиния се хвърли на земята. Размерите и структурата и в този миг се оказаха предимство. Беше достатъчно едра, за да дръпне Ферис и той загуби равновесие. Хлъзгавите борови игли под краката им й помогнаха. Ножът промени посоката си.
Вирджиния усети хлад, когато я прониза болка в рамото вместо в гърлото. После Райърсън падна върху нея и Ферис с цялата тежест на тялото си.
Тя се търкулна и се освободи. После седна и се хвана за нараненото място. Притисна раната здраво, стараейки се да не обръща внимание на болката, докато гледаше как Райърсън и Ферис се боричкат на земята. Зави й се свят. Когато вдигна глава, й се стори, че Ферис беше върху пушката на Райърсън. Тя се вдигна на крака с несигурни движения.
— Не! — изпищя тя и се хвърли върху оръжието. Завладя я ужас, когато осъзна, че е закъсняла.
Ферис хвана оръжието. Вдигна го бързо и го насочи към Райърсън, който не се трогна от заплахата от насоченото към него оръжие. Ферис дръпна спусъка.
Чу се леко прещракване и нищо не се случи.
Преди Ферис да се опомни, Райърсън стовари юмрук с всичка сила в челюстите на натрапника. Ферис се строполи на земята. Оръжието се изплъзна от пръстите му.
Вирджиния погледна първо оръжието, после Райърсън. Той само я погледна, докато се изправяше с мъка на крака.
Невярваща, Вирджиния само отвърна на погледа му.
— Не е заредена?
— Аз съм бизнесмен — сухо рече Райърсън, докато вървеше към нея. — Вярвам на статистиката. По- голяма е вероятността зареденото оръжие да се използва срещу собственика му, отколкото срещу някой мародер. Разбира се, че не е заредена. Не съм пълен идиот.
— Защо я купи тогава?
Райърсън шумно въздъхна.
— Защото ти изглеждаше толкова решена да си вземеш оръжие и защото не знаех какво ни предстои. А и нямаше вероятност ченгетата да са ни от помощ. И защото не можах да измисля нищо друго, с което да те защитя. Това е. Доволна ли си? Както виждаш, оказа се съвсем безполезно упражнение в мъжественост. Оръжието изобщо не ми помогна.
Вирджиния несигурно се усмихна.
— Някои мъже са толкова мъжествени, че нямат нужда от оръжие, Райърсън. Предполагам, че ти си един от тях. — Тогава я връхлетя замайването и тя се свлече в ръцете му.
Райърсън я хвана.
— Боже мой, той те е улучил. Копелето те е намушкало с ножа. Защо не ми каза, че си ранена?
— Щях да го спомена — рече Вирджиния вместо извинение.
Единадесета глава
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Райърсън за стотен път, откакто направиха няколко шева на Вирджиния в спешното и й дадоха обезболяващи. Докато говореше, акостираше лодката до кея.
— Можехме да се върнем направо в Сиатъл. Нямаше нужда да се връщаме тук.
Вирджиния поклати глава и се приготви да излезе от лодката. Тя все още беше облечена в дрехите, които сложи предната нощ. Ръкавът й беше пропит в кръв, а върху ръката й имаше малка бяла превръзка.
— Добре съм. Ръката почти не ме боли. Просто рана в месото, както казват в трилърите. Важно е да намерим гривната.
— Никога няма да я намерим, Джини — търпеливо рече Райърсън. — Трябва да го приемеш, мила, няма я вече гривната. Да не говорим, че не знаем къде е паднала, когато я хвърли във водата снощи. А и отливът настъпи.
— Твърде тежка е, за да я отнесе отливът.
— Може би. Но може да е потънала в пясъка или водораслите да са я затрупали. Не разчитай да я намерим.
— Трябва да имаш вяра, Райърсън. — Тя скочи от лодката и закрачи по кея, като оглеждаше терена, от който водата се беше оттеглила. — Гривната е наша. Знам, че е наша. Ще я намерим. Тя е предназначена за нас. Снощи спаси живота ни.
Райърсън приключи с връзването на лодката и тръгна към нея, намръщен.
— Признавам, че хрумването ти да я хвърлиш във водата стъписа Ферис.
— И ти се възползва от обзелата го паника — заключи Вирджиния въодушевено. — Снощи беше изключителен, Райърсън. Великолепен!
— И ти не се представи по-зле — сухо рече той. — Епизодът с гривната беше истинско вдъхновение. — Печалното изражение в сребристите му очи изчезна. — Джини, никога няма да разбереш колко се страхувах, докато се опитвах да накарам Ферис да размени ножа за незаредената ми пушка.
— Глупости. Изобщо не изглеждаше уплашен. Беше голям, безмилостен и много опасен. — Тя потръпна. — Ферис се страхуваше. Чувствах го.
— Недей да спориш с мен, Джини — отвърна Райърсън дрезгаво. — Знам какво чувствах, истински ужас. Много лесно щеше да е за него да те наръга с ножа и да грабне пушката. Когато отклони вниманието му с гривната и го блъсна, ти спаси както своя, така и моя живот.
— Твоя ли? — Вирджиния го погледна с любопитство. — О, искаш да кажеш, че в последната минута щеше да се опиташ да го нападнеш, когато все още държи ножа си.
— С този нож можеше да залови и двама ни. Не забравяй, че той е професионалист. Така казаха ченгетата. Можех да стана лесна мишена, защото ако знаех, че те е убил, щях да откача. Нямаше да мога да мисля разумно, просто щях да го хвана за врата. А това вероятно не е най-добрият начин да се атакува мъж, въоръжен с нож — заключи Райърсън многозначително. — Знаеш ли какво значи да те видя с разпрано гърло?
Тя го погледна и съзря суровост в лицето му.
— О, Райърсън — прошепна Вирджиния и лекичко се затича към него по кея, за да го прегърне. — Не мисли за това. Снощи ние се спасихме, всичко приключи. Толкова те обичам!
Той дълго я прегръщаше силно с лице, заровено в косите й, а дланите му нежно галеха гърба й.
— И аз те обичам, Джини. Повече от всичко на света. Вирджиния вдигна глава от рамото му и се усмихна.
— Справихме се добре за специалист в информацията и експерт по дизеловите двигатели, нали? Чакай само семейството ми да научи цялата история. — Тя хвърли поглед към края на кея. — О, Господи! Ето я! Ето я гривната, Райърсън.
Погледът му гореше, докато тя се затича обратно по кея и скочи на пясъка.
Вирджиния събу обувките си и пристъпи в плитчините. Гривната лежеше на една скала на инч под повърхността на водата.
