— Цяла нощ е стояла тук и ни е чакала да се върнем и да я намерим, Райърсън! — възкликна тя тържествуващо. Нямаше как да не я види. Утринното слънце откриваше огъня в камъните и те блестяха в очите й като малки зелени и бели слънца. Тя посегна и взе в ръка гривната от водата.
Капчиците вода блестяха и искряха в шепата й. Тя се засмя на Райърсън:
— Отново е наша. Намерихме я. Тя ни принадлежи. Знам, че е така.
Райърсън клекна и се зае да разглежда смарагдовите, златните и диамантените нишки в дланта й. Той мълчеше, погледите им се срещнаха.
— Наша ли е? — тихо попита той. — Сега, когато сме сигурни, че Бригман, Ферис и Селдън са я откраднали?
Триумфът на Вирджиния отстъпи пред разочарованието, когато на преден план излязоха фактите. Тя погледна гривната и въздъхна:
— Прав си, разбира се. Не знам с какво ми въздейства. Откакто я спечели на онази игра на покер, имам странното усещане, че тази гривна наистина ни принадлежи. Сякаш е била предназначена само за нас. Оттогава нещата около нас така добре се развиват. Откакто притежаваме тази гривна, сме влюбени. Дори снощи ни помогна да се спасим. Няма да понеса да се откажа от нея.
— Знам как се чувстваш. — Райърсън се надигна и стъпи на пясъка. Изчака Вирджиния да излезе от водата. Тя се приближи до него и той загадъчно се усмихна. — Наистина ли мислиш, че нещата ще се променят, ако гривната отиде при законния си собственик? Аз те обичам, Джини. Нищо не може да промени това.
Вирджиния затвори очи за един кратък миг и тутакси я завладя усещане за ведрост. Гривната беше красива и тя винаги щеше да изпитва някакво чувство за собственост към нея, но любовта й към Райърсън беше много по-важна от каквото и да било там бижу.
Тя отвори очи и се усмихна.
— Обичам те, Райърсън. И както винаги, ти си абсолютно прав. Нищо не може да промени чувствата ми към теб.
— Тогава да се опитаме да намерим законния притежател с помощта на удостоверението за ценност, което открихме в кутийката.
Той протегна ръка и Вирджиния доверчиво пъхна пръсти между неговите. Гривната проблясваше в ръката й, докато тя вървеше към къщичката до Райърсън.
— Искам да чуя всички подробности — два дни по-късно заяви Деби Мидълбрук на обяд с Вирджиния и Райърсън. — Татко и мама ми разказаха по-голямата част от историята, но искам да я чуя от източника. Разкажете ми всичко, започнете с това как Бригман се е сдобил с гривната.
Вирджиния се усмихна лукаво, докато мажеше масло върху филийка хляб. Тя погледна Райърсън, който сериозно и съсредоточено изучаваше сьомгата пред себе си.
— Ти разкажи — рече Райърсън. — Аз съм гладен. — Той вдигна вилицата си.
— Ферис, Бригман и Селдън извършвали кражби от богатите туристи, които отсядали в отдалечените места на Карибите, като остров Торалина, например. Според полицаите, по принцип работели по този начин. Бригман бил професионален играч на покер, който обикновено набелязвал мъже за свои жертви и ги въвличал в поредица от игри с големи залози. Ферис развличал дамите, докато мъжете им играели карти. Селдън стоял настрана и вършел мръсната работа. Тримата внимавали да не ги виждат заедно, така че никой да не може да направи връзка между кражбите.
— Разбрах — въодушевено рече Деби.
— Но тримата мъже били бизнес партньори, а не приятели. Накрая, както казват, се получил срив между тях. Ферис и Селдън заподозрели Бригман в измама по някакъв начин, може би защото той отговарял за укриването на бижутата. Те не били сигурни, че той разпределя плячката по равно.
— Както се оказало, имали право да го подозират — намеси се Райърсън и налапа малко сьомга. — Бригман откраднал гривната по собствена инициатива. Не казал на партньорите си.
— Но Ферис и Селдън разкрили истината, когато се спречкали през последната нощ от престоя ни на Торалина. Скарали са се сериозно и Бригман бил убит. Ферис използвал ножа си. А в това е много добър. Всъщност, според полицията, той очевидно обича да го използва. — Вирджиния потръпна.
Райърсън продължи разказа:
— Преди да умре Бригман, обаче, признал на приятелчетата си, че изгубил гривната на покер с мен. След смъртта му Ферис дойде да търси гривната в стаята ни. Селдън не бил толкова дързък. Бил нервен заради убийството. Решил да се покрие.
— Но онази нощ в хотела Райърсън уплашил Ферис? — попита Деби. — Въпреки, че ножът е бил у него и очевидно не се е страхувал да го използва?
Райърсън се усмихна широко.
— Ферис казал в полицията, че когато ме видял на прага с туристическия сешоар на Джини в ръка, помислил, че държа оръжие.
Вирджиния гордо му се усмихна.
— Онази нощ Райърсън беше чудесен.
— Така. Облякох се със слава и една розова салфетка — сухо се съгласи Райърсън.
— Розова салфетка? — Деби местеше поглед от единия върху другия, в безкрайно недоумение.
— Дълга история — избърза да каже Вирджиния.
— Предполагам. Знаете ли, цялата тази история изглежда твърде опасна. Не мога да си представя как двамата преживявате всичките тези приключения. И двамата не сте от този тип хора, ако искате да знаете истината — отбеляза Деби по сестрински нетактична.
— Любовта прави странни неща с жертвите си — тихо рече Райърсън. — Аз лично очаквам с нетърпение да се върна към нормалния си, спокоен ритъм на живот. Джини ми доставя достатъчно приключения.
— Е, и какво сега? — попита Деби.
— Ами — бавно каза Вирджиния, — полицията не се интересува от гривната. На остров Сейнт Томас няма жалба, че е открадната. А именно там Ферис я е откраднал. Всъщност, полицаите смятат, че е възможно Бригман да не я е откраднал. Може просто да е спечелил на покер и поради това да е решил, че няма защо да я дели с приятелчетата си. Каквато и да е истината, сега гривната е наша. Но Райърсън прави проучване, което надявам се, няма да има успешен резултат. Обичам тази гривна.
Райърсън се изкашля.
— Канех се да ти кажа, Джини. Мисля, че намерих собственика. Тази сутрин получих съобщение от бижутера, който е изготвил оценката. Страхувам се, че гривната принадлежи на господин и госпожа Джордж Грантуърт от Сан Франциско. Следобед ще им позвъня.
Вирджиния със съжаление въздъхна.
— Откъдето дошло, там и отишло. Беше ми приятно да я притежавам за известно време. — Тя се развесели. — Знаеш ли, доста съм любопитна кои са тези Грантуърт.
Деби сбръчка нос.
— Защо?
— Защото тази гривна е много специална. Иска ми се да видя що за хора са собствениците й.
— Това е просто едно бижу — отбеляза Деби. — Красиво бижу, признавам, но…
— Не е само бижу — намеси се Вирджиния. Тя погледна към Райърсън. Той й се усмихна с поглед.
— Не — тихо рече. — Не е просто едно бижу. Ще отидем заедно да го върнем на семейство Грантуърт, лично. И аз съм любопитен.
Джордж и Хенриета Грантуърт се развълнуваха, когато разбраха, че гривната се е намерила. Те също нямаха търпение да се срещнат с двойката, у която се намираше сега. Следващата събота Вирджиния и Райърсън взеха сутрешния полет до Сан Франциско. Таксито ги заведе пред стара, елегантна викторианска къща, разположена в скъпия квартал „Пасифик Хайтс“.
— Наистина изглежда като подходящото място за гривната, нали? — отбеляза Вирджиния замислено, докато вървеше по стъпалата до Райърсън. Бяха открили законните притежатели на бижуто. До този момент тя се надяваше, че има грешка.
— Страхувам се, че е така — измърмори Райърсън и натисна звънеца. — Погледни на нещата от тази им
