за правене, отколкото да ти разправям легенди.
Мейтлънд получи пристъп на тежка кашлица и Лукас веднага наля една чаша порто и я поднесе към бледите, тънки устни. Чичо му отпи една голяма глътка и се съвзе.
— Тук не е хубаво. Сам виждаш — продължи Мейтлънд Колбрук. — Няма нищо, никога не е имало и никога няма да има. Лош късмет за цялото окаяно имение. Послушай ме и се махни. Не се опитвай да спасиш нещо.
Лукас погледна собственически кехлибарения медальон й внезапно се изпълни със смелост и решителност.
— Знаеш ли, чичо, ще пренебрегна твоя съвет! Аз ще спася Стоунвейл, сигурен съм!
Мейтлънд Колбрук го погледна с кръвясали и отегчени очи.
— И откъде ще намериш толкова пари? Чух, че си бил майстор на картите, но с тях не можеш да спечелиш един стабилен доход, който да ти позволи да спасиш имението. Знам, защото го опитах и аз в младежките си години.
— Тогава ще трябва да намеря друг начин, за да си набавя парите, нали?
— Другият възможен начин е да примамиш някоя богата наследница, но това е по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Нито една свястна жена от висшето общество, която има пари, не би ги похарчила за един безпаричен граф. Нейното семейство ще се погрижи за нея много по-добре, отколкото ти.
— Може би аз ще търся малко под висшето общество — Лукас погледна чичо си.
— Ще си губиш времето. По дяволите, знам какво си говорите в клубовете! Винаги е имало много спекулации около идеята — предложение за титла в замяна щерката на търговец, която идва придружена от наследство. Истината е, че това не става често. Пари за пари се женят и това е истината както за буржоата, така и за аристократите.
Тези думи на чичо му прозвучаха в съзнанието на Лукас, докато гледаше нещастния портрет на Мейтлънд Колбрук. Той се усмихна тъжно и вдигна чашата за малък тост.
— Ти не беше прав, чичо. Аз намерих своята наследница и поставих добри примамки тази вечер. Тя ще ме води в проклетия танц на веселието, но накрая ще бъде моя.
Като изпи до дъно портото, Лукас осъзна, че това няма да стане толкова скоро, колкото му бе необходимо. Той искаше богатството на Виктория, но тази вечер осъзна, че иска и самата Виктория.
Лукас остави чашата на масата и почувства как кехлибареният медальон стопля гърдите му. Той го носеше на врата си, скрит под дрехите, от нощта, в която го получи от чичо си.
Докато Лукас стоеше самотен в библиотеката и мислеше за своето бъдеще, изведнъж му се стори, че силната, сгряваща топлина на кехлибара отиваше точно на очите на Виктория.
ГЛАВА 4
Лукас крачеше по външните стълби на градския дом на лейди Нетълшип с чувство на нетърпеливо очакване, примесено с хладна пресметливост. Той бе в настроение подобно на това, когато беше на масата за игра на карти. Всичко в него се съсредоточаваше за победата, а той умееше да побеждава. Беше научил отдавна, че за мъж, който трябва да живее от своя ум, е много важна стратегията и внимателното обмисляне на действията. Знаеше стойността на хладнокръвието и способността да отстраниш чувствата по средата на битки или игра на карти. Желязната логика бе разковничето на оцеляването и Лукас знаеше това.
Той бе наясно поради какво успя да оцелее и дори да преуспее на масите в клубовете и сред дяволските сплетни в Лондон. Просто той никога не допусна чувствата му да се намесят в играта. За разлика от силно експулсивните млади контета, пищните пияни лордове или глупавите фукльовци, които обичат да пръскат пари по мелодраматичен начин, Лукас никога не позволи да си играе на разкош, лъжлива гордост или отчаяние. Когато не му вървеше в играта, той просто напускаше масата и изчакваше по-добър късмет. Лукас винаги го намираше.
Но, колкото и да бе добър на карти, неговият чичо беше прав — имаше твърде малка възможност да спечели достатъчно, за да спаси Стоунвейл. Лукас знаеше, че ще си изгуби времето, ако се опита да извърши такъв подвиг. Земята и хората в Стоунвейл не можеха да чакат толкова дълго.
Както и да е, той успя да сполучи с представянето си в Лондон. Ако един мъж е много умен и пресмята разходите си, той може да живее от една нощна победа до друга. Изисканото общество може да слухти за това и онова, но никога не се задълбочава във финансовото състояние на един мъж, докато той може да си позволява своето присъствие там. Титлата, както и връзките на Джесика Атертън, също му помагаха.
Лукас хвърли един поглед през рамо на из четкания сив кон и на черния, скъп двуместен кабриолет, с който дойде тази сутрин. Неговият външен вид му струваше повече, отколкото бе предвидил да похарчи, и той с неохота плати за всичко необходимо, включително и на своя шивач. Но когато един мъж преследва богата наследница, той трябва да се представи добре особено когато тази наследница наема частни детективи.
Външната врата на лейди Нетълшип се отвори точно когато Лукас премисляше своята стратегия. Той подаде на иконома визитната си картичка. Икономът промърмори бавно през носа си:
— Ще проверя дали лейди Нетълшип приема тази сутрин.
В един ужасен миг Лукас се замисли какво ще прави, ако Виктория е променила решението си да го приеме тази сутрин. Наистина бе възможно през ясните часове на деня тя да е усетила опасността. Той трябваше да надделее над страстното желание, което го накара да я целуне миналата нощ. Нямаше такова намерение или поне не толкова скоро. Но за един кратък и опасен миг в тъмната градина той наруши принципите си и допусна чувствата да се намесят в действията му. Лукас се закле да бъде по-внимателен занапред.
Икономът се върна и Лукас почувства облекчение, преминало в триумф, когато бе въведен в гостната. Дисциплинираността му и големият му опит не му позволиха да прояви никакво чувство на лицето си и той отчете, че първото препятствие е вече зад гърба му — допуснат бе в дома на своята плячка.
Секунда по-късно триумфът му премина в раздразнение, когато не успя да зърне никъде в слънчевата стая Виктория. Явно дамата, която го последва безстрашно през нощта в тъмния лабиринт, е размисляла малко по-дълго на дневна светлина. Лукас се насили да насочи вниманието си към поразителната, изискана жена на средна възраст, която седеше на елегантното канапе.
— Ваш слуга, лейди Нетълшип — промърмори той, докато се покланяше над обсипаната с пръстени ръка. — Виждам, че прекрасните очи на Виктория са запазена марка за вашето семейство.
— Много сте мил, милорд. Седнете, ние ви очаквахме. Виктория, остави, моля те, тези бръмбари и ела да поздравиш нашия гост — лелята обърна леко главата си към своята племенница и се усмихна.
Лукас се изпълни със задоволство — въпреки всичко тя не бе променила решението си. Той се изправи с усмивка и се обърна да види Виктория, която седеше тихо до прозореца в дъното на стаята. Нищо чудно, че не я зърна веднага. Тя бе облечена в бяло и жълто, които се сливаха със златистите пердета зад нея. Нейната неподвижност му подсказа, че тя предварително бе избрала тази позиция, за да може да го наблюдава скришом за известно време, когато той влезе. Веждите на Лукас се повдигнаха от изумление и признание за нейната находчивост. Нищо не може да замести първия поглед над противника, преди да си го срещнал очи в очи. Беше ясно, че той не е единственият човек тук, който разбира от стратегия.
— Добро утро, мис Хънтингтън. Помислих си за момент, че сте открили друг ангажимент за днес.
Тя се придвижи бавно напред, като меките й чехли не издаваха никакъв шум по килима. Държеше някаква плоска кутия в ръцете си, а в очите й играеха палави огънчета.
— Как е възможно да си помислите, че ще забравя за вашето посещение тази сутрин?
— Никой не може да бъде напълно сигурен в женската памет — Лукас се наведе над грациозно подадената ръка. Пръстите й бяха хладни и той разбра, че не е толкова уверена, както изглеждаше. Това го зарадва.
— Уверявам ви, че паметта ми е отлична.
— Разбира се, за един мъж не само женската памет изневерява. Понякога жената просто променя мнението и намеренията си — отвърна той.
Виктория наведе глава, като го преценяваше не без сериозна причина.
— Моля ви, седнете. Интересувате ли се от бръмбари?
