— Бръмбари? — Лукас чак сега погледна в кутията и видя добре подредени мъртви насекоми. Те бяха внимателно поставени в редици според големината си, като се почне от най-едрия — истинско чудовище, та до най-малкия. — Ще бъда откровен с вас — никога не съм проявявал голям интерес към бръмбарите.
— О, има прекрасни бръмбари, нали, лельо Клео?
— Прекрасна сбирка — съгласи се с ентусиазъм лейди Нетълшип. — Събра ги лейди Уудбъри, член на нашето малко общество.
— Изключително! — Лукас седна бавно, като не сваляше очи от Виктория, която се намести до своята леля.
— Някои хора се чудят как лейди Уудбъри е успяла да убие толкова много едри насекоми.
— По най-обикновения начин, предполагам — каза Клео. — Като ги е хващала за крилата или е използвала камфор.
— Вие събирате ли насекоми, мис Хънтингтън? — попита Лукас.
— Не. Страхувам се, че нямам сили за това — тя погледна към кутията. — Знаете ли, бедните животни понякога не умират веднага.
Той я изгледа в профил и каза:
— Желанието да оцелееш може да бъде изключително силно.
— Да — тя постави похлупака върху кутията с бръмбарите.
— Страхувам се, че моята племенница е твърде мекушава за тази област на природните изследвания — рече Клео, като се усмихваше.
— Ще си позволя да отбележа, че предпочитам ботаниката и градинарството пред изучаването на насекоми.
— Вашите интереси са твърде разностранни — заключи Лукас.
— Смятате ли, че са ограничени? — тя го загледа, явно засегната, а в очите й блестяха подигравателни огънчета.
Лукас усети клопката, в която попадна.
— Ни най-малко. За краткото време на познанството ни вие изпъкнахте като жената с най-необикновен ум, която познавам.
— Вие да не сте специалист по градинарство и ботаника, сър? — Клео го загледа с интерес.
— Както може би сте чули, аз скоро получих титлата си и открих, че наследството разшири моя кръг от интереси. Изглежда, ще трябва да науча за градинарството и други подобни дейности доста неща, ако възнамерявам да извърша подобрения в именията си — отвърна Лукас.
— Тогава, без съмнение, ще се заинтересувате от акварелите на Виктория и нейните рисунки на растения — Клео изглеждаше доволна.
Виктория моментално се изчерви, което учуди Лукас.
— Лельо Клео, сигурна съм, че милордът не се интересува ни най-малко от моите драсканици.
— Уверявам ви, че се интересувам, и то много — каза бързо Лукас.
Всичко, което караше Виктория да се изчервява, я правеше още по-привлекателна.
— Тя има изключителни способности — каза лейди Нетълшип, като се изправи на крака и отиде до близката маса, за да вземе скицника. — Погледнете тези.
— Лельо Клео, наистина…
— Стига! Без излишна скромност, Вики. Работите ти са прекрасни и толкова истински. Говоря ти от доста време, че трябва да ги представиш пред публика. Заповядайте, милорд. Какво мислите за тези тук? — Клео бутна скицника в ръцете на Лукас с явно удоволствие.
Тъй като усещаше, че Виктория го наблюдава с примирение, Лукас заразглежда скицника. Той го отвори, като очакваше да види обикновени аматьорски рисунки, правени от жена. Смяташе се за твърде модно младите дами да рисуват или скицират цветя. Но Лукас бе изумен от чистотата на линиите и живите цветове. Нейните растения разцъфтяваха на страниците на скицника, просто светеха с разкошен блясък. Те бяха не само артистично красиви, а и изпипани до най-малката подробност.
Лукас бе очарован. Страница след страница — пълни с рози, перуники, лилии, които оживяваха пред него. Всяка една от тях имаше изящно изрисуван надпис на латински. Той вдигна глава и видя, че Виктория все още го гледа със странно притеснено изражение. Разбра, че изкуството й я правеше уязвима, и затвори скицника.
— Прекрасни са, мис Хънтингтън. Убеден съм, че го знаете. Дори за моето неопитно око тези скици и акварели са прекрасни.
— Благодаря ви — тя се усмихна внезапно така лъчезарно, като че ли бе казал, че тя, а не нейните скици са пълни с красота. Кехлибарените й очи бяха почти позлатени. — Много сте мил.
— Рядко съм така мил, мис Хънтингтън — рече той плахо. — Просто ви казвам истината. Ще си призная, че не познавам повечето от тези растения. Откъде ги намирате?
— От оранжерията — обясни Клео. — Аз и Виктория създадохме, както ми се иска да вярвам, най- хубавата ботаническа градина. Разбира се, не е като тази на Кю, но ние сме много горди с нея. Имате ли желание да я видите? Ще бъде удоволствие за Виктория да ви разведе.
— Ще ви бъда много благодарен, ако я видя — Лукас кимна в знак на съгласие.
— Оттук, милорд — покани го Виктория и грациозно се обърна.
— Разгледайте я внимателно — каза Клео. — Надявам се, че ще останете за чай у нас, след като приключите с разходката в оранжерията.
— Благодаря — Лукас се усмихна самодоволно и последва Виктория в хола, после по късия коридор, който ги отведе в задната част на къщата. „Нещата вървят добре“, мислеше си той, когато тя го въведе в голяма стъклена галерия, пълна с растения и силен, влажен дъх на рохка пръст. Сега вече бе насаме с нея.
Той се огледа наоколо и разбра, че ще проведе своето преследване в истинска джунгла. Погледна навън през стъклата. Зад оранжерията имаше широка, чаровна градина, в която се намираше познатата тухлена стена, покрита с бръшлян.
— Учуден съм от това, как изглежда градината през деня — отбеляза Лукас.
Веждите на Виктория се свиха инстинктивно.
— Тихо, милорд. Някой може да чуе.
— Не е необходимо. Изглежда, намерихме място за нас двамата — той преценяваше сочната зеленина и редицата от екзотични цветя, които запълваха пространството. — Вие и вашата леля се интересувате от градинарство, нали? Това е изумително.
— Леля ми построи оранжерията преди няколко години — каза Виктория, като тръгна през пътечката, оградена отвсякъде със зеленина. — Тя има приятели, които пътуват по целия свят и ни изпращат всякакви растения. Наскоро сър Пърси Хикинботъм, един от нейните обожатели, изпрати нов вид роза, открита наскоро в Китай. Той я нарече „Червената китайка на Клео“ в нейна чест. Не е ли мило? През последния месец ни изпрати най-красивата хризантема. Надявам се, че ще оцелее. Запознат ли сте с хризантемите, милорд?
— Не, но знам какво означава, когато внезапно човек стане необичайно приказлив. Отпуснете се, Виктория. Няма от какво да се притеснявате.
— Ни най-малко не се притеснявам — брадичката й се повдигна гордо, след което направи деликатна пауза. — Интересувате ли се от кактуси?
Лукас се втренчи с любопитство в разнообразните чудни растения, каквито никога не беше виждал. Той опита да докосне едно от тях и разбра, че са твърди и бодливи. Погледна нагоре и срещна погледа на Виктория.
— Винаги съм се интересувал от защитата на противника.
— Да не би да желаете да преминете през тази защита?
— Само когато цената си струва да влезеш в бой.
Той се радваше да се сблъска с нея. Тя не беше страхлива.
— Как можете да прецените в началото на битката?
„Въпреки всичко не беше грешка, че я целунах миналата нощ“, помисли си Лукас. Той знаеше, че докато го наблюдаваше, тя си мислеше за снощните прегръдки.
— Понякога човек си позволява малко от непознатото. Съвсем малко, както аз си позволих снощи. То бе
