състоянието си до деня на своята смърт. Сега то принадлежи на новия граф. Ти добре познаваш Берти. Той никога не би поканил някой да ни придружава тази вечер, ако не е сигурен в него.
Виктория отстъпи. Лорд Линдууд, който бе само две години по-възрастен от сестра си, пое задълженията на скоро наследената титла твърде сериозно. Той бе далеч от кокетниченето, бе пълен с енергия и Виктория винаги го е харесвала. Той не би представил нито една жена на мъж, чието състояние или репутация са съмнителни. Може би Анабела е права, може би наистина се е побъркала на тема зестрогонци.
След това тя си спомни неговия поглед. Дори и да не бе зестрогонец, този човек бе по-опасен от всички мъже, които беше срещала досега, с изключение на своя баща.
Виктория задържа дъха си, докато премисляше, и отхвърли това сравнение. „Не!“, каза си тя в пристъп на ярост, като забрави колко опасен може да бъде Стоунвейл. Тя няма да го постави в същата категория хора като бруталния й баща. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че тези двама мъже са замесени от различно тесто.
— Моите поздравления, скъпа. Виждам, че си успяла да привлечеш вниманието на младия граф. Стоунвейл е интересна личност, нали?
Сепната от познатия гърлен глас, Виктория видя вляво от себе си Изабел Рикот. Тя се опита да се усмихне. В действителност Виктория не се интересуваше от тази жена, но винаги в сърцето й се прокрадваше частица завист, когато бе близо до нея.
Изабел Рикот винаги напомняше на Виктория за екзотична скъпоценност. Тя бе в началото на 30-те, около нея витаеше сладострастна женска тайнственост, която привличаше мъжете така, както медът привлича пчелите. Нейната загадъчност се увеличаваше от котешката й грациозност, лъскавата черна коса и плахия наведен поглед. Тя бе една от малкото жени в салона, които като Виктория прокарваха стила на тежките цветове вместо светлите или пастелни тоналности. Нейният зелен смарагд блестеше ярко под светлините на залата. Но необичайният вид на Изабел накара Виктория да гледа на нея с неприязън. При все това тя харесваше свободата в държането й, като се има предвид нейната възраст и положение на вдовица, което Виктория тайно обожаваше. Жена като лейди Рикот бе в много по-малка степен обект на внимание от страна на обществото, отколкото Виктория. Затова лейди Рикот си позволяваше да се въвлича дори в тайни запознанства. Виктория никога не бе срещала мъж, с когото би имала желание да поддържа връзка, но тя харесваше много повече свободата сама да избира.
— Добър вечер, лейди Рикот — Виктория погледна жената, която бе доста по-ниска от нея. — Запознахте ли се с графа?
— Все още не. Той бе въведен съвсем наскоро в обществото, но дочух, че бил твърде активен картоиграч — каза Изабел и повдигна кокетно главата си.
— И аз чух същото — отвърна Виктория. — Берти казва, че бил отличен играч, изключително хладнокръвен.
— Наистина? — Изабел хвърли един поглед към залата, където графът все още стоеше при лейди Атертън. — Той е хубавец, нали? Има нещо интригуващо в него.
„Хубавец“ — Виктория би се разсмяла от използването на тази дума по отношение на Стоунвейл. Не, той не беше хубавец. Неговото лице бе здраво, дори сурово, с остър нос, агресивна челюст и една особена чувствителност на тези сиви очи. С посребрени слепоочия косата му имаше цвят на безлунна нощ, но нищо не показваше хубост или щедрост. Ако човек се загледа в Стоунвейл, би видял една спокойна, добре контролирана мускулатура, а не изящен хубавец.
— Трябва да признаете — обади се Анабела, — че се облича добре.
— Да — съгласи се Изабел, — дори твърде добре.
Виктория не харесваше тези изучаващи погледи. Изабел като че ли работеше за графа, но не можеше да отрече, че Стоунвейл бе от онези редки мъже, които не парадираха с елегантно ушитите дрехи — неговите мощни рамене, здрав кръст, добре оформени черти не се нуждаеха от допълнително разкрасяване.
— Може би, ако се обърне, ще стане забавно — каза Изабел.
— Да, наистина — съгласи се радостно Анабела.
Виктория се вгледа отново във високата тъмна фигура до лейди Атертън. „Забавно“ май не бе най- точната дума, по-скоро „опасно“. И Виктория внезапно пожела да се сблъска с опасността. Социалният кръг на обществото, от което тя зависеше все повече и повече, не можеше да запълни дългите часове на нощта. Тя се нуждаеше от нещо ново, което да й помогне да издържи сред неспокойните кошмари.
Графът на Стоунвейл! Може би това бе тонизиращото средство, което търсеше…
— Скъпи Лукас, какво мислите за нея? Как ви се вижда? — лейди Атертън погледна Стоунвейл с безпокойство в красивите си и нежни очи.
— Мисля, че е добра, Джесика.
Лукас отпи от чашата шампанско, която държеше, а очите му шареха по тълпата.
— Но тя е малко възрастна.
— Аз също съм малко възрастен — забеляза ясно той.
— Глупости. Тридесет и четири години са една прекрасна възраст за мъжете, които имат намерение да се женят. Едуард беше на 33, когато се омъжих за него.
— Да, така беше, нали?
Очите на Джесика Атертън бяха пълни със съжаление и угризение, когато каза:
— Лукас, много съжалявам. Колко съм непохватна! Знай, че не исках да те нараня!
— Аз ще оцелея. Не се безпокой!
Лукас най-после намери с очи Виктория. Той се загледа във високата фигура на своята плячка, когато тя стъпи на дансинга с един пълен и по-възрастен барон. Виктория очевидно обичаше да танцува, макар и често да трябваше да удържа партньорите си: понякога — много млади и несръчни, понякога — много по- възрастни от нея. Тя смяташе тези мъже за безвредни.
Той съжаляваше, че не пое риска да я покани на танц. Щеше да бъде интересно да види дали щеше да го последва така лесно, както в игралната зала. Но не знаеше как тя щеше да се отнесе към непохватността на левия му крак. Той почувства липсата на каквато и да е жестокост у нея. Въпреки че тя определено беше с характер, той знаеше, че никога не би отправила остри забележки за неговото накуцване.
— Беше много оскърбително от нейна страна да ви последва в игралната зала — каза лейди Атертън. — Но аз се страхувам, че това е нашата мис Хънтингтън. Тя обикновено отива до ръба на това, което се смята за благоприличие. Но под съпружеско ръководство, аз смятам, че този елемент от нейния характер ще бъде овладян.
— Интересна забележка.
— Освен това има забележително пристрастие към яркожълтото — добави лейди Атертън.
— Ясно е, че мис Хънтингтън има свое собствено мнение и трябва да призная, че жълтият цвят я прави привлекателна. Малко жени могат успешно да ползват този цвят.
Лукас се вгледа в стройната, изтънчена фигура на Виктория, стегната в здрав корсаж. Жълтата коприна бе лъч от медна светлина в пълната зала. Той блестеше с огнена топлота сред класическите бели и разводнени цветове. Единственият проблем, ако, разбира се, може да се нарече така, бе твърде късият корсаж, който разкриваше нежните, високи издатини на нейния бюст. Лукас изпита непреодолимо желание да вземе един женски шал и да обгърне с него тялото на Виктория. Това желание не бе характерно за него и той се сепна учуден от самия себе си.
— Страхувам се, че има репутацията на една своенравна жена. Това е под влияние на нейната леля Клео Нетълшип, една необикновена жена — каза лейди Атертън.
— Аз предпочитам дама, която се отличава от другите. Това винаги предизвиква един интересен разговор, не смятате ли? Всъщност едва ли има голямо значение, дали ще водя много интересни разговори с жената, за която евентуално ще се оженя.
— Това е така — кимна леко Джесика, — но през този сезон просто няма богат избор от кандидатки за женитба. Може да се помисли и за мис Пилкингтън. Вие наистина трябва да се срещнете с нея, преди да вземете окончателно решение. Тя е прекрасно създание, винаги изрядна в държането си, докато мис Хънтингтън проявява рядко твърдоглавие.
— Мис Пилкингтън е без значение. Аз съм напълно удовлетворен от мис Хънтингтън.
