Клада от страсти

някоя ужасна тайна.

Всъщност не бе необходимо да го прави. В момента си имаше достатъчно проблеми. Уреждането на документите около скромното наследство на леля й бе отнело много повече време, отколкото очакваше, а освен това й действаше потискащо. Междувременно й се бе наложило да се сблъска с факта, че единственият мъж, за когото мислеше, че я приема такава, каквато е, с всички гласове в главата й, всъщност я намира за напълно отблъскваща в леглото. Освен това тя трябваше да се грижи за собствения си бизнес. Краят на октомври беше напрегнато време за магазина й за карнавални костюми „Инкогнито“. Не, определено нямаше нужда от нови проблеми, но добре знаеше, че ако пренебрегне шепота, щеше да будува нощ след нощ, седмици наред. По непонятни за нея причини разкриването на истината се бе оказало единственото спасение от гласовете в главата й.

С присвит стомах тя стъпи на циментовия под и протегна ръка, за да докосне най-близкия предмет — прашен кашон. Вече нямаше връщане. Трябваше да тръгне по следите от психичната енергия на онзи побъркан.

— Какво правите? — извика смутено Дъг от върха на стъпалата. — Нали щяхте само да хвърлите един поглед?

— Тук има доста неща. Рано или късно ще трябва да ги разчистя. Искам да си изясня колко време ще ми трябва за това.

— Моля ви, внимавайте, госпожице Талънтайър.

Рейна се престори, че не го чува. Щом не си беше направил труда да я придружи в тъмното мазе, можеше да си спести любезностите.

Върху кашона нямаше нищо, но когато пръстите й се плъзнаха по ламинираната повърхност на старата маса, Рейна усети нова вълна от злоба.

Демонът е по-силен от вещицата.

Ахна, дръпна ръката си от масата и бързо направи крачка назад. Колкото и да се подготвяше, никога нямаше да свикне с усещането, което й причиняваше досегът с реалното зло.

Погледна към пода, търсейки отпечатъци от стъпки. Дори и да имаше такива, те не се забелязваха. Плътният слой прах, който покриваше всичко, изглеждаше циментово сив на светлината на слабата крушка. Дълбоките сенки между купчините кашони скриваха голяма част от пода.

Рейна пристъпи напред, докосвайки предметите по пътя си със същата предпазливост, с която би допряла гореща печка. Натрупаната енергия по старинната тоалетка я накара да се присвие от болка.

Огледа се и осъзна, че върви по тясна пътека, която се виеше в джунглата от кашони и сандъци. Пътеката водеше към затворената врата на стар дървен шкаф. На масивната му врата висеше тежък катинар.

Съвсем нов, лъскав катинар.

Още преди да го докосне, вече знаеше, че катинарът вони на извратения тип, който бе идвал тук.

Закова се на половин крачка от шкафа, затаи дъх и протегна ръка. Едва докосна с пръст катинара, и шокът я разтърси цялата.

Гори, вещице, гори.

Пое въздух дълбоко.

— По дяволите!

— Госпожице Талънтайър? — Сега вече Дъг звучеше искрено разтревожен. — Какво става? Всичко наред ли е?

Чу стъпките му по стълбите. Очевидно приглушеният вик от болка и изненада бе събудил у него някакъв спящ мъжки инстинкт да се втурне да я спасява. По-добре късно, отколкото никога.

— Аз съм добре, но тук долу има нещо, което изобщо не е наред. — Тя потърси мобилния си телефон в чантата. — Ще се обадя на 911.

— Не разбирам. — Дъг се закова на последното стъпало, стиснал куфарчето си. Той се огледа и най- после я забеляза. — Защо, за бога, търсите полицията?

— Защото в това мазе е било извършено престъпление.

Операторът в централата на 911 се обади, преди Дъг да се опомни от шока.

— Пожарна или полиция? — попита жената кратко.

— Полиция — отвърна Рейна, мобилизирайки цялата си самоувереност, за да прозвучи гласът й достатъчно убедително пред телефонистката. — Намирам се на „Кресънт Лейн“ номер четиринайсет, къщата на Талънтайър. Кажете на хората, които ще отговорят на повикването, да носят инструмент за рязане на катинари. По-бързо.

Жената отказа да бъде пришпорвана.

— Какъв е проблемът, госпожо?

— Току-що открих труп.

Рейна затвори, преди жената да успее да зададе друг въпрос. Щом прекъсна връзката, осъзна, че Дъг още стои на последното стъпало. Лицето му се губеше отчасти в сенките, но Рейна беше почти сигурна, че е, зяпнал от изненада. Клетият човек очевидно започваше да осъзнава защо местните агенти не искаха да се ангажират с продажбата на къщата на Талънтайър. Вероятно бе чул слуховете за леля й Вела и вече си задаваше въпроса дали лудостта не се предава по наследство. Напълно основателен въпрос впрочем.

Дъг се прокашля:

— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожице Талънтайър?

Тя му отправи усмивката, която пазеше за такива случаи. Специалната усмивка, която според асистентката й Пандора означаваше недвусмислено „Да ти го начукам“.

— Не, но това не е нещо ново — отвърна Рейна учтиво.

Полицаят се казваше Боб Фултън. Държеше се строго и безцеремонно като бивш военен, какъвто действително беше. Слезе в мазето с голям фенер и зловеща на вид резачка.

— Къде е трупът? — попита той делово като човек, който постоянно си има работа с мъртъвци.

— Не съм абсолютно сигурна, че има труп — призна Рейна. — Но мисля, че няма да е зле да проверите този заключен шкаф.

Изгледа я с изражение, което й беше до болка познато. Погледът му говореше: „Всички тук са заподозрени до доказване на противното“. Брадли придобиваше същото характерно изражение, когато работеше по някой случай.

— Вие коя сте? — попита Фултън.

— Рейна Талънтайър.

— Роднина ли сте на лудата госпожа… ммм, Талънтайър?

— Нейна племенница.

— Може ли да попитам какво правите тук?

— Аз наследих тази къща — отвърна Рейна хладно. Той беше нарекъл леля й Вела „лудата госпожа“. Това означаваше, че няма нужда да се държи любезно с него.

Ясно долавяйки нарастващото напрежение в атмосферата, Дъг пристъпи напред.

— Дъг Спайсър, полицай Фултън. От „Спайсър Пропъртис“. Мисля, че не се познаваме. Аз дойдох с госпожица Талънтайър тук днес, за да се договорим да поема продажбата на имота.

Фултън кимна.

— Чух, че Вела Талънтайър е починала. Моите съболезнования, госпожо.

— Благодаря — кимна Рейна. — В този шкаф…

Той огледа катинара, после хвърли подозрителен поглед към Рейна.

— Какво ви кара да мислите, че вътре има труп?

Тя скръсти ръце на гърдите си и премина в защита.

Знаеше, че трудното тепърва предстои. Липсваше й Брадли, който до неотдавна я предпазваше от подигравки и недоверие.

— Просто предчувствие — отвърна тя спокойно.

Фултън издиша шумно.

— Не ми казвайте, ще отгатна. Мислите се за екстрасенс… също като леля ви, нали?

Тя му отправи специалната си усмивка.