— Оказах се права — каза тя и потри ръце. — Тази кама е била използвана от жреците на култа към Бракън.
— Какво толкова й е специалното?
Илейн се засмя.
— Директорът на клона в Седона я издирва от години. Нуждае се от нея, за да допълни колекцията си от артефакти, свързани с култа към Бракън.
— Нещо като приятелска конкуренция между куратори?
— Не толкова приятелска. — Илейн затвори стъкления капак и го заключи. — Майло притежава един египетски пръстен, за който отдавна мечтая. От години го умолявам да се съгласи на размяна. Той винаги отказва. Но сега имам с какво да го изкуша. Ще му се наложи да приеме моите условия.
— Ясно. — Зак огледа витрините в галерията. — Превърнала си този музей в забележително постижение, Илейн. Не съм археолог, но съм давал достатъчно консултации и в четирите музея на „Аркейн“, за да знам, че това е колекция от световна класа.
Тя се засмя.
— Аз съм живо доказателство, че склонността към вманиачаване и жаждата за професионална конкуренция трябва да бъдат основни черти в характера на всеки куратор на музей.
— Тези качества ми се струват полезни във всяка професия. — Зак също бе фанатично и всеотдайно отдаден на нещата, които го интересуваха от професионална гледна точка, поне докато съдбата не го срещна с Джена.
Илейн го изгледа замислено. Зак знаеше накъде води това и подготви стратегията си за отстъпление. Харесваше Илейн и се възхищаваше на професионалните й умения. Но тя бе и приятел на семейството, а семейството упражняваше доста сериозен натиск върху него напоследък.
Привидно поканата бе съвсем непринудена.
— Имаш ли време за чаша кафе, преди да потеглиш за летището? — попита тя.
— Смятах да прекарам час-два в библиотеката на музея — опита да се измъкне той.
— Така каза и предишния път.
Зак обмисли вариантите и не хареса нито един от тях. Илейн беше добър клиент и умна жена. Ако тя се придържаше към деловия разговор, той не би имал нищо против да изпие едно кафе с нея. Нямаше причина да бърза да се прибере в Северна Калифорния. Там не го чакаше никой.
Всъщност той нямаше нищо против новия си живот като работохолик с две професии. Проблемът бе, че роднините и приятелите ставаха все по-агресивни в настояванията си да продължи с кариерата, за която смятаха, че е предопределен. Той си даваше сметка, че те не настояват единствено защото се тревожат за него, макар и това да бе вярно. Истината бе, че имаха по-голяма цел, а той вече не възприемаше тази цел като своя собствена. Погледна часовника си.
— Полетът ми е в пет и трийсет. Имам малко време.
— Ентусиазмът ти е покъртителен.
Зак усети, че се изчервява.
— Напоследък се поразсеях малко.
— С какво?
— С работа.
— А, да, обичайното извинение. — Илейн го потупа леко по ръката. — Няма спор, че това е отлична терапия, когато човек преживее подобна загуба. Но вече мина повече от година, Зак. Време е да продължиш напред.
Той не каза нищо.
Двамата поеха обратно през галерията. Преминаването между стъклените витрини беше истинско изпитание за него. Комбинираната психична енергия на музейните експонати атакуваше сетивата му. Знаеше, че Илейн също усеща нещо, но на нея това сякаш й бе приятно.
Налагаше се да впрегне цялата си воля, за да изключи паранормалните си сетива. Да го постигне буквално бе практически невъзможно, никой човек със способности от десета степен не би могъл да изключи сетивата си напълно. Със същия успех обикновен човек би могъл да реши да изключи едното си ухо или да игнорира вкусовите си усещания. Но паранормалната чувствителност все пак можеше да бъде регулирана в известни граници.
— Върху какво работиш сега? — попита Илейн.
— Довършвам една статия за списанието.
За кураторите и консултантите от мрежата на музеите „Аркейн“ съществуваше само едно печатно издание — „Списание за паранормални и психични изследвания“. Също както и в музеите, широката публика нямаше достъп нито до печатното издание, нито до интернет версията му.
— Чувствам се като детектив, който се опитва да разпита заподозрян в отсъствието на адвоката му — отбеляза Илейн сухо. — Но нямам намерение да се отказвам. Каква е темата на статията?
— Камерата на Тарасов.
Тя наклони глава, за да го погледне.
— Никога не съм чувала за това.
— Според документите е придобита през 50-те години на миналия век по време на Студената война. Била открита в руска лаборатория, но впоследствие била откупена и донесена в Щатите от член на Обществото.
— Открита? — попита Илейн развеселена.
Зак също се подсмихна.
— Евфемизъм за открадната. Събитията датират от периода, когато бившият СССР провеждал многобройни паранормални изследвания и експерименти. Някой в ЦРУ доста се притеснил и поискал да научи какво точно става. „Джоунс и Джоунс“ били помолени за съдействие и внедрили свой агент в една от руските лаборатории.
Нямаше нужда от повече обяснения. Всички членове на Обществото знаеха за „Джоунс и Джоунс“ — собствената фирма за разследвания на „Аркейн“, която вършеше работата си, без да се набива на очи.
— Да разбирам ли, че „Джоунс и Джоунс“ са успели? — попита Илейн.
— Агентът действително успял да измъкне камерата от страната. Донесъл я тук и я предал на ЦРУ. Техните специалисти я огледали и заключили, че е имитация. Не могли да я накарат да работи.
— Защо?
— Защото е необходим оператор, който притежава уникален екстрасензорен талант. След като ЦРУ решили, че камерата е фалшива, тя се озовала в Обществото. Нашите техници също не успели да я накарат да работи, така че я прибрали в един склад. И тя си стояла там през всичките тези години.
— Какво необикновено има в тази камера? — попита Илейн.
— Смятало се е, че камерата на Тарасов може да фотографира човешката аура.
— Глупости — възкликна Илейн. — Не е извършен нито един успешен опит да се заснеме човешка аура, дори в лабораториите на Обществото. Мисля, че беше свързано с разполагането на енергията на аурата в спектъра. Аурата може да бъде измерена и анализирана, някои хора дори могат да виждат аурата на другите, но никой не е успял да я фотографира. Още не разполагаме с такава технология.
— Нещата се развиват — обясни Зак. — Според бележките на агента, донесъл камерата зад Желязната завеса, руските изследователи смятали, че оператор с уникален тип парапсихични способности може не само да заснеме аурата на човека, но и да използва камерата по такъв начин, че да причини тежки психични травми или смърт.
Илейн се намръщи.
— С други думи, смятали са да я използват като оръжие?
— Да.
— Но експертите твърдят, че никоя съвременна технология не може да въздейства успешно на човешката психическа енергия. Затова никой не е успял да създаде оръжие, което да се активира с паранормална енергия, и никой не може да произведе такава енергия.
— Вярно е.
— С други думи, камерата наистина е фалшива? — Тя въздъхна. — Това е голямо облекчение. Светът и бездруго е въоръжен до зъби. Последното, което искаме, е да се появи някаква нова технология за убиване
