Клада от страсти

— Моята леля наистина имаше необикновени способности.

Фултън повдигна рунтавите си вежди.

— Чух, че свършила в някаква психиатрична болница в Ориана.

— Тя си отиде, защото никой вече не й вярваше. Моля ви, отворете този шкаф, господин полицай. Ако е празен, ще се извиня, че съм ви загубила времето.

— Нали разбирате, че ако наистина намеря труп в този шкаф, ще се наложи да отговаряте на много въпроси в участъка?

— Повярвайте ми, разбирам го много добре.

Той я погледна изпитателно. За секунди й се стори, че ще продължи да спори, но очевидно изражението й го накара да замълчи. Без да каже и дума повече, той се обърна към шкафа и вдигна резачката.

Халката остро изхрущя и катинарът увисна срязан. Фултън остави инструмента на земята и стисна фенера в лявата си ръка. Посегна към дръжката на шкафа с облечена в ръкавица ръка.

Вратата се отвори със скърцане. Рейна спря да диша. Миг по-късно си наложи да погледне в шкафа.

На пода лежеше гола жена. Единственият елемент от облеклото й, който се виждаше наоколо, беше широк кожен колан, извит като змия край тялото й.

Жената бе с вързани ръце и крака. Устата й бе залепена с тиксо. Беше съвсем млада, може би не повече от осемнайсет — или деветнайсетгодишна, и болезнено слаба. Разрошената тъмна коса отчасти скриваше чертите й.

Единствената истинска изненада беше в това, че бе още жива.

2

Ножовете бяха най-страшни. Хората правеха наистина невероятни неща с тях, всеки по свой собствен начин.

— Не обичам остри предмети — каза Зак Джоунс.

Вниманието му оставаше концентрирано върху церемониалната кама в стъклената витрина. Илейн Браунли, директор на музея, се наведе, за да огледа артефакта отблизо.

— Вероятно поради безкрайните предупреждения в детството, че е опасно да се тича с ножица в ръка — предположи тя. — Оставя отпечатък за цял живот.

— Да, сигурно е така — съгласи се Зак.

Не за пръв път му се случваше да стои редом с Илейн и да съзерцава неприятни предмети зад стъклена витрина. Това беше едната от двете му професии. Консултирането на кураторите от мрежата на обществото „Аркейн“ бе сред постоянните му ангажименти.

Илейн свали очилата си и го загледа в очакване. Тя беше към петдесет и пет годишна. С късата си сребрееща коса, кръгли очила, интелигентни очи и леко измачкан тъмносин костюм тя имаше вид на университетски преподавател. Зак знаеше, че тя има няколко научни степени по археология, антропология и изящни изкуства. Освен това говореше перфектно няколко езика, включително латински и старогръцки.

В различни моменти от живота на Илейн нейните преподаватели и колеги я бяха определяли като „изключително надарена“. Повечето от тях навярно и не подозираха колко са прави, помисли си Зак. Всъщност тя притежаваше паранормална способност да открива и идентифицира оригинални антики от всякакъв вид. Никой не можеше да й пробута фалшификат, независимо дали се отнасяше за ренесансова картина или стъкло от римско време.

Повечето й колеги от университета очакваха, че след дипломирането си Илейн ще започне работа в някой от най-прочутите музеи в света, които се надпреварваха да й отправят предложения.

Вместо това тя стана директор на музея на обществото „Аркейн“ на Западния бряг, един от четирите музея, които Обществото поддържаше. Първият музей на „Аркейн“ бе създаден в Англия, останалите три се намираха в Съединените щати.

Музеите на Обществото бяха малко известни и като цяло оставаха извън полезрението на археолозите и изследователите. Обществото предпочиташе да не се афишира. Неговите високоспециализирани музеи събираха и изучаваха артефакти и реликви, които имаха връзка с паранормалното. Те не бяха достъпни за широката публика.

Илейн го погледна подканващо.

— Е?

— Стара е. — Зак отново се съсредоточи върху камата. — Усеща се дори от разстояние.

— Знам, че е стара — каза нетърпеливо тя. — Не съм я купила от супера вчера. Струваше ми доста сериозно перо от годишния бюджет на музея. Повярвай ми, не бих одобрила покупката, ако не бях сигурна, че е от втори век от новата ера. Не това те питам.

— Ще трябва да я докосна, за да узная нещо със сигурност. Без ръкавици.

Илейн нацупи устни. Не позволяваше да пипат предмети от нейните колекции без ръкавици. Но знаеше неговите изисквания. Ако искаше да получи потвърждение на теорията си за камата, трябваше да му позволи директен физически контакт с предмета.

Без да каже и дума, Илейн набра кода, с който се отваряше стъклената витрина.

Зак се подготви за шока, който знаеше, че го очаква, и съзнателно изостри паранормалните си сетива. Протегна ръка и обви пръстите си около богато инкрустираната дръжка на камата.

Потокът психична енергия, който обгръщаше острието, бе намалял през вековете, но бе обагрен с кръв и достатъчно силен, за да прониже сетивата му. Той стисна зъби и затвори очи. Но спуснатите клепачи не бяха преграда за призрачните образи, които изплуваха в съзнанието му.

Сцените се наслагваха една върху друга, защото камата бе използвана многократно с една и съща цел, и се явяваха пред него в ярки цветове като среднощен кошмар. Той нямаше обяснение за интензивните цветове на паранормалните си видения. Те нямаха еквивалент в нормалния свят.

… Той се опиянява от движението, с което замахва с камата, предвкусва досега с човешката плът, изпълва се с примитивна похот и възбуда, породена от убийството, усеща ужаса на жертвата.

Зак бързо затвори сетивата си и пусна камата на мястото й.

— Хей — извика възмутено Илейн. — Внимавай с това.

— Извинявай. — Той тръсна ръката, с която бе докоснал камата, сякаш този незначителен жест можеше да го освободи от бремето на мрачните видения. Знаеше, че това няма да помогне. За щастие камата беше много, много стара.

Илейн повдигна въпросително вежди.

— Е?

— С нея са били убивани хора, а не животни — каза той. Благодарение на дългогодишния си опит и силна воля успя да потисне виденията. За съжаление това бе временно. Те щяха да се върнат, навярно още в сънищата му довечера. — Жертвоприношения на хора.

— Сигурен ли си, че става въпрос за жертвоприношения, а не за избиване на неприятели или обикновени убийства?

Зак я погледна.

— Обикновени убийства?

Илейн направи гримаса.

— Знаеш за какво говоря.

— В енергията на дръжката се долавя характерният прилив на свещена мощ, който съпътства жертвоприношенията. На копелето му е харесвало това, което прави, възбуждал се е от кръвта. Така се е появила думата кръвожаден, Илейн.

Тя остана скептично настроена, но в очите й проблесна искра.

Такива са археолозите, помисли си Зак. Ненаситни.

— Може би са били екзекуции? — предположи тя.

— Не. Ритуални жертвоприношения. Имало е олтар и убиецът е бил сигурен в правото си да убива.

Илейн се отпусна и усмихна изключително доволно.