за първокласна кучка. Не мисля, че ще се впечатли, ако разбере, че някой ме е заплашвал.
— Очевидно е човек с ограничено въображение. Дай ми номера му.
Тя го изгледа начумерено, но покорно отиде до гардероба и потърси визитката на Лангдън в чантата си.
— Като оставим личните впечатления настрана — каза тя, докато му подаваше визитката, — единственото, с което разполагаме, е парче от чаша за чай, което не доказва нищо. Не бих се изненадала, ако Лангдън заключи, че сама съм счупила проклетата чаша и съм донесла парчето тук, за да инсценирам заплаха и да привлека вниманието на медиите. Когато говорих с него, усетих, че той само чака да обявя паранормалните си способности.
— Но ти не го направи?
— Шегуваш ли се? Ако бях споменала нещо такова, той изобщо нямаше да обърне внимание и на дума от това, което казах за убиеца. А така съм почти сигурна, че според него съм си измислила всичко, което му казах.
— Все пак ще му се обадя. Възможно е да не ми обърне особено внимание, но няма да може да каже, че не е бил информиран. — Зак набра номера.
На четвъртото позвъняване отговори сърдит сънен глас:
— Лангдън.
— Събудете се, главен инспектор Лангдън. Изглежда, вашият убиец е бил в Ориана тази вечер.
— Кой, по дяволите, се обажда? — Лангдън вече беше напълно буден.
— Зак Джоунс. Аз съм частен детектив. — Това бе стандартната му легитимация, когато работеше по някои случаи. Наистина имаше лиценз за частен детектив, както и всички останали агенти от „Джоунс и Джоунс“. Агенцията беше напълно законна фирма.
Зак съобщи на Лангдън сбита версия на случилото се.
Лангдън не се впечатли.
— Значи госпожица Талънтайър смята, че убиецът я е проследил до Ориана, само защото е намерила парче от счупена чаша в джоба на шлифера си? — попита той.
— Тя не е счупила чашата — каза Зак търпеливо.
— Откъде знаете?
— Напълно съм сигурен.
— Тя ваш клиент ли е? — попита Лангдън с подозрение.
— Да.
— Значи имате причини да й вярвате. Аз пък си имам други, достатъчно солидни версии, които да проверя. Не мога да си губя времето.
— Маниакът е бил в апартамента й тази вечер.
— Защо му е да се занимава с нея? — попита Лангдън.
— Отличен въпрос.
— Вижте, според това, което беше изнесено в медиите, единственият отговорен за намирането на момичето е Дъг Спайсър, агентът по недвижими имоти. Не съм съобщавал името на госпожица Талънтайър на пресата.
— Шелбивил е малък град. Всички местни жители знаят, че тя е била със Спайсър, когато момичето е било намерено. Нещо повече, момичето е било открито в къщата на лелята на госпожица Талънтайър. Съвсем логично е убиецът да насочи гнева си към нея. Всъщност може би не е зле да проверите дали всичко е наред със Спайсър. Възможно е и той да е в опасност.
— Изобщо няма да се вържа на тези ваши теории — каза Лангдън уморено. — Но ето какво ще направя. Ще се обадя на онзи детектив от Ориана и ще го помоля утре да се отбие в дома на госпожица Талънтайър и да погледне тази счупена чаша.
Това беше всичко, на което можеха да се надяват. Брадли Мичъл поне щеше да повярва на Рейна.
— Благодаря — каза Зак с огромно усилие на волята.
— Не се засягайте, Джоунс, но вашата клиентка е странна жена. Ако трябва да се изразя учтиво, тя е доста лабилна.
— Лека нощ, Лангдън. — Той затвори, без да изчака отговора на Лангдън, и погледна Рейна. — Ще изпрати Мичъл да дойде и да погледне чашата.
— Е, Брадли поне ще ми повярва.
— Да, и аз това си помислих. — Зак набра друг номер.
— Сега на кого звъниш? — попита тя.
— На Фалън Джоунс.
— Защо?
— Защото преди около двайсет минути някакъв ловец с паранормални способности се опита да ме изкорми като риба с един много голям нож. Никога не съм си падал по ножове.
Рейна го погледна ужасена.
— Мъжът, който те е атакувал, е един от онези ловци, за които ми разказа? Онези, които виждат в тъмното?
— Да, Фалън май ще излезе прав.
Уплахата й премина във възмущение.
— Какво искаш да кажеш с това, че Фалън Джоунс бил прав?
Зак я погледна, докато чакаше Фалън да се обади.
— Той се надяваше, че като ме изпрати тук, ще предизвика някой да излезе на повърхността. Изглежда, че планът му проработи.
Фалън вдигна телефона след първото позвъняване. Изглеждаше мрачен и избухлив, както обикновено.
— Кажи ми някоя хубава новина, Зак.
— Това ще е направо черешката на тортата. Един ловец се опита да ме убие тази вечер на паркинга до мотела.
На другия край на линията последва кратко мълчание.
— Предполагам, че си добре, щом ми звъниш — каза накрая Фалън.
— Толкова си загрижен за хората си, Фалън! Да, добре съм.
— Ами другият?
— Измъкна се.
— По дяволите!
— И аз се ядосвам. Но научих някои неща, които сигурно ще поискаш да вкараш в онзи твой компютър, който наричаш мозък.
— Какви неща?
Знаеше, че Фалън вече го слуша съвсем внимателно.
— Ловецът, който ме нападна, може да прави един страхотен фокус. Преобрази се в симпатична старица пред очите ми, точно както бе залетял към мен с ножа. Случвало ли ти се е да се биеш с някой, който прилича на прабаба ти?
— Уточни „преобрази“ — заповяда рязко Фалън.
— Отначало онзи изглеждаше като бездомник, който спи в пасажа. Според мен това бе стандартна дегизировка. Разкрих го по скъпите маратонки. В следващия момент видях една старица да се носи към мен с чадър в ръка, при това с невероятна скорост. Но ми беше трудно да я фокусирам. После, насред атаката, старицата се трансформира в мъж, облечен в черно и със скиорска маска. Чувал ли си за паранормален талант, който владее изкуството на илюзиите?
Фалън мълча известно време. Почти се чуваше как пукат мозъчните му клетки.
— Може би — каза Фалън накрая. — Мисля, че в историческите хроники има някакви стари легенди. Ще потърся и ще ти се обадя след това. Нещо друго?
— За бога, не съм стигнал до най-вълнуващата част. Тук, в Ориана, беше напрегната вечер. Изглежда, че Огнения убиец е проследил Рейна от Шелбивил дотук.
— Слушай, Зак, не искам да се разсейваш с допълнителни разследвания. Ясно ли се изразих?
— Извинявай, но новината, че Рейна е мишена на убиец садист, е малко трудна за пренебрегване. Не
