Клада от страсти

Щеше да бъде тежка нощ, а не можеше да рискува да заглуши сетивата си с няколко чаши уиски. Вероятно беше най-добре изобщо да не опитва да заспи.

Рейна наля чаша чай и му я подаде.

— Ето. Пийни от това.

За да й достави удоволствие, той изпи половината от чая наведнъж. Леко тръпчивите билкови аромати не бяха неприятни, но не му се вярваше, че могат да прогонят виденията. Имаше само едно нещо, което можеше да го отвлече от сцената със смъртта и точно тази вечер не можеше да го има.

Рейна взе картите и започна да раздава. Зак направи храбър опит да се съсредоточи, но знаеше, че това е загуба на време. Мозъкът му настоятелно се връщаше отново и отново към образите с надвисналата смърт и към дивата нужда да утвърди факта, че е жив, по най-примитивния възможен начин.

— Оценявам усилията ти, но няма да се получи.

— Това ще е една от онези нощи, а? — попита тя. — От най-лошите.

— Свикнал съм. Не се тревожи за мен.

— И на мен не ми се спи. Още виждам как онзи се опитва да те убие. Сцената не се отрази благотворно на нервите ми, меко казано. А после и трупът му на улицата…

Ръката на Зак с чашата чай застина във въздуха по средата на пътя към устата му.

— Как разбра, че той се кани да ме нападне?

— И аз не знам. Мъжът мина покрай нашето сепаре и изведнъж усетих присъствието му. Сякаш погледнах през рамото ти и видях, че те преследва тигър.

Той кимна.

— Така става с ловците, когато се разгорещят. Енергията, която излъчват, е типично хищническа. Повечето хора я долавят, макар и несъзнателно. А всеки човек с екстрасензорни възприятия усеща тези вибрации съвсем ясно.

— Сигурен ли си, че вибрациите, които долови тази вечер, са свързани със смъртта на Лорънс Куин? — попита Рейна тихо.

— Да.

— И си сигурен, че убиецът му е същият мъж със скиорската маска?

— Не мога да бъда абсолютно сигурен, но ми се струва логично. Последното, което Куин видя, беше едно лице, надвесено над него. Парализираният му от паника мозък го възприе като лицето на смъртта. Две черни дупки вместо очи. Обзалагам се, че всъщност е било лице със скиорска маска.

— Фалън Джоунс продължава да мисли, че аз съм ключът към загадката.

Зак отпи от чая си.

— За нещастие съм на едно мнение с него.

— Но нали мина цял месец от смъртта на леля Вела. Никой не е направил опит да се свърже с мен.

— Фалън смята, че се спотайват, но не са престанали да те наблюдават.

— И какво толкова наблюдават? — попита тя озадачена.

— Да помислим — каза той. — Какво е основното нещо, което си правила през този месец?

— Имаш предвид, освен работата в магазина?

— Да.

— Уреждах наследството на леля си. Не можеш да си представиш колко документи се попълват във връзка с нечия смърт.

— Именно.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко се свежда пак до Вела Талънтайър.

36.

Сънуваше кошмар.

… Лицето на смъртта се приближава към него от мрака. На мястото на очите има черни дупки. Той е парализиран, пръстите стискат ръба на стоманения контейнер за смет. Отчаяно се опитва да се обърне и да побегне, но не може да помръдне. Няма смисъл да опитва да избяга. Ужасяващата фигура ще го настигне…

… Ръката на смъртта се превръща в красивата ръка на Джена. Тя му се усмихва и протяга ръце.

„Аз съм твоята идеална половина. Какво повече можеш да искаш от една жена?“

Зак се събуди. Сърцето му биеше лудо, тениската му беше мокра от пот. Седна в леглото и свали крака на пода, като дишаше тежко.

Това е само един сън, идиот такъв. Можеш да се справиш с това. Правил си го и преди. От какво се оплакваш? И без това не очакваше, че ще можеш да заспиш тази вечер.

Погледна часовника. Два и четирийсет и пет. Беше получил час и половина почивка. Проблемът беше, че сега се чувстваше по-зле, по-напрегнат, отколкото ако беше останал буден.

Билковата отвара беше помогнала, но не за дълго. Мразеше тези сънища.

Бледа призрачна фигура се появи на прага.

— Зак?

Можеше да се справи с вида й на вратата, изглеждаше толкова неземна и недосегаема. Просто щеше да се престори, че това е поредното видение, един вид противоотрова на образите на смъртта. Но гласът й имаше поразително действие върху пренапрегнатите му сетива.

— Добре съм — каза той, осъзнавайки резкия си тон. — Лягай си.

— Чух те през стената. Викаше.

— Обичайните кошмари.

— Зак…

— Не искам да играем на карти, по дяволите! Лягай си. Хайде.

Супер. Зъбеше й се като куче с ранена лапа. Тя влезе в стаята, спря пред него и обви ръце около врата му.

— И аз не искам да играем повече. Осъзнах това тази вечер, когато едва не те убиха пред очите ми.

— Рейна… — Завладя го непоносимо желание. — Моля те не прави това. Не и ако наистина не го искаш. Не ми трябва съчувствие.

Тя го целуна. Не беше нежна, успокояваща целувка. Беше целувка без никакви задръжки, целувка, която му показа, че тя го желае толкова, колкото го желаеше и в онази нощ в Шелбивил.

Чувствената енергия се разгоря, дива и гореща. Остави се да бъде понесен от вихъра й. Силата й затъмни противните видения от кошмара. Очистителният кулминационен момент сякаш щеше да продължава вечно.

Заспа с усещането за ръката на Рейна, обвита около кръста му.

37.

Зак отвори очи във влажното сиво утро. Чувстваше се освежен и спокоен. До него Рейна се размърда.

— Коя е Джена? — попита тя тихо.

Усещането за свежест и спокойствие се изпари на секундата. За момент се поколеба дали да не излъже. Но досега не я беше лъгал. Не искаше да започва сега. Тя имаше право да знае.

— Годеницата ми. — Той опря ръка на челото си. — Умря преди година.

Рейна докосна ръката му.

— Не знаех. Помислих си, че… Няма значение. Съжалявам.

Зак дръпна ръка от очите си и обърна лице към нея.

— Откъде разбра за Джена?