— Дал съм ти всичко, което имам. Вела Талънтайър е сестра на Джъдсън Талънтайър. Дарба осма степен. Малко след като навършила трийсетте, започнала да страда от продължителни пристъпи на депресия. Миналата година била настанена в психиатрична клиника. Умряла от сърдечен удар на двайсети миналия месец.
— В същия ден, в който изчезналият Лорънс Куин е бил в Ориана.
— Ясно ли ти е защо тази работа ме притеснява толкова? — намръщи се Фалън. — Няма нужда човек да е ясновидец, за да види връзката.
— Ще ми трябва досието на Джъдсън Талънтайър.
Фалън замълча необичайно дълго.
— То е с четвърто ниво на секретност — каза той накрая. — Могат да го четат само членовете на Съвета и Магистъра.
— Осигури ми го, Фалън.
Последва нова пауза.
— По дяволите! — изсумтя ядосано Фалън. — Знаех, че ще се случи.
— Кое?
— От пет минути се занимаваш със случая и вече раздаваш заповеди. Колко пъти трябва да ти напомням, че аз съм шефът в „Джоунс и Джоунс“?
— Ще се постарая да го запомня.
Зак приключи разговора и закачи телефона на колана си. Прекоси притихналия дом с чанта в ръка и спря за миг до входната врата.
Обърна се и се загледа в меките отблясъци на залязващото слънце по плочите на пода в антрето, топлите тоскански цветове на стените и успокояващата гледка на лозя и планини през прозорците.
Това място му бе харесвало през шестте години, в които бе живял тук. Но после в живота му се появи Джена. Тя дойде да живее при него и двамата планираха сватбата си. Живяха заедно достатъчно дълго, за да остави отпечатъка си навсякъде в къщата.
Това никога вече нямаше да бъде неговият дом. Щом приключеше със случая в Ориана, щеше да го продаде.
4.
През всички тези години, откакто работеше в полицията, в началото като редови детектив в Сан Диего, а в по-добри времена и като шеф на полицията в Шелбивил, Уейн Лангдън се бе нагледал на странни птици. Никой от тях обаче не бе предизвиквал у него такова особено, направо смразяващо усещане като жената, която седеше срещу него в момента.
Никога досега не беше виждал такива очи, каквито бяха очите на Рейна Талънтайър.
— Момичето добре ли е? — попита тя.
Толкова добре се владее, помисли си той, сякаш открива жертви на серийни убийци всеки божи ден.
Най-сетне осъзна какво го бе смущавало в очите й. Котката, която се мотаеше край задния вход на управлението, имаше същите златистозелени очи. И същия пронизващ поглед. Рейна носеше строги очила с черни рамки, които изобщо не смекчаваха израза й. Държеше се така, сякаш виждаше разни неща в тъмното, които другите хора не можеха или не искаха да видят.
— Лекарят ми каза, че физически е невредима — отвърна Уейн, като избягваше да се взира в очите й. — Но очевидно преживяното е било голямо изпитание за нея. Казва се Стейси Андерсън. Проститутка от Сиатъл. Похитителят се представил за клиент. Довел я тук по някое време вчера и я затворил в шкафа. Казал й, че това е наказание. Преди да я заключи, й направил снимки. С цифров фотоапарат.
Рейна потрепери едва доловимо. Тя кимна леко, сякаш бе получила потвърждение за нещо, което вече бе подозирала.
— Той си прави албум — каза Рейна. — Спомени от завоеванията му.
Полицаят прецени, че тя е малко над трийсетте. Доста висока за жена. Но не се опитваше да прикрие ръста, си с ниски обувки, както постъпваха повечето високи жени. Токовете на черните й ботуши бяха поне седем сантиметра. Черната й коса беше прибрана в кок на тила, което подчертаваше скулите й и котешките очи. Черният шлифер сякаш бе дело на прочут италиански дизайнер, създаден в единствен екземпляр за мафиотски бос от женски пол. Носеше шоколадовокафяв панталон и поло в същия цвят.
Уейн забеляза, че не носи халка. Това не го изненада. Някой авантюрист можеше да си позволи лека забежка с жена от нейния тип, но трябваше да е пълен глупак, за да се ожени за нея. Тя бе опасна територия. Всички казваха, че леля й била луда. А такива неща често се предаваха по наследство.
Поне не се беше опитала да го убеждава, че е екстрасенс. А това бе голямо облекчение. Мразеше да се занимава с измамници и набедени екстрасенси, които се появяваха в такива случаи и твърдяха, че имат паранормални способности.
— Казвате, че това е първото ви идване в Шелбивил, откакто сте преместили леля си в Ориана миналата година? — попита той.
— Да. Дотогава леля ми използваше къщата в Шелбивил като убежище.
Той погледна бележките си.
— Очевидно е идвала тук няколко пъти годишно и е оставала за дълго.
— Харесваше й спокойствието и уединението на планината.
— Според моята информация вие сте я посещавали често по време на престоите й тук, така че не сте непозната в този град.
Уейн не беше виждал Вела Талънтайър. Тя бе настанена в психиатрична клиника два месеца преди пристигането му в Шелбивил. Естествено беше чувал някои неща за нея. Секретарката му Мардж му беше разправяла, че родителите в градчето не позволявали на децата си да посещават Вела Талънтайър на Хелоуин. Според малките Вела била истинска вещица. Слуховете, че чува разни гласове, държали децата далеч от нея и къщата й. Навярно родителите им са били не по-малко изплашени, помисли си той.
— Така е — кимна Рейна. — Не съм непозната тук, но и не съм общувала с никого в града. Винаги отсядах у леля Вела, а както несъмнено знаете, тя нямаше приятели сред местните жители.
— Оставам с впечатлението, че не храните особено топли чувства към нашия хубав град.
Тя сви рамене.
— Хората в Шелбивил страняха от леля ми и я смятаха за луда. Защо да изпитвам топли чувства към тях?
Уейн реши да остави думите й без коментар. Доколкото беше чувал, това бе самата истина.
— Кога за последен път дойдохте в града?
— Преди малко повече от година. Тогава помогнах на леля Вела да се премести.
Вела Талънтайър не се беше преместила. Беше настанена в психиатрична клиника. Той си записа нещо.
— И сега сте тук, понеже сте наследили къщата и сте решили да я продадете с посредничеството на местна агенция? — попита той.
— Точно така. С господин Спайсър оглеждахме къщата, за да уточним какво трябва да се направи, преди да я обявим за продан.
— Как разбрахте, че в мазето има нещо нередно? — Уейн можеше да се закълне, че челюстта й се стегна и странните й очи се присвиха леко.
— Забелязах катинара на вратата на шкафа. Не беше там при последното ми идване.
— Защо позвънихте на 911, а не на някой ключар?
— Бях убедена, че този случай изисква намесата на полицията. Катинарът не би могъл да се озове там по законен начин. Никой не беше упълномощен да влиза, освен Ед Чайлдърс, мъжът, който се грижеше за къщата в отсъствието на леля Вела. Но той почина преди шест-седем месеца.
— Сигурна ли сте, че катинарът не е бил поставен от Чайлдърс преди смъртта му?
— Признавам, че не бих могла да бъда напълно сигурна. Честно казано, изобщо не ми хрумна такава възможност.
— И направихте прибързаното заключение, че е извършено престъпление?
