Джейн Ан Кренц
Горещи следи
Пролог
Тя пристъпи от мостика върху лъскавата двумоторна лодка, чудейки се защо вледеняващото отчаяние я връхлита толкова силно. Израснала под грижите на държавата, тя бързо бе научила урока си, че в крайна сметка може да разчита единствено на себе си. Системата на приемните семейства и улицата бяха истински университети, даващи образование по предприемчивост от ранно детство. Когато си сам на този свят, законите на оцеляването са съвсем прости. Тя ги беше усвоила много добре.
Мислеше, че животът я е научил да не се изненадва от нищо, включително от възможността единственият човек, на когото е вярвала, да се обърне срещу нея. Оказа се, че е грешала. Нищо не можеше да притъпи болката от предателството му.
Мартин се появи откъм кабината. Ослепителното карибско слънце се отразяваше в огледалните му слънчеви очила. Забеляза я и веднага й отправи своята харизматична усмивка.
— Ето те и теб — каза той и се впусна да поеме куфарчето с лаптопа й. — Закъсня. — Погледна мъжа в бяла риза и тъмносин панталон, който вървеше по мостика. — Времето ли създаде проблеми?
— Не, сър — Ерик Шейфър остави малкия куфар. — Приземихме се навреме. Но тук има някакъв местен празник. Улиците са претъпкани. Знаете как е на острова. Единственият път от летището минава през центъра на града. Няма начин да се избегне задръстването.
Ерик се изправи и изтри потта от челото си с опакото на дланта си. Ризата му, с дискретно избродирано лого на „Крокър Уърлд“, бе идеално изгладена сутринта, когато той се бе качил в пилотската кабина на малкия фирмен реактивен самолет в Маями. Сега бе ужасно измачкана и влажна заради жегата на острова.
— Фестивалът на деня и нощта — каза Мартин. — Съвсем забравих за него. Голямо събитие за местните хора. Нещо средно между Марди Грас и Хелоуин.
„Той лъже“, помисли си тя, докато наблюдаваше странната тъмна енергия, която изпълваше аурата му. Всичко това беше част от плана му да я убие. При толкова туристи местните власти нямаше да забележат дали господин Крокър се е върнал от частния си остров сам.
— Ще желаете ли още нещо, сър? — попита Ерик.
— Къде е Банър?
— Оставих го на летището. Наглежда самолета.
— Двамата можете да се върнете в Маями. Няма смисъл да оставате тук цяла седмица. Имате си жени и деца, които сигурно ще ви се зарадват. Доста работа ви се струпа през последните месеци.
— Да, сър. Благодаря.
Ерик говореше искрено. Мартин знаеше как да поддържа лоялността на хората си, комбинирайки щедри заплати и премии с вродена харизматичност. Тя често си мислеше, че той би могъл да стане религиозен водач на секта. Вместо това си беше избрал друго поле за изява.
Мартин изкачи няколкото тикови стъпала и застана на руля.
— Откачи въжетата, ако обичаш! — извика на Ерик.
— Разбира се, господин Крокър. — Ерик се наведе да изпълни нареждането.
Тя се запита какво ще си помислят той и останалите от персонала, след като изчезнеше. Мартин вероятно беше подготвил убедителна версия. Сигурно нещо свързано с падане зад борда. Всички знаеха колко коварни са теченията около острова.
Жената усети вибрациите под краката си, когато двигателите на лодката забръмчаха. Ерик й махна приятелски и пак изтри потта от челото си.
Нямаше прикритост в погледа му, нито лукаво намигване или ухилване. Когато той се върнеше на летището, двамата с Джон Банър нямаше да коментират, че шефът е отплавал с едно от гаджетата си. Никога служителите на Мартин Крокър не я бяха причислявали към многобройните му любовници. Той си падаше по високи и стройни блондинки. Тя изобщо не беше такава. Просто си вършеше работата.
Официално се водеше икономка на Мартин, единственият човек, който пътуваше с него навсякъде. Тя организираше всичко и отговаряше за многобройните му жилища. Също така се грижеше за забавленията на приятелите и бизнес партньорите му, а от време на време и за някой гостуващ политик, лобист или държавен глава.
Тя махна за сбогом на Ерик и потисна напиращите сълзи. Каквото и да се случеше днес, знаеше, че няма да го види никога повече.
Лодката грациозно се отдели от кея и се отправи към входа на малкото пристанище.
Като повечето влиятелни богати хора Мартин притежаваше няколко къщи и голям брой апартаменти в различни точки на света. Имението в Маями беше основното му жилище, но мястото, което възприемаше като свой дом, беше малкият остров, който бе купил преди няколко години. Единственият начин да се стигне до него беше по вода. Липсваше писта за самолети, само един кей.
За разлика от другите му жилища, където имаше домашни помощници, винаги готови да го посрещнат, на острова Мартин не държеше персонал. Къщата беше много по-малка и далеч по-скромна от останалите му частни имоти. Той я възприемаше като своето убежище.
Щом подминаха каменните стълбове, които отбелязваха входа на пристанището, Мартин форсира моторите. Лодката набра скорост, порейки тюркоазносинята вода. Мартин не обръщаше много внимание на спътничката си, тъй като беше концентриран върху руля. Тя напрегна сетивата си и отново погледна аурата му. Сега тъмната енергия беше по-силна. Той се подготвяше. Струваше й се твърде тясно в лодката. Нямаше къде да се скрие, нито къде да избяга.
Знаеше от дни, от седмици, ако трябваше да бъде, максимално честна със себе си, че Мартин планира да; се отърве от нея. Дори беше сигурна, че знае защо. Въпреки това малка част от нея се беше вкопчила в отрицанието, колкото и немощно да беше то. Може би имаше логическо обяснение за смущаващите промени в аурата му. Може би тази тъмна енергия беше резултат от психично заболяване. Колкото и ужасна да беше вероятността, поне й действаше успокоително, че той вече не е с разсъдъка си, че истинският Мартин никога не би планирал убийството й.
Изключително изостреният инстинкт за оцеляване не й позволяваше да продължава да се заблуждава. Мартин може и да бе изпитвал привързаност, но дълбоко в себе си икономката знаеше, че връзката им се основава на това, че бизнесменът я използва. Сега той беше решил, че тя се е превърнала в бреме, от което трябваше да се освободи. От негова гледна точка ситуацията беше съвсем проста.
Тя стоеше на кила и гледаше пристанището и градчето, които оставаха в далечината. Когато се превърнаха в миниатюрни неразличими точици, тя се обърна. Вече бяха близо до частния остров на Мартин. Виждаше се къщата на склона.
Мартин намали и плавно приближи лодката до дървения кей.
— Заеми се с въжетата — рязко каза той, изцяло съсредоточен върху маневрирането на лодката.
Това промени всичко. Поради някаква необяснима причина тази обикновена заповед се оказа капката, която преля чашата. Непоносимата смесица от болка, тъга, недоверие и вцепеняващ страх, която от дни бушуваше в душата й на приливи и отливи, изведнъж бе изместена от неконтролируем гняв. Сетивата й реагираха яростно на прилива на адреналин.
Кучият син планираше да я убие. Сега. Тук.
— Разбира се, Мартин — отвърна, удивена от това колко спокоен и овладян прозвуча гласът й. Тя имаше достатъчно опит в прикриването на чувствата си зад фасадата на сдържаната любезност. Можеше да дава уроци на гейши. Но тя самата не беше такава.
Хвана дебелото въже и пристъпи внимателно на тесния кей. Не й отне много време да върже лодката. Беше го правила безброй пъти.
Мартин пусна руля и слезе по стъпалата.
— Дръж, вземи това — каза той и й подаде лаптопа. — Аз ще взема багажа ти и провизиите.
Икономката пое лаптопа от ръката му и изчака да прехвърли куфара й и две торби с покупки. Мартин се огледа, за да провери дали е свалил всичко необходимо от лодката. После стъпи на кея.
— Готова ли си?
Без да изчака отговора й, грабна с лекота торбите с провизии. Аурата му искреше от нетърпение и
