— Довиждане, Мередит — каза Хари, вдигна дъщеря си и я сложи на седалката в каретата, после се обърна към Аугуста, която идваше към тях.
Беше облечена в тъмнозелена рокля, с широкопола шапка на главата. Изглеждаше много елегантна, въпреки че беше бързала, за да тръгнат навреме. Грейстоун се усмихна.
— Е, за сега всичко е наред — тя се изправи точно пред него, погледна го право в очите, сериозно, решително.
— Братовчедка ти ще те чака пред дома си. Преспете в гостилницата по пътя и утре сутринта тръгнете — разпореди Хари и после добави: — Ще ми липсваш много, Аугуста.
— И вие ще ми липсвате, милорд. Ще чакам завръщането ви с нетърпение… Много те моля, пази се, Хари!
— Ще се пазя.
Тя се наведе, после неочаквано вдигна главата си и го целуна пред всички. Хари я задържа в прегръдките си.
— Обичам те — промълви тя и се отдръпна леко.
— Аугуста… — той инстинктивно понечи да я задържи, ала жена му беше стъпила в каретата.
Графът остана на улицата и дълго гледа отдалечаващата се кола. Дълго след това в ушите му звучаха последните й думи. Толкова отдавна ги бе чакал. За първи път бе изрекла гласно това „Обичам те“. Заключената врата в него вече беше широко отворена. „Господи, аз също те обичам — каза си Хари. — Не съм осъзнавал досега, че ти си част от мен. Обичам те, Аугуста, обичам те!“
Той влезе в библиотеката, седна зад писалището и извади листа на Сали. Не му трябваше много време, за да дешифрира кода. Имената бяха единадесет. Някои познаваше, бяха загинали през войната. Други от тях не се бяха занимавали с шпионаж. Трети изобщо не му бяха известни. Може би Питър щеше да му разкаже нещо за тях.
Последното от имената в списъка обаче прикова вниманието му. Той беше впил поглед в белия лист, когато Питър влезе в библиотеката.
— Всичко е наред. Заминаха живи и здрави за Дорсет. Току-що ги изпратих и се простих с Клаудия. Мередит ти изпраща целувки и ти напомня, че все още не е разгледала Лондон. Иска отново да ходи на цирк — разприказва се Шелдрейк.
— А Аугуста? Каза ли нещо? — искаше му се да бъде сдържан.
— Каза, че ще се грижи за дъщеря ти — отвърна Питър.
— Тя е жена, на която може да се разчита — промърмори Хари.
— Да, така е — Питър се наведе над листа. — Какво откри? Има ли нещо интересно?
Без да продума, Хари обърна листа към Шелдрейк и видя удивения му поглед, когато стигна до последното име.
— Лъвджой?! Боже Господи! Всичко става ясно. Няма семейство, минало, близки приятели. Той е разбрал отнякъде, че правим разследване, и е искал да ни подведе по грешна следа. Опита се да ни подлъже, че Ричард Болингър е Паяка.
— Да, той е разбрал, че списъкът с имената е попаднал в ръцете на Сали.
— Отишъл е да го търси и я е убил. Мръсник! — изкрещя Питър, ръката му се сви в юмрук. — Добре.
Кога започваме?
— Тази вечер ще идем у Лъвджой и аз ще вляза в библиотеката му.
— Аз съм с теб. Тази вечер, нали?
— Да, ако ни се отдаде възможност.
Нямаха обаче възможност да влязат у Лъвджой същата вечер. Той имаше гости и Питър и Хари наблюдаваха светлините на дома му чак до сутринта.
На следващата нощ двамата изчакаха Лъвджой да отиде в клуба, промъкнаха се през прозореца и влязоха в библиотеката. Беше около полунощ.
— А, ето го и глобуса, за който ми говореше — каза Питър.
— Мисля, че не трябва да гледаме в глобуса. Лъвджой не скри, че има сейф, когато бях тук по повод полицата на Аугуста. Трябва да има още някое тайно място — отбеляза Хари.
— Да. Точно така. Там няма нужда да търсим — за всеки случай Питър отвори глобуса и надникна в него, но нищо не откри. Затвори го и се отправи към другия ъгъл на стаята.
Двайсетина минути по-късно Хари намери това, което търсеше. В една от дъските на пода бе видял ключалка.
— Шелдрейк, мисля, че открих това, което търся.
Графът бързо се справи с ключалката и извади малка метална кутийка. За секунда двамата замряха неподвижно. В коридора се чуха стъпки. Изглежда беше един от слугите, който се връщаше пиян от кварталната кръчма.
— Трябва да разгледаме съдържанието другаде.
Един час по-късно Хари, седнал удобно в кабинета си, отвори кутията. Първото нещо, което забеляза, бяха някакви скъпоценни камъни.
— Изглежда, че Паяка е взимал заплатата си не в пари, а в бижута — учуди се Питър.
— Да. Така изглежда — Хари изсипа кутията и пръстите му напипаха някакъв хартиен пакет. Той бързо развърза връвта, омотана около него. Между листата извади малко тефтерче, в което бяха отбелязвани дати и часове. Последната дата привлече вниманието му.
— Какво откри? — попита Питър. Хари прочете:
— Луси Ан, Уамът, петстотин лири, юли.
— По дяволите, какво означава всичко това? Да не би да има някоя дама в Уамът?
— Съмнявам се — промърмори Хари. — Уамът е на осем мили от имението ми. И там има пристанище.
— Това всеки го знае — каза Питър.
— Луси Ан несъмнено е някаква лодка или малко корабче, но в никакъв случай име на жена. Паяка е платил някому петстотин лири за месец юли. Изглежда на капитана…
— Но това е този месец — Възкликна Питър. — Имам чувството, че корабчето всеки момент ще отплува. Помниш ли, Паяка винаги ни се изплъзваше по вода?
— Да. Този път обаче няма да му разрешим да го стори. — Хари затвори бележника. — Ще го открием още сега, тази нощ.
— Съгласен съм, Грейстоун.
Лъвджой беше прикрил много добре следите си. Хари и Питър се лутаха целия ден, докато разберат, че Паяка беше напуснал Лондон още сутринта.
Аугуста не можеше да заспи, гледаше в тавана и се стряскаше от всеки шум в огромната къща.
Преди да си легне, беше проверила навсякъде. Изпрати един от прислужниците да затвори всички врати и прозорци, нареди дори кучетата да спят в кухнята и да пазят. Икономът я увери, че къщата е в безопасност.
— Преди години графът нареди на всяка врата да се поставят стабилни брави, мадам — каза й той.
Аугуста обаче не можеше да заспи. Тя отметна завивките и взе халата си. Запали свещ, обу чехлите си и излезе. Искаше още веднъж да провери дали Мередит е добре. Още по пътя към стаята видя, че вратата й е отворена. Аугуста хукна натам.
— Мередит?
Леглото на детето беше празно. Помъчи се да се овладее. Не биваше да изпада в паника. Прозорецът на спалнята беше затворен.
За отсъствието на детето имаше редица логически обяснения: може би е слязла да пие вода или е отишла да похапне нещо в кухнята.
Аугуста тръгна към стълбите. През пръчките на парапета съзря светлина в библиотеката. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и тръгна към светлината.
Когато отвори вратата на библиотеката, видя Мередит. Свита в голямото кожено кресло на баща си, тя
