търся симпатични. — Ако беше така, мислено добави тя, нямаше да те забавлявам тук и сега във вилата си, Колби Савагар.
Колби беше всичко друго, но не симпатичен. Като Спектър, беше силен, красив и без съмнение опасен, ако го предизвикат. Но истината беше, че за миналото на Колби тя знаеше толкова, колкото и за миналото на своето куче. Знаеше, че Колби има апартамент в Портланд, че е на четиридесет и че изглеждаше на годините си. По лицето му имаше няколко безкомпромисни бръчки.
Черната му коса беше леко посребрена в областта на слепоочията. Би изглеждал достопочтен, ако имаше приятните, правилни черти на повечето успели бизнесмени, лекари или адвокати. Но чертите му бяха различни и сребристите нишки в косата му придаваха вид на ранен вълк след схватка.
През няколкото седмици, откакто го познаваше, Даяна го беше виждала само по дънки, избелели дънкови ризи и износени спортни обувки. Униформата му прилягаше по необясним начин.
— Откъде взе това чудовище? — попита Колби нехайно, докато си похапваше от пържените зеленчуци на Даяна.
— Намерих го в общинския обор. — Даяна се усмихна като си спомни. — Само се погледнахме и разбрахме, че сме родени един за друг.
— Аха. Или по-скоро той те погледна и позна нежното ти докосване. Предполагам, че за да попадне в обора, сигурно е имало достатъчно основателна причина.
— Бил е изоставен. — Тя поглади твърдата козина на кучето и Спектър се облегна на крака й. Бдителните му кафяви очи я погледнаха с открито обожание.
— Но, фактът, че някой е допуснал да го изостави, не ме учудва. Така или иначе, какво представлява той? Освен, че е наполовина дракон.
— Не съм сигурна. Жената в обора каза, че в потеклото му има родезийски риджбек, но не знаеше за останалите породи.
— Обзалагам се, че се е прехранвал по дворовете и улиците, преди да го намериш.
Спектър свирепо се усмихна, а после се опита да го прикрие с кучешка прозявка.
— А ти как се изхранваше, преди да станеш писател? — внезапно попита Даяна. Любопитството й към Колби растеше всеки ден. Тя осъзнаваше, че той силно я привлича, но не й допадаше факта, че е привлечена от нещо, което не разбира. Даяна беше свикнала да има власт над себе си и живота си.
— С каквото ми попаднеше. За кратко бях в армията. След това се занимавах най-вече със строителство. А после започнах да продавам творчеството си.
Тя знаеше, че проявява нетърпение с въпросите си. Този беше един от няколкото, на които той си направи труда да отговори. Даяна погълна откъслечната информация.
— Искаш ли още малко ориз?
— Благодаря. — Колби пъргаво взе купата. — Без да се обиждаш, но само ориз и пържени зеленчуци ли можеш да готвиш? Винаги, когато съм тук, ми сервираш това.
Даяна се усмихна.
— Това е единственото ми ястие на трапезата. Всъщност, никога не съм имала време да се науча да готвя за гости. Освен това, зеленчуковите ястия ме устройват. Обичам да поддържам теглото си.
— Предполагам, че това е хубаво нещо. И аз обичам зеленчуци. — Колби поръси една купчинка зеленчуци със соев със.
— Явно не само Спектър има лъвски апетит.
— Имам извинение — рече Колби с пълна с ориз уста. — Днес следобед се катерих.
— Пак ли си изкачвал върха над водопада „Окованата жена“?
— Да.
— Наистина си очарован от този водопад, нали?
— Скоро ще те заведа там горе по здрач. Дяволска гледка. Водата привлича слънцето по особен начин и обагря всичко в кърваво червено.
Даяна потрепери.
— Там ли ти хрумна идеята за заглавието на книгата, върху която работиш сега?
— „Кървава мъгла“ ли? Да. — Присвитите му сиви очи се плъзнаха по лицето й, докато поставяше вилицата на масата и посягаше към чашата с вино.
Погледът на Савагар смути Даяна. Това бе една от причините, поради които го държеше на разстояние от първата им среща в пощата в града преди няколко седмици. Беше усетила някаква смътна опасност в този поглед, и въпреки това не можа да му откаже, когато той се самопокани на вечеря няколко дни по- късно.
Вечерите следваха една след друга и ето сега, месец по-късно, тя се оказа въвлечена в играта на сексуална криеница, която някак не проумяваше. Здравият разум й подсказваше да прекрати връзката, преди да хлътне, но Даяна разбра, че не може да го направи. Беше твърде заинтригувана, любопитна и привлечена. Чувстваше, че трябва да поеме риска и да научи повече за съседа си от лятото.
— Какво прави днес? — попита Колби, сякаш предусетил нишката на мислите й, за да я разсее.
— Нормалните неща — усмихна се Даяна и подаде на Спектър хапка броколи. Кучето лакомо я погълна, сякаш беше превъзходна пържола. — Закусих, напечатах още малко резюмета и писма за търсене на работа, прибрах пощата, направихме си със Спектър дълга разходка и прочетох няколко глави от „Шокиращата долина“.
— Изглежда лятната ти ваканция протича ужасно. Защо избра това селце? Защо не отиде на море?
Даяна неспокойно се размърда. Тя самата беше си задавала този въпрос няколкократно.
— Не знам какво ме накара да избера тази част на щата. Търсех усамотено тихо място. Един ден, докато разглеждах картата, забелязах Фулбрук Корнърс и нещо в мозъка ми прещрака. Тутакси взех решение.
— И сега се занимаваш с мен, изхранваш ме и се опитваш да съпреживееш един мой роман. Неведоми са пътищата на съдбата. Е, това, че влагаш толкова много време, за да приключиш книгата ми, не е точно комплимент за творбата ми. — Колби изкриви устни на една страна.
Даяна вдигна поглед, след като мушна още едно парченце между огромните челюсти на Спектър.
— Не бих могла да понеса твърде много наведнъж откровено рече тя. — Плаши ме до смърт.
Колби вдигна рамене.
— Може би, защото никога преди не си чела много литература на ужасите.
— Признавам, че не са любимото ми четиво. Сега, когато съм преполовила „Шокиращата долина“, знам защо съм проявявала здрав разум и съм избягвала жанра на ужасите през всичките тези години. Ако чета книгата ти преди лягане, сънувам кошмари, Колби.
— Вероятно това не е повод за гордост — отвърна той с равен глас, — но ми плащат да плаша хората.
Даяна се намръщи.
— Как можеш да пишеш такива неща? Не се ли плашиш от собствените си фантазии?
— Когато фантазиите ми успеят да ме изплашат, знам, че повествованието върви добре.
Даяна поклати глава, усещайки особено неспокойствие.
— Съмнявам се, че някога ще ми стане съвсем ясна логиката на ума ти.
— Това създава ли проблем? — тихо попита Колби. Той се облегна на стола си, протегна нозе под масата и преглътна остатъка от виното си. Погледът изпод сведените му мигли беше остър и въпросителен. — Затова ли играем тази игра на „виж, но не пипай“? Опитваш се да разбереш логиката на мислите ми, преди да ме пуснеш в леглото си?
Даяна остана неподвижна. Усети Спектър под дланта си. Кучето пронизваше Колби с обвиняващ поглед, сякаш го предупреждаваше да не предприема други агресивни ходове.
— Не знаех, че играем игра — рече Даяна със самообладание, което винаги й помагаше в бизнес отношенията. — Мислех, че се сприятеляваме. Ако имаш усещането, че играя игра, може би ще искаш да си тръгнеш.
Спектър не изръмжа, но показа зъбите си.
Колби погледна към кучето, после обратно към Даяна.
— Остави това — рече той очевидно развеселен. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Но и аз няма да те пусна. Много добре знаеш, че правиш всичко възможно да ме мотаеш от първия ден, в който се срещнахме. Допускаш ме толкова, ни на йота повече.
