— Ще го преживее — дрезгаво обяви Колби. — А и със сигурност нямаме нужда от него на този ръб.
Даяна развърза жълтия си дъждобран и намести качулката. След това разговорът затихна и само от време на време Колби й даваше напътствия на висок глас. Ревът на водата не им позволяваше да говорят нормално.
След няколкоминутно търсене Колби намери следата. Изненадващо лесно те се изкачваха по стръмнината до половината на скалата. Странно беше усещането зад водопада. Даяна се чувстваше така, сякаш беше попаднала в друг свят.
Талазите представляваха огромен, непроницаем щит от шум и сила и препречваха гледката към долината и града. Стичащата се вода внушаваше страхопочитание. Скалистият ръб изглеждаше безопасен, но на нея й се струваше, че ако човек се подхлъзне и падне, нямаше почти никакъв шанс да оцелее.
Достигнаха зейналата паст на пещерата „Окованата жена“ след около десет минути. Даяна пристъпи през входа с чувство на облекчение. Изкачването не беше особено предпазливо, но падащата вода само на инчове от тях всяваше смущение.
В пещерата беше доста тъмно, но не и непрогледно. Част от ярката слънчева светлина отвън проникваше през водната стена и леко осветяваше вътрешността.
Колби включи фенера, който висеше на колана му, и направи няколко стъпки навътре. Колкото по- навътре влизаха, толкова по-тъмно ставаше. Шумът от водопада заглъхна и те отново можеха да разговарят нормално.
Даяна насочи лъча на силния фенер, който висеше на колана й и се взря във влажните стени на пещерата.
— Значи тук той я е държал окована. Колко отвратително.
Колби я погледна.
— Спокойно, скъпа. Това е само една легенда. Нали си спомняш?
— След някой друг час слънцето залязва. Чудя се как ли изглежда водата от тази страна, когато се обагря в червено.
— Като няколко тона кръв, които се сгромолясват точно пред очите ти.
— Понякога въображението ти е твърде развинтено.
— Риск на професията на писателя на романи на ужасите.
Даяна се огледа.
— Тук ли прекара нощта? На този мокър под?
— Не. — Колби вървеше към дъното на пещерата. — Къде отиваш?
— Щом съм тук, реших, че мога да проверя дали мястото, където прекарах нощта, си е все още същото.
Тя го последва, обхваната от любопитство.
— Искаш да кажеш, че пещерата не е само това помещение?
— Уф. Стой до мен. Спомняш ли си, че ти казах колко уплашен бях онази нощ?
— Спомням си.
— Ами, поогледах наоколо, за да намеря сравнително сухо място за спане и накрая попаднах в една наистина странна ниша. Входът е скрит в дъното на главното помещение. Открих го съвсем случайно. Имай търпение само да го видиш.
— Колби, не знам дали искам да отивам още навътре.
— Тогава остани тук. Ще се бавя само няколко минути. — Той вървеше покрай стената на пещерата и потъваше в мастилената тъмнина.
— О, не, недей. И аз мога като теб.
— Смело момиче.
Даяна вирна брадичка.
— Не бъди снизходителен.
— Скъпа, понякога си твърде докачлива. Горе главата. — И Колби, и успокояващият лъч на фенера му изчезнаха.
— По дяволите, Колби Савагар! — Даяна забърза напред и насочи своя фенер към сенките, които го погълнаха. В първия миг нищо не видя, но скоро съзря тъмнина, която беше по-дълбока от околните сенки. Тя предпазливо пристъпи към нея. След миг се намери в малко скално преддверие.
— Виж това — подкани я Колби, сякаш й показваше Тадж Махал. — Особено е, нали?
Първото й впечатление беше топлина. Голяма част от помещението беше изпълнена от скален басейн и очевидно водата беше много топла. Даяна насочи фенера си към дълбините, но осъзна, че не вижда дъното.
— Ето тук прекарах нощта — тихо рече Колби. — На никого не съм казвал, нито на Еди Спунър, за това скрито местенце. Доколкото знам, никой друг не го е откривал.
— Според мен, войнът от легендата е знаел за него — убедено отвърна Даяна. — Та нали тук е държал бедната си жена? А не във външната част на пещерата.
Колби я погледна озадачено.
— Знаеш ли? През нощта, която прекарах тук, бях убеден, че именно тук тя го е пробола. По някакъв начин просто го знаех.
— Защо остана тук, вместо в главното помещение? Светлината от прожектора на Колби заигра по стената.
— Проклет да съм, ако знам. Просто влязох тук и реших, че е подходящо място да пренощувам. Беше топло.
— Но тук е много по-зловещо, отколкото в предната част. Ако трябваше да избирам, щях да преспя там навън. И после — допълни Даяна, — съмнявам се, че изобщо щях да заспя, ако трябваше да прекарам нощта на това място.
Той я наблюдаваше през присвитите си очи. Приглушената светлина от прожектора осветяваше суровия релеф на лицето му.
— Неспокойна ли се чувстваш в пещерите?
Тя понечи да отрече, но се отказа.
— Предполагам. Не съм прекарала много време по пещерите. Но въпросът не е в това. — Тя замлъкна.
— Продължавай — нежно я подкани Колби.
— Не знам как да обясня — призна Даяна. — В тази пещера има нещо доста странно. Някакво чувство.
— Какво чувство? — настоя той.
Разгневена, Даяна отстъпи към входа.
— Престани, Колби. Нарочно ли се опитваш да ме уплашиш?
— Не. Просто искам да ми кажеш какво точно усещаш.
Той се приближи към нея без звук. Беше насочил прожектора към стъпалата й. Лицето му беше в сянка, но очите му сякаш неумолимо горяха в тъмнината. Той се извисяваше над нея, огромен, силен, мъжествен. Внезапно тя осъзна, колко е уязвима тук сама с него. И да извикаше, никой нямаше да я чуе.
Тутакси въображението й се развихри. Пред нея не стоеше един разумен мъж от двадесети век, а бронзов войн. Мускулите на широките му рамене бяха гладки, изваяни през години на насилие. Тя потрепери от свирепата му сила и непоколебимата решителност в очите му.
Той беше велик водач, способен боец, цар на народа си, и тя му принадлежеше напълно, като бойния му кон или смъртоносното острие, което висеше на колана му.
Очевидно щеше да я обладае. Мислеше си, че е в правото си. От рождение го бяха учили, че всичко, което си пожелае му принадлежи. Сега той искаше син.
Ако беше дошъл при нея с нежност, ако се беше отнесъл към нея с нужното уважение, ако я беше приел за равна, може би тя охотно щеше да му даде онова, което той искаше да получи насила.
Но войнът познаваше един начин — мъжкото насилие, а тя никога нямаше да се превие пред това. Никога нямаше да го дари с дете по този начин.
В този живот и за двамата нямаше никаква надежда. Нямаше как да научат скритите си тайни, да
