разрешение от баща си? Хайде, Колби. Знаеш какво представлява мъжкото его. И ти си имаш едно.
Колби тихичко изруга. Той се облегна на влажната стена, придърпа единия си крак и го обви с ръка. Погледът му изгаряше Даяна.
— Става заплетено — рече той. Тя лекичко му се усмихна.
— Не съвсем. Просто помисли логично. Имам предчувствие, че синът ти е попаднал в необичайна зависимост. Харесва Робин, но не е готов да се ожени за когото и да било, и дълбоко в душата си той го знае.
— Какво иска от мен?
— Той дойде, за да говори с теб. Търси твоята мъдрост, логика и опит, за да я използва, докато избере своя път през лабиринта, в който се намира. Но не желае някой да му крещи. Не иска да изпада в ситуация, в която е принуден да си признае, че ти все още му казваш какво да прави. Притиснеш ли го до стената, той ще намери начин, за да ти покаже колко е независим.
— Искаш да кажеш, че ако продължа да му крещя, той ще се ожени за Робин само, за да ми покаже, че може и сам да взема решения.
— Така виждам аз нещата — тихо отвърна Даяна. — Може и да греша. Ти, разбира се, го познаваш много по-добре от мен. Но определено имам чувството, че не е толкова ентусиазиран да се жени.
— И ако аз се успокоя и престана да му крещя, мога да успея да му помогна да се измъкне от ситуацията? Може и да имаш право, Даяна. Има някакъв смисъл в това. Проблемът е, че не знам дали съм способен да остана спокоен и да проявя разум по отношение на това. Всеки път, когато го погледна, виждам себе си как съм на път да повторя проклетата грешка, и единственото нещо, което ми идва на ум, е да направя всичко, за да я предотвратя.
— Ако е решил да направи тази грешка, не можеш да направиш кой знае какво, Колби. Харесва ли ти или не, на деветнадесет той е вече мъж.
— Трябва да въведат закон, който да забранява на деветнадесетгодишните да постъпват като мъже.
Даяна се засмя.
— Представям си как би реагирал на това изявление, ако отново беше на деветнадесет.
— Разбрах гледната ти точка. — Той прокара ръка през мократа си коса. — Каква бъркотия. — Колби се изправи и неспокойно отиде до предната част на пещерата. С ръце на бедрата си, той се огледа.
— Там вън няма да стане по-светло, нали? — извика Даяна от дъното на пещерата.
— Няма. — Той се обърна и се върна до скалата, където седеше. — По-лошо от всякога. Даяна, ако не се измъкнем оттук до падането на нощта, може да се наложи да пренощуваме тук. Не ми се иска да те водя по ръба в тъмнината, дори и да имаме прожектори.
— Какво?
— Не се ужасявай толкова. Ще е малко хладно и влажно, да не говорим, че ще е и неудобно, но ще преживеем.
Но Даяна истински се ужаси. Перспективата да прекара нощта в пещерата „Окованата жена“ я разтърси.
— Не можем да останем тук, Колби. Нямаме нито храна… нито одеяла, нито кибрит.
— Не бързай да се тревожиш, преди да се е наложило да вземаме решение.
— Тревожа се! — почти извика тя.
— Ами недей.
— Лесно ти е на теб. Няма да остана тук през нощта и това е.
— Скъпа, опитвам се да ти обясня, че може би нямаш избор.
— Ще си намеря избор — мрачно го информира тя. — Имам прожектор и ще се оправя по пътеката дори и сама, ако е необходимо.
— Ще се оправиш, друг път — рече той доста тихо.
Тя го погледна смутено и замислено.
— И изключи фенера. Може да ни потрябва по-късно. Няма смисъл да изтощаваме батериите сега.
Час по-късно настъпи нощта. Бурята беше по-яростна от всякога.
Поне нямаше слънчева светлина, от която водопадът ставаше кървавочервен, рече си Даяна навъсено. Човек трябва да е благодарен и на дребната милост.
— Изглежда решението е взето вместо нас — кротко каза Колби. Той посегна и включи единия фенер. — Другият да стои изключен, докато този се изтощи.
Даяна скочи на крака и забърза към предната част на пещерата. Посрещна я непроницаема тъмнина и пръски вода. Отвъд входа тя чуваше неумолимия рев на водопада. Колби имаше право. Никой разумен човек не би дръзнал да изпробва пътеката, потопена във водопада като тази.
Тя въздъхна, примири се, че ще прекара нощта в пещерата „Окованата жена“ и нещастна се запъти към дъното при влажните скали. Тя се блъсна в Колби, които се изправи зад нея. Той обви с ръце талията й и наведе глава, за да я целуне окуражително по косите.
— Всичко ще е наред, скъпа.
— Вече ми е студено.
— Ще постелем дъждобрана ти и моя шлифер на пода. Така ще бъдем на сухо, поне известно време. Нямаме огън, но можеш ли да допуснеш, че не мога да се погрижа за моето момиче. — Той бръкна в шлифера си и извади пакет бисквити и два сандвича със сирене. Даяна тутакси се почувства по-добре.
— Откъде ги взе?
— Мушнах ги в последния момент, тъй като си помислих, че може да пожелаеш да хапнеш, преди да се спуснем надолу.
— Моят герой! — възкликна тя с възхищение. — И аз имам какво да ти покажа. — Тя посегна към джоба на панталоните си и извади няколко влажни кърпички за лице.
— Какво ще правим с това? Ще си избършем ръцете след хранене ли?
— Не точно. Хрумна ми, че може да потрябват за нещо друго.
— Възнамеряваш да хванеш настинка ли?
— Не, нямам такива намерения. Наистина, Колби. Да ти имам въображението. Да виждаш санитарен възел тук наблизо?
Тогава той разбра.
— А, схващам.
— Най-после.
Те изядоха бисквитите и сандвичите със сирене за по-малко от три минути.
— А сега ни трябва бутилка добро вино в допълнение към тази изискана вечеря — отбеляза Колби, докато поглъщаше последните трохички от бисквитите.
— Е, поне и на двамата не ни се наложи да готвим тази вечер — отбеляза Даяна, стараейки се да гледа на ситуацията от положителната й страна. — Мисля, че Спектър ще е добре.
— Като се има пред вид колко малко му трябва да излезе навън на дъжда.
— Знае къде е задната веранда. Може да спи там. Но Брандън и Робин ще се тревожат за нас.
— Сигурно ще си помислят, че бурята ме е хванала при теб и съм решил да пренощувам при теб. — Колби млъкна и изруга на ум. — Затова пък, те тази вечер са напълно свободни да се забавляват, нали?
Даяна разбра намека му. Не беше трудно да се проследи мисълта му.
— Престани да се притесняваш — нежно го посъветва тя. — Ако спят заедно, значи спят заедно. Нищо не можеш да направиш.
— Знам. Просто стискам палци Брандън да е внимавал в лекциите ми за контрол върху раждаемостта.
— Ха. Можеш само да стискаш палци. А сега престани да се дразниш. Нека да решим къде да постелем този дъждобран. — Даяна скочи на крака.
Колби я погледна, очите му изглеждаха бдителни на слабата светлина на прожектора.
— Не бих искал да наблягам на този факт, но си е така, във вътрешната част на пещерата е по-сухо. И по-топло. Затова последния път прекарах нощта там.
— Там не ми харесва — веднага отвърна Даяна. — Не че и отвън ми харесва, но предпочитам тук. — Тя се взря в пода на главното помещение и се опита да намери сухо местенце. Безполезно беше. — Може би е
