Красавицата и звярът

пропусна да забележи как лекият муселин за миг се завихри около ханша й, издавайки пищно заоблените й форми.

— Както сам виждате, наистина ме изненадахте, милорд — жената избута още няколко скици под един брой на Доклади на дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. Тя го погледна с лек укор в очите. — Извинявам се за вида си, но тъй като не ви очаквах точно тази сутрин, едва ли може да ме вините, че не съм облечена подобаващо за случая.

— Не се притеснявайте за външния си вид, госпожице Поумрой. Уверявам ви, че ни най-малко не ме обижда. — После Гидиън повдигна вежди с учтивия въпрос: — Вие сте госпожица Хариет Поумрой, нали?

Тя се изчерви:

— Да, разбира се, милорд. Та коя друга да съм? О, сигурно ме смятате за крайно неучтива. И наистина, леля ми непрекъснато ми повтаря, че маниерите ми съвсем не са изискани. Но работата е там, че жена в моето положение едва ли може да е прекалено внимателна.

— Разбирам — хладно отбеляза Гидиън. — Репутацията на една дама по принцип е твърде крехка, а една дъщеря на енорийски пастор е в особено рисковано положение, не е ли така?

Хариет го погледна неразбиращо.

— Извинете, не ви разбрах?

— Може би трябва да извикате някой роднина или икономката ви да се присъедини към нас. Заради репутацията си.

Хариет примигна и синьозелените й очи се изпълниха с учудване.

— Репутацията ми? Господи, въобще не говорех за репутацията си, милорд. През целия ми живот едва ли нещо я е застрашавало, а и тъй като вече съм почти на двадесет и пет години, едва ли и в бъдеще ще ми се наложи да се тревожа за нея.

— Майка ви не ви ли е предупредила да внимавате с непознати?

— О, небеса, не — Хариет се усмихна, явно на някакъв спомен. — Баща ми наричаше майка ми жива светица. Тя беше толкова мила и гостоприемна към всички. Но почина при злополука с една карета, две години преди да се преместим в Ъпър Бидълтън. Беше през зимата и тя бе тръгнала да занесе топли дрехи на бедните. На всички много ни липсваше и дълго скърбихме за нея. Особено баща ми.

— Разбирам.

— Ако наистина се тревожите за правилата на благоприличието, милорд, опасявам се, че не мога да ви помогна — продължи Хариет дружелюбно. — Леля ми и сестра ми отидоха на покупки в селото. Икономката ни е някъде наблизо, но се съмнявам, че ще ми е от особена полза, ако случайно решите да накърните репутацията ми. Тя има лошия навик да припада и при най-незначителния повод.

— За това сте напълно права — рече Гидиън. — Наистина не успя да помогне много на младата дама, която живееше преди вас в тази къща.

Хариет изглежда се заинтересува от темата.

— О, значи сте се срещали с госпожа Стоун?

— Познавахме се преди няколко години, когато живеех в околността.

— А, да, разбира се. Тя е била икономка и на предишния пастор, нали? А ние я наследихме заедно с къщата. Леля Ефи казва, че е ужасно потискащо човек да е в нейната компания и аз съм съгласна с това, но татко винаги ни напомняше, че трябва да сме милосърдни. Казваше, че не можем да я уволним, защото няма да си намери работа никъде другаде в околността.

— Високо оценявам отношението му към въпроса. Все пак сте принудени да се примирявате с една ужасно мрачна икономка, освен ако госпожа Стоун не се е променила коренно през последните години.

— Очевидно не е. Все още говори като пророчица на Страшния съд. Но татко беше много мил човек, при все че му липсваше практично мислене. Сега се старая да се държа така, както той би искал, въпреки че понякога ми е изключително трудно — Хариет се наведе напред и кръстоса ръце. — Когато казах, че едва ли съм прекалено внимателна, имах предвид необходимостта да се грижа за нещо далеч по-важно от репутацията ми, сър.

— Вие ме удивявате! Та какво може да е по-важно от нея, госпожице Поумрой?

— Работата ми, разбира се — тя отново се бе облегнала на стола си и сега го погледна многозначително. — Вие сте светски човек, милорд. Несъмнено сте пътували много. Така да се каже, познавате живота добре. Сигурно сте наясно, че има разни безскрупулни типове, които се промъкват навсякъде.

— О, наистина ли?

— Точно така. И мога да ви кажа, че има хора, които биха откраднали моите вкаменелости, за да ги обявят за свои открития, без капчица угризение. Знам, че сигурно е много трудно за един добре възпитан джентълмен като вас, милорд, да признае, че съществуват хора, които биха извършили подобна низост, но си е така, фактите са си факти. Бдителността ми не трябва да отслабва нито за миг.

— Разбирам.

— При това положение, не искам да прозвучи неучтиво, но ще ви помоля да ми покажете някакво доказателство за самоличността си.

Това вече го свари съвсем неподготвен. Белегът на лицето му беше предостатъчно доказателство за самоличността му, поне за хората от Ъпър Бидълтън.

— Вече ви казах, че съм Сейнт Джъстин.

— Опасявам се, че ми е нужно някакво друго доказателство, сър. Както вече ви казах, предпазливостта ми съвсем не с излишна.

Гидиън обмисли положението си и се зачуди дали да се смее, или да проклина. Тъй като не се сети за друго, той бръкна в джоба си и извади едно писмо.

— Ако не се лъжа, вие сте изпратили това, госпожице Поумрой. Надявам се, фактът, че е в моите ръце, да е достатъчно доказателство, че аз съм Сейнт Джъстин.

— О, да. Писмото ми — тя се усмихна с облекчение. — Значи сте го получили. И веднага се отзовахте. Знаех си, че ще дойдете. Всички твърдят, че въобще не се интересувате от събитията в Ъпър Бидълтън, но аз бях сигурна, че не е така. Все пак вие сте роден тук, нали?

— Да, имам тази чест — сухо отвърна Гидиън.

— Значи сте дълбоко свързан със земята. Корените ви са тук, дори да сте избрали за постоянно жилище някое от другите, ви имения. Не е възможно да не изпитвате чувство на дълг и отговорност към тези земи.

— Госпожице Поумрой…

— Човек не може просто ей така да загърби родното си място. Вие сте виконт, наследник на графство. Сигурно разбирате задълженията, които произтичат от това и…

— Госпожице Поумрой! — Гидиън вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Но все пак остана леко изненадан, когато жестът му постигна целта си. — Нека си изясним едно нещо, госпожице Поумрой. Съдбата на Ъпър Бидълтън въобще не ме интересува, стига фамилните земи да продължават да носят пари. Но ако не ми осигуряват приличен доход, уверявам ви, че без колебание ще ги продам.

— Но прехраната на повечето хора в този район зависи от вас, по един или друг начин. Като най-едрия земевладелец наоколо вие осигурявате икономическата стабилност на цялата област. Сигурна съм, че сте наясно с това.

— Интересите ми към Ъпър Бидълтън са от финансово, а не от сантиментално естество.

Изглежда Хариет за миг се почувства объркана, но бързо се съвзе.

— Сигурно се шегувате, милорд. Разбира се, че ви интересува съдбата на селото. Та вие толкова бързо се отзовахте на писмото ми! Това доказва, че сте истински загрижен.

— Дойдох тук само от любопитство, от чисто любопитство, госпожице Поумрой. Писмото ви звучеше не по-малко заповедно от кралски указ. Не съм свикнал да бъда привикван от млади момичета, които дори не познавам, а още по-малко да търпя те да ми четат лекции относно задълженията и отговорностите ми. Трябва да призная, че бях ужасно любопитен да се срещна с жената, която си въобразява, че има правото да се държи така.

— О… — изражението й рязко се промени. Изглежда едва сега започна да разбира, че Гидиън не е