допира той с неочаквано удоволствие осъзна колко нежна и гладка е кожата й. Усети и деликатните костици на челюстта й, фини и крехки в огромната му длан.
— Ще ви го кажа без заобикалки — изръмжа Гидиън, без да си прави труда да прикрие намеренията си зад вежливост. — Повече няма да се приближавате до онези скали, не и докато успея да обмисля положението по-подробно и да реша какви мерки ще предприема. Ясно ли ви е, госпожице Поумрой?
Устните на Хариет понечиха да изрекат нещо, което, Гидиън не се и съмняваше, щеше да е пак някакво възражение. Но преди да успее да продума, зад гърба й се разнесе пронизителен писък. Хариет подскочи и се обърна към вратата. Гидиън проследи погледа й.
— Госпожо Стоун — каза Хариет, а гласът й издаваше крайно раздразнение.
— Боже господи, това е той!
Гидиън почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Пусна Хариет и пристъпи решително към жената.
— Тихо, изкукала старице!
— Не, не ме докосвай! — изпищя госпожа Стоун. — Не се приближавай, чудовище! О-о-о! — очите й се завъртяха към небето и тя се свлече тежко на пода в безсъзнание.
Гидиън се втренчи с отвращение в припадналата жена. После погледна през рамо Хариет, за да разбере как приема случилото се. Тя седеше и смутено гледаше неподвижното тяло на икономката.
— Мили боже — промълви най-сетне.
— Мисля, че вече разбирате защо не прекарвам много време в околностите на Ъпър Бидълтън, госпожице Поумрой — мрачно рече Гидиън. — По тия места не ценят особено компанията ми. Всъщност, тук има доста хора, които, също като госпожа Стоун, биха предпочели да ме видят мъртъв.
2.
— Божичко, тая жена може да те съсипе с припадъците си — Хариет вече бе скочила на крака и изтича към госпожа Стоун. После коленичи край безчувствената икономка. — Поне винаги носи със себе си шишенцето си с амоняк. Тук някъде трябва да е.
Най-сетне Хариет извади шишенцето от един обемист джоб на госпожа Стоун. Преди да го доближи към носа и, тя се спря и вдигна поглед към Гидиън.
— Може би ще е по-добре да не ви види надвесен над себе си, щом се свести, Явно този път причината да се строполи в несвяст сте вие.
Гидиън мрачно погледна към икономката.
— Несъмнено сте права. Тръгвам си, госпожице Поумрой. Но преди това, ще повторя онова, което ви казвах точно преди да ни прекъснат. Забранявам ви да се приближавате до пещерите, докато не приключа с крадците. Разбрахте ли ме?
— Напълно — нетърпеливо рече Хариет. — Но това едва ли е особено практичен съвет. Трябва да ви заведа там, за да ви покажа точно в коя пещера се намира складираната плячка. Малко вероятно е да я откриете сам. Може дори да се лутате с години, преди да я откриете без моята помощ. Самата аз едва наскоро я открих.
— Госпожице Поумрой…
Тя забеляза решителността, която проблясваше в светлокафявите му очи и пусна в действие най- чаровната си усмивка. Спомни си методите, с които трябваше да се справя с баща си. Това я накара да осъзнае колко отдавна не й се бе налагало да спори с мъж в къщата. Понякога мъжете са толкова опърничави, помисли си тя. А този тук явно далеч превъзхождаше всички останали в това отношение.
— Помислете трезво, сър — започна Хариет, като се стараеше да говори успокоително. — Съвсем безопасно е да се разхождаш по брега през деня. Крадците навестяват пещерите само нощем, и то един или два пъти месечно. Зависи от приливите. Въобще не е рисковано просто да ви заведа до пещерата утре.
— Може да ми нарисувате карта — хладно отвърна Гидиън.
Този мъж започваше да я дразни. Нима наистина си мислеше, че тя изцяло ще му повери нещо толкова важно за нея самата? Та сега залогът бяха безценните й вкаменелости!
— Опасявам се, че макар да рисувам доста добре, чувството ми за ориентация не е особено развито — отвърна тя без затруднение. — А сега, чуйте плана ми. Утре сутринта ще изляза на обичайната си разходка край брега. Вие сигурно ще успеете да излезете по същото време, нали?
— Не е там работата.
— Ще се срещнем толкова непринудено, че никой, дори и да ни види, няма да се усъмни, че това е нагласена среща. Ще ви покажа прохода сред скалите, който води към пещерата, използвана от разбойниците. После можем да обсъдим как ще е най-добре да ги заловим. А сега, ако ме извините, наистина трябва да се погрижа за госпожа Стоун.
— По дяволите, жено! — Гидиън свъси тъмните си вежди в свирепа гримаса. — Може и да сте свикнали да командвате всички около себе си, но по-добре не си въобразявайте, че може да командвате мен!
Госпожа Стоун, за щастие, избра точно този момент да простене тихичко:
— Ох, божичко, колко зле се чувствам… — промълви тя и клепачите й потрепнаха.
Хариет поднесе шишенцето към носа й и побутна виконта към вратата.
— Моля ви, вървете, милорд — рече тя през рамо. — Настоявам да си вървите. Госпожа Стоун със сигурност ще изпадне в истерия, ако види, че още сте тук. Ще се срещнем утре в десет на брега. Само така ще намерите онази пещера. Повярвайте ми.
Гидиън се поколеба, явно раздразнен от факта, че е принуден да капитулира пред очевидната й правота. Той присви светлокафявите си очи.
— Много добре. Утре в десет на брега. Но с това участието ви в тези събития приключва, госпожице Поумрой. Ясен ли съм?
— Напълно, милорд.
Косият му, преценяващ поглед криеше дълбоко съмнение. Може би насърчителната й усмивка не бе успяла да го убеди напълно, помисли си Хариет. После той с големи крачки се отправи към преддверието.
— Довиждане, госпожице Поумрой — продума той и с решителен жест нахлупи цилиндъра на главата си.
— Довиждане, милорд — извика тя след него. — И ви благодаря, че се отзовахте на писмото ми толкова бързо. Наистина оценявам високо помощта ви. Мисля, че ще свършите работата си блестящо.
— Направо съм поласкан, че одобрявате кандидатурата ми и ме наемате на работа — изръмжа Гидиън. — Но ще видим как ще оцените способностите ми, когато задачата е изпълнена и поискам да ми бъде платено.
Хариет се сепна от смразяващия сарказъм на думите му. Изгледа го как излиза през вратата навън в светлината на мартенското слънце. Той не се обърна повече.
Тя зърна един гигантски дорест жребец, който чакаше търпеливо навън. Конят, подобно на господаря си, бе наистина огромно същество, с големи копита, мощни мускули и муцуна, която издаваше силния му характер. От него не се излъчваше никаква елегантност или изисканост. Това животно изглеждаше достатъчно голямо и също толкова буйно, за да носи на гърба си средновековен рицар в броня и пълно бойно снаряжение.
Хариет чу как виконтът се отдалечи, яхнал жребеца си. После постоя известно време на колене до припадналата икономка, заслушана в тишината на стаята. Забеляза, че след като този мъж си беше тръгнал, малкото помещение отново изглежда достатъчно просторно. Но докато той бе тук, все й се струваше, че стаята е някак претъпкана.
Изведнъж осъзна, че образът на Сейнт Джъстин с неговото свирепо изражение и грозния белег се бе врязал дълбоко в съзнанието й. Никога не бе срещала човек като него.
Той беше невероятно огромен. Както коня си, и той бе висок и масивен, с широки мускулести рамене и бедра. Ръцете и стъпалата му бяха необичайно големи. Хариет се зачуди, дали занаятчиите, при които си
