поръчва ръкавици и обувки, трябва да искат по-висока цена заради допълнителния материал, необходим за всеки чифт.
Всичко във вида на Сейнт Джъстин, който изглежда бе преминал тридесетте, излъчваше сила, твърдост и тлееща заплашителност.
Лицето му й напомняше великолепния лъв, който бе видяла преди три години в менажерията на господин Питършам. Дори очите му бяха като на див звяр. Това бяха прекрасни очи, помисли си Хариет, светлокафяви и със златисти оттенъци, пълни със завладяваща проницателност и хладна интелигентност.
Косата на Сейнт Джъстин бе черна като въглен, имаше широки скули, нос, който издаваше решителния му характер, както и масивна челюст и всичко това засилваше приликата му с някакво диво животно. Белегът на бузата му само допълваше общото впечатление, че човек е изправен пред силно, хищно създание, на което свирепостта съвсем не е чужда.
Хариет се зачуди къде и при какви обстоятелства Сейнт Джъстин бе получил този ужасен белег, разсичащ цялата му буза чак до челюстта. Изглежда беше доста стар. Сигурно бе получил тази страшна рана поне преди няколко години. Имал е късмет, че не е било засегнато и окото му.
Госпожа Стоун отново се размърда и простена. Хариет се помъчи да върне мислите си към по- належащия въпрос. Тя разклати шишенцето с амоняк под носа на жената.
— Чувате ли ме, госпожо Стоун?
— Какво? Да, да, чувам ви — тя отвори очи и се вторачи в лицето на Хариет. После направи болезнена гримаса. — Какво, за бога… О, небеса, спомням си! Той бе тук, нали? Не е било кошмар. Звяра беше тук, от плът и кръв!
— Успокойте се, госпожо Стоун. Вече си тръгна.
Очите на госпожа Стоун се разшириха от завърналия се ужас. Тя стисна ръката на Хариет пръстите й се вкопчиха болезнено в китката й.
— Добре ли сте, госпожице Хариет? Докосна ли ви онова адско изчадие? С очите си видях как се бе надвесил над вас като зъл демон!
Хариет прикри раздразнението си.
— Няма абсолютно никаква причина да се тревожите, госпожо Стоун. Той просто ме хвана за брадичката, и то само за миг.
— Опазил ни господ — простена госпожа Стоун и отново избели очи, изпадайки в несвяст.
В този момент Хариет чу тропота на обувки по входните стъпала и миг по-късно вратата се отвори, за да разкрие Ефимия Поумрой и Фелисити, очарователната сестра на Хариет, с развети от вятъра коси.
Всички в околностите на Ъпър Бидълтън бяха единодушни по въпроса, че Фелисити е невероятна красавица, и с то пълно право. Освен че бе изключително красива, тя притежаваше някакъв вроден усет за стил и елегантност, който й придаваше блясък дори и в не особено цветущото финансово състояние, с което сестрите Поумрой трябваше да се примиряват.
Сега тя представляваше прелестна и жизнерадостна гледка в своята украсена с волани рокля за разходка на яркозелени и бели райета. Облеклото й се допълваше от тъмнозелено манто и зелено боне, украсено с перо. Имаше светлозелени очи и златноруса коса, наследени от майка им. Кройката на роклята й бе такава, че подчертаваше още един актив от телосложението й, унаследен най-вероятно от същия източник — зашеметяващо едър бюст.
Ефимия Поумрой Ашкомб влезе в стаята първа, издърпвайки ръкавиците си. Тя беше овдовяла точно преди да почине и брат й, преподобният Поумрой, и скоро след това бе пристигнала при племенниците си. Наближаваше петдесетте, а навремето самата тя минаваше за една от всепризнатите красавици. Хариет смяташе, че леля й все още е много красива.
Когато леля Ефи свали бонето си, под него блеснаха сребърните нишки в някога тъмните й коси. Очите й, също като тези на Хариет, бяха с онзи удивителен тюркоазен оттенък на синьото, който явно бе запазена марка за семейство Поумрой по бащина линия.
Ефи погледна падналата икономка и се разтревожи не на шега.
— О, боже, пак ли!
Фелисити влезе след нея, затвори вратата и хвърли един поглед към госпожа Стоун.
— Ама че работа! Пак ли е припаднала? Чудя се, сега пък за какво? Надявам се този път да е нещо по- интересно от предния. Тогава, ако не се лъжа, я повали новината, че най-голямата дъщеря на лейди Баркър си е осигурила за съпруг някакъв богат търговец.
— Да, но търговецът си е търговец — напомни й леля Ефи. — Отлично знаеш, че госпожа Стоун разбира много добре колко важно е човек да държи на социалното си положение. Анабел Баркър произхожда от много добро семейство. Госпожа Стоун е съвсем права в мнението си, че момичето можеше да се омъжи за къде-къде по-приемлива партия от някакъв си буржоа.
— Мен ако питаш, Анабел направи много добре — обяви Фелисити по обичайния си прагматичен начин. — Съпругът й я боготвори и й отпуска неограничени суми за лични разходи. Живеят в чудесна къща в Лондон и имат две карети и бог знае колко слуги. Анабел се е уредила чудесно.
Хариет се усмихна широко, докато отново поклащаше шишенцето с амоняк под носа на госпожа Стоун.
— И на това отгоре, казват, че самата Анабел също е лудо влюбена в богатия си търговец. Съгласна съм с теб, Фелисити. Съвсем не е зле, както се е уредила. Но не очаквай, че леля Ефи и нашата госпожа Стоун някога ще погледнат през нашите очи.
— Нищо добро няма да излезе от този брак — предрече леля Ефи. — Никога не е на добре да позволиш на младо момиче да следва сърцето си. Особено когато то я води толкова ниско по социалната стълбица.
— Това си ни го казвала и друг път, лельо Ефи — Фелисити се обърна към госпожа Стоун: — Е, какво се случи този път?
Преди Хариет да има възможността да отговори, госпожа Стоун примигна и се изправи с големи усилия.
— Звяра от Блекторн Хол се върна — напевно провъзгласи тя.
— Мили боже! — удиви се леля Ефи. — Какви са тия приказки?
— Демонът се върна на местопрестъплението си — продължи в същия дух госпожа Стоун.
— Но кой, за бога, е този Звяр от Блекторн Хол? — попита Фелисити.
— Сейнт Джъстин — простена госпожа Стоун. — Но как смее? Как смее да се връща тук? Как смее да заплашва госпожица Хариет?
Погледът на Фелисити се стрелна към Хариет. Очите й се бяха разширили от любопитство.
— Господи! Виконт Сейнт Джъстин е бил тук?
— Да, беше — призна Хариет.
Леля Ефи зяпна от изненада.
— Виконтът е бил тук? Точно тук, у дома?
— Да, тук — отвърна Хариет. — А сега, лельо Ефи, ако ти и Фелисити успеете някак да сдържите любопитството си, може би ще успеем да изправим госпожа Стоун на крака.
— Хариет, не мога да повярвам — извика леля Ефи с ужас в гласа. — Нима искаш да кажеш, че най- едрият земевладелец в цялата област, един истински виконт, който ще наследи графството, е дошъл у нас и ти си го приела, облечена по този начин? С тази мръсна стара престилка и тая ужасна рокля, която трябваше да бъде пребоядисана още преди няколко месеца?
— Той просто минаваше оттук — обясни Хариет, като се опитваше да звучи непринудено.
— Просто е минавал оттук? — Фелисити избухна в смях. — Слушай, Хариет, покрай нашата къщурка никога не се е случвало разни виконти и други от тоя род просто да минават.
— А защо не? — сприхаво попита Хариет — Той живее в Блекторн Хол, а това имение не е чак толкова далеч от тук.
— Виконт Сейнт Джъстин не си е правил труда дори да дойде в Ъпър Бидълтън, камо ли да мине покрай нашата къща поне от пет години насам, откак ние живеем тук. А и татко казваше, че се е срещал с неговия баща, граф Хардкасъл, само веднъж, в Лондон, когато той го е назначил за пастор и му е поверил енорията.
