— Да, лельо Ефи. Едва ли ще я забравя някога — Фелисити несъмнено бе поразена от покъртителната история.
— Господи — промърмори Хариет. — Направо не е за вярване. После погледна към кабинета, заринат с вкаменелости, и болезнено преглътна, като си припомни как Сейнт Джъстин се бе навел над бюрото й и бе хванал брадичката й в огромната си ръка.
— Госпожо Стоун, напълно сигурна ли сте, че това е истина?
— Абсолютно. Ако татко ви беше още жив, щеше да ви каже, че всичко туй е самата истина. Той много добре знаеше какво се е случило на дъщерята на преподобния Ръштън, но не искаше да ви разправя, защото не смяташе, че е прилично да се обсъжда тази тема пред млади дами като вас. Когато ми каза, че мога да остана да работя при вас, той ме предупреди да не говоря за това. И ето на, досега си мълчах. Ама вече не мога да го крия от вас.
Леля Ефи кимна в знак на съгласие.
— Не, разбира се, че не можете, госпожо Стоун. Сега, щом Сейнт Джъстин се е завърнал по тия места, всички благопристойни млади дами трябва много да внимават.
— Съблазнена и изоставена — Фелисити уплашено поклати глава. — Само си представете подобно нещо!
— Ужасно е — съгласи се леля Ефи. — Наистина ужасно. Младите дами трябва много, ама много да внимават, Фелисити, докато виконтът е тук, няма да излизаш никъде сама, разбра ли?
— О, глупости — Фелисити хвърли умолителен поглед към Хариет. — Нали няма да ме държите като затворничка в собствения ми дом само защото Сейнт Джъстин случайно е пристигнал тук?
Хариет се намръщи.
— Не, разбира се, че не.
Леля Ефи се намеси с много строг глас:
— Хариет, Фелисити трябва много да внимава. Сигурна съм, че си наясно с това.
Хариет я погледна в очите и заяви:
— Фелисити е една съвсем уравновесена и здравомислеща девойка, лельо Ефи. Няма да направи нещо необмислено. Така ли е, Фелисити?
Фелисити се ухили.
— И така да пропилея шанса да прекарам един сезон в Лондон? Как не! Можеш да бъдеш сигурна, че не съм чак толкова малоумна, Хариет.
Госпожа Стоун стисна устни.
— На Сейнт Джъстин много му допадат красиви и невинни млади момичета, проклет да е тоя чудовищен звяр. А особено сега, когато баща ви не е сред нас, за да ви пази, госпожице Фелисити, вие трябва много да внимавате.
— Точно така — съгласи се леля Ефи.
Хариет повдигна едната си вежда с въпроса:
— Да разбирам ли, че и двете не се интересувате от моята репутация толкова, колкото от тази на Фелисити?
Леля Ефи веднага се разкая за думите си.
— О, мила, нали знаеш, че не е така. Но, все пак, ти вече си почти на двадесет и пет. А този похотлив развратник, както ни го описа госпожа Стоун, явно предпочита съвсем младите и невинни момичета.
— За разлика от старите и невинни момичета, каквато съм аз — промърмори Хариет. После реши да не обръща внимание на заядливата усмивка на Фелисити. — Е, добре, предполагам, че си права, лельо Ефи. Едва ли и аз съм застрашена от набезите на Сейнт Джъстин — тя млъкна за миг. — Дори мисля, че преди малко му казах нещо подобно.
— За какво говориш? — леля Ефи се втренчи в Хариет.
— За нищо, лельо Ефи, няма значение — Хариет тръгна към отворената врата на кабинета. — Сигурна съм, че Фелисити ще опази здравия си разум и каквото още смята за особено ценно, в случай че се озове в компанията на виконт Сейнт Джъстин. Тя съвсем не е глупава. А сега, ако ме извините, трябва да довърша работата си.
Хариет съумя да се приближи към кабинета си привидно съвсем спокойна и с небрежен жест затвори вратата. Но след миг се отпусна на стола си, издавайки отчаян вопъл. Облакъти се на масата и подиря глава на ръцете си. Почувства как по гърба й полазиха студени тръпки.
Глупачката не беше Фелисити, а самата тя, реши Хариет с натежало сърце. Именно тя, Хариет, се бе проявила като пълна глупачка и бе извикала Звяра от Блекторн Хол обратно в Ъпър Бидълтън.
3.
През нощта от морето бе допълзяла гъста сива мъгла и в десет часа сутринта валмата й все още отказваха да се оттеглят и упорито притискаха брега. Докато слизаше по стръмната пътека в скалите към брега, Хариет не виждаше на повече от няколко стъпки пред себе си. Чудеше се дали Гидиън ще спази уговорката им и ще дойде, за да му покаже пещерата на крадците.
Освен това притеснено се питаше дали наистина иска той да спази уговорката им. Почти не бе мигнала предната нощта, заета с тревожната мисъл дали не беше направила фатална грешка, като изпрати онова съдбовно писмо на печално известния виконт.
Докато бързаше надолу по пътеката, здравите й кожени обувки половинки се подхлъзнаха на някакви ситни камъчета. Хариет стисна още по-здраво чантата с инструментите, а с другата си ръка се подпря на един голям камък.
Пътеката по скалите беше съвсем безопасна, стига човек да я познава добре, но все пак имаше някои по-коварни участъци. На Хариет много й се искаше да може да носи панталони, когато отива да търси вкаменелости, но знаеше, че леля Ефи би припаднала само ако чуе да се споменава подобно нещо. А Хариет, доколкото можеше, се стараеше да не разстройва леля си и да щади чувствата й.
Знаеше, че по принцип леля Ефи въобще не одобрява събирането на вкаменелости. Ефи смяташе, че това занимание съвсем не подхожда на една млада дама и не можеше да разбере защо Хариет е толкова запалена по хобито си. Ето защо, Хариет не искаше още повече да вгорчава живота на леля си, като тръгне да събира вкаменелости, обута в панталон.
Хариет стигна края на пътеката в подножието на скалите. Намести тежката чанта на рамото си. Призрачните пипала на мъглата се увиваха около нея. Чуваше плисъка на вълните, но в гъстата мъгла не можеше да ги види. Студена влага се просмукваше през дебелата вълнена тъкан на вехтото й тъмнокафяво наметало.
Дори да се появи тази сутрин, Гидиън сигурно няма да я открие в тази мъгла, помисли си Хариет. Обърна се и тръгна покрай брега в подножието на скалите. Имаше отлив, но пясъкът още беше влажен. При прилив в този участък на брега пясъчната ивица изцяло се скриваше под водата. Вълните тогава стигаха чак до скалите и морската вода нахлуваше в по-ниските пещери и тунели.
Един или два пъти Хариет бе сглупила да остане прекалено дълго в пещерите, погълната от работата си, и без малко да се озове затворена като в капан от нахлуващия прилив. При спомена за това все още я побиваха тръпки и оттогава, при всяко влизане, тя много внимателно изчисляваше времето на приливите и отливите.
Хариет вървеше бавно покрай скалите и се оглеждаше за следи от стъпки. Ако Гидиън бе минал оттук няколко минути преди нея, тя със сигурност щеше да успее да различи отпечатъците, оставени от големите му обувки. Сега отново се замисли доколко разумна беше постъпката й. Като бе повикала Гидиън обратно в Ъпър Бидълтън, тя очевидно беше сторила нещо далеч по-сериозно, отколкото бе очаквала.
Но пък от друга страна, окуражаващо си повтаряше Хариет, все нещо трябваше да бъде предприето спрямо онази банда крадци, които използваха безценните й пещери за склад. Не можеше да позволи да продължават така. Просто трябваше да е с развързани ръце, за да може да изследва спокойно точно онази пещера.
Кой знае какви невероятни вкаменелости си седяха в подземната зала и само чакаха някой да ги открие. Още повече, напомни си Хариет, колкото по-дълго оставеше злодеите да използват пещерата, толкова по- голям ставаше рискът някой от тях да се окаже достатъчно хитър и самият той да започне да копае за
