Красавицата и звярът

него. — Самата пещера е по-навътре, а до там води дълъг проход.

Гидиън огледа отвора в скалите и остави на земята чантата, която досега беше носил.

— Сигурно сега ще ни трябват лампите.

— Да. На няколко крачки навътре от входа не се вижда абсолютно нищо.

Хариет загледа как Гидиън се зае да запали лампите. Въпреки че бяха толкова големи и силни, ръцете му се движеха изненадващо ловко и грациозно. Когато й подаде едната лампа, погледите им се срещнаха и той видя, че тя го наблюдава. Усмихна се без никаква топлота и белегът на лицето му се изкриви злокобно.

— Да не би да сте се позамислили дали да влезете в пещерата насаме с мен, госпожице Поумрой?

Тя го погледна ядосано и направо грабна лампата от ръцете му.

— Разбира се, че не. Да тръгваме.

Хариет пристъпи през тесния вход и вдигна високо лампата. Пипалата на мъглата пропълзяха в прохода и сега лампата хвърляше странни отблясъци и сенки по мокрите каменни стени. Тя потрепери и се зачуди защо този път тунелът й изглежда толкова злокобен и страшен. Напомни си, че и друг път е влизала тук, и то сама.

Тъкмо присъствието на виконта обтягаше нервите й, реши тя. Наистина беше крайно време да озапти развихреното си въображение. Придържай се към конкретната цел, повтаряше си тя наум.

Гидиън вървеше зад нея с привичната си безшумна, плъзгаща се походка. Светлината на неговата лампа засилваше призрачния ефект на странните сенки по стените. Докато се оглеждаше, по лицето му се изписа неодобрение.

— Винаги ли влизате в тези пещери сама, госпожице Поумрой, или обикновено някой ви придружава?

— Докато баща ми беше жив, той ми правеше компания. Всъщност той беше човекът, който ме запали по събирането на вкаменелости. Винаги е бил ненаситен колекционер и, щом станах достатъчно голяма, за да вървя сама, започна неизменно да ме взима със себе си. Но откак болестта го отнесе, винаги ходя да изследвам пещерите сама.

— Това не ми звучи особено благоразумно.

Хариет му хвърли един кос, изпитателен поглед.

— Вече сте ми го казвали. Но ви уверявам, че баща ми и аз се научихме да изследваме пещери много преди да дойдем в Ъпър Бидълтън. Аз съм специалист в тази област. Оттук, милорд — тя навлизаше все по- дълбоко в пещерата, усещайки смразяващото му присъствие зад гърба си. — Надявам се, че не сте от онези хора, чиито нерви им изневеряват, щом се озоват в тясно затворено пространство, както е тук.

— Уверявам ви, почти нищо не може да накара нервите ми да ми изневерят, госпожице Поумрой.

Тя преглътна смутено.

— Да, но все пак много хора наистина имат проблеми с влизането в пещери. Всъщност, този проход е съвсем удобен и широк, както сам можете да се уверите. Дори на най-тесния участък не се стеснява много повече, отколкото тук.

— Представата ви за „удобство“ е малко по-различна от моята, госпожице Поумрой — сухо рече Гидиън.

Хариет хвърли един поглед назад и видя, че му се налага постоянно да се навежда и да извърта настрани широките си рамене, за да я следва през прохода.

— Май сте доста едър.

— Доста по-едър от вас, госпожице Поумрой.

Тя прехапа устни.

— Е, поне се постарайте да не се заклещите тук. Много ще е неудобно.

— Да, наистина. Особено като се има предвид, че тази част от пещерата очевидно се напълва с вода при прилив — Гидиън оглеждаше мокрите каменни стени. Едно малко бледо раче побърза да се скрие от светлината на лампите им.

— Всички по-ниски части на пещерите по целия бряг се наводняват при прилив — отвърна Хариет, като продължи напред. — Това сигурно ще е много полезна информация при съставянето на план за залавяне на крадците. Все пак тези злодеи идват само около полунощ и само когато е отлив. Планът ви, какъвто и да е той, трябва преди всичко да се базира на тези факти.

— Благодаря ви, госпожице Поумрой. Ще имам това предвид.

Тя се намръщи, когато долови сарказма в гласа му.

— Просто се опитвам да ви помогна.

— Хмм.

— Трябва ли да ви напомням, милорд, че аз съм тази, която е наблюдавала крадците? Струва ми се, че трябва да сте радостен, че можете да се консултирате с мен относно това, как е най-добре да заложите капан за тях.

— А аз ще ви напомня, госпожице Поумрой, че и аз съм живял в този район. Много добре познавам терена.

— Да, зная, но несъмнено сте забравили един куп дребни подробности. А благодарение на дългогодишните ми изследвания на тези пещери, аз съм станала нещо като експерт по тях.

— Обещавам ви, госпожице Поумрой, че потрябва ли ми помощта ви, веднага ще я поискам.

Раздразнението надделя над предпазливостта на Хариет.

— Не се и съмнявам, сър, че щяхте да се радвате на къде-къде по-радушен прием в обществото, ако бяхте поне малко по-учтив.

— Не съм особено загрижен за мястото си в обществото.

— Очевидно не сте — промърмори тя. Тъкмо щеше да каже и още нещо по въпроса, когато се подхлъзна на някакво водорасло, останало в пещерата от прилива. Моментално протегна ръка, за да потърси някаква опора, но ръката й се плъзна по гладката слузеста стена, без да намери нещо, за което да се задържи.

— Божичко!

— Хванах ви — спокойно рече Гидиън. Ръката му обгърна кръста й и я издърпа с уверен жест назад, притискайки я към гърдите му.

— Извинете — дъхът й спря, щом се озова заключена от ръката му като в железен обръч.

Усещаше как твърдите изпъкнали мускули на гърдите му се допират плътно до гърба й. Широкото бомбе на единия му ботуш някак прекалено интимно се бе озовало точно между стъпалата й. Забеляза колко силно се притискаха бедрата му в задните й части.

Тя си пое дълбоко дъх и долови топлия мъжки аромат на тялото му, допълнен от миризмата на мокра вълна и кожа. Инстинктивно се стегна при непривичното усещане за такава близост с мъж.

— Трябва да внимавате повече, госпожице Поумрой — каза Гидиън и я пусна. — Иначе със сигурност ще свършите зле някъде из тези пещери.

— Казвам ви, никога преди не съм се намирала дори и в най-малка опасност в пещерите.

— Никога досега? — в погледа му прозираше ехидно любопитство.

Хариет реши да не му обръща внимание.

— Оттук, милорд. Вече сме близко — тя приглади пелерината си и пооправи полите си. После хвана по- здраво лампата, вдигна я с решителен жест и продължи напред, към дълбините на пещерата.

Гидиън я следваше мълчаливо, известно време само играта на отблясъците и сенките по влажните скали издаваше присъствието му. Хариет не посмя повече да продума за планове за залавяне на крадци. Вървеше напред по леко наклонения нагоре проход, докато стигнаха до мястото, където морската вода явно не достигаше при прилив.

Тук стените и пода на пещерата бяха сухи, но въздухът бе леденостуден. Хариет по навик оглеждаше повърхността на скалите веднага щом лампите ги осветяваха. Привичният й ентусиазъм по вкаменелостите надделя над другите й чувства.

— Знаете ли, точно тук намерих един чудесен лист, сраснал се с камъка — тя го погледна през рамо. — Случайно да сте чели статиите на господин Паркинсън за важността да отнесем вкаменените растения към земния пласт, в който са намерени?

— Не, госпожице Поумрой, не съм ги чел.