вкаменелости. Може да открие нещо интересно, да спомене за това на някой друг, той пък да го спомене на трети и така изведнъж из целия Ъпър Бидълтън да плъпнат пощурели търсачи на вкаменелости.
Не, в никакъв случай. Костите, скрити в тези пещери, принадлежаха на нея и на никой друг.
Разбира се, и други колекционери бяха изследвали пещерите на Ъпър Бидълтън в миналото, но всички се бяха отказали, след като не бяха открили нещо по-интересно от няколко вкаменели риби и малко раковини. Но Хариет беше проникнала по-дълбоко от всеки друг и усещаше, че там някъде я очакват важни открития. Тя трябваше ла разбере какви тайни лежат заключени в камъка.
Не, нямаше друг избор, освен да продължава да действа в избраната посока, реши Хариет. Трябваше й някой достатъчно умен и могъщ, който да й помогне да се отърве от крадците. Какво от това, че Гидиън е опасен негодник и подлец? Имаше ли по-добър начин да се справи с крадците от този, да насъска срещу тях омразния Звяр от Блекторн Хол?
Така им се пада.
В този момент мъглата около нея сякаш се завихри малко по-особено. Хариет се закова на мястото си, защото усети, че вече не е сама на брега. Нещо караше косъмчетата на врата й да настръхват. Извъртя се рязко и видя как Гидиън се появява от мъглата и тръгва към нея.
— Добро утро, госпожице Поумрой — гласът му бе дълбок и мощен като рева на прибоя. — Нещо ми подсказваше, че няма да се откажете да дойдете само заради мъглата.
— Добро утро, милорд — Хариет се опита да успокои нервите си, докато го гледаше как крачи към нея по мокрия, твърд пясък. Пренапрегнатото й въображение я караше да си го представя като демонично чудовище, което се движи през мъглата като през дима на самия пъкъл.
Носеше черни обувки, черни ръкавици и тежко черно палто с висока яка, която обрамчваше белязаното му лице. Не носеше шапка и по черната му коса блестяха безброй капчици мъгла.
— Както виждате, отново се подчиних на заповедите ви — в усмивката му личеше лека ирония. Той спря рязко спря се загледа в нея. — Трябва много да внимавам да не ми стане навик да хуквам презглава, за да изпълнявам всяко ваше нареждане, госпожице Поумрой.
Хариет се стегна и успя да извика на лицето си една учтива усмивка.
— Не се бойте, милорд. Сигурна съм, че е малко вероятно да ви стане навик да изпълнявате хорските желания, освен ако те не съвпадат с вашите собствени желания и цели.
Той отвърна на това, като леко сви едното си масивно рамо.
— Кой знае какво би направил един мъж, когато си има работа с толкова интересна жена? — студената му усмивка изкриви обезобразеното му лице в страшна маска. — Очаквам следващата ви заповед, госпожице Поумрой.
Хариет преглътна и се засуети да наглася тежката и обемиста чанта.
— Донесох две лампи, милорд — бързо каза тя. — Ще ни трябват в прохода.
— Позволете — Гидиън пое чантата от пръстите й. Тя увисна от огромната му ръка, сякаш беше лека като перце. — Аз ще се грижа за екипировката. Водете ме, госпожице Поумрой. Любопитен съм да видя вашата пещера, пълна с плячка.
— Да. Разбира се. Насам — тя се обърна и забърза през мъглата.
— Тази сутрин съвсем не изглеждате толкова самоуверена, госпожице Поумрой — Гидиън звучеше така, сякаш се забавляваше. Той закрачи безшумно след нея. — Предполагам, че някой, най-вероятно госпожа Стоун, ви е разказала някои потресаващи подробности от миналото ми тук, в Ъпър Бидълтън?
— Глупости. Не се интересувам от миналото ви, сър — Хариет отчаяно се мъчеше да придаде на гласа си твърдост и самоувереност. — Това въобще не ме засяга.
— В такъв случай трябва да ви предупредя, че въобще не трябваше да ме викате тук — в тихия му глас се криеше някаква заплаха. — Опасявам се, че не мога да се отделя от миналото си. Където отида аз, то ме следва по петите. Фактът, че съм наследник на графство понякога се оказва доста полезен, защото кара хората да се преструват, че не помнят миналото ми, но несъмнено не мога да се отърся от него изцяло. Особено тук, в Ъпър Бидълтън.
Хариет го стрелна с поглед през рамо и се замисли за скритите емоции, които прозираха в гласа му.
— То смущава ли ви, милорд?
— Миналото ми ли? Не особено. Отдавна се научих да живея с факта, че ме възприемат като демон от отвъдното. Но ако трябва да съм съвсем откровен, лошата ми слава си има и добри страни.
— Нима? Какви добри страни? — попита Хариет.
Изражението му стана непроницаемо.
— Чудесно ме предпазва от набезите на разни мамчета, решили да женят дъщерите си, например. Те наистина много внимават да не би скъпоценните им дечица да попаднат на пътя ми. Ужасяват се от мисълта, че мога най-безсрамно да похитя пиленцата им, да си поиграя с тях и после да ги захвърля като употребени носни кърпички.
— О — Хариет преглътна.
— А те ще са точно такива — продължи Гидиън с равен глас. — Употребени, точната дума. Та нали ще е направо невъзможно да изкараш на „пазара за булки“ една млада дама, след като се е разчуло, че аз съм я съсипал.
— Разбирам — Хариет се покашля, за да прочисти гърлото си и забърза още повече. Усещаше присъствието на Гидиън зад себе си, макар да не можеше да чуе стъпките му по твърдия пясък. Точно тишината, с която се движеше, я влудяваше, тъй като тя ясно съзнаваше присъствието и големината му. Усещането приличаше на това, да знаеш, че по петите ти върви огромен и безшумен звяр.
— Освен че вече не ме тормозят с младите си невинни създания — продължи безмилостно Гидиън, — нито един родител не се е опитал наскоро да ми приложи стария изпитан номер — да ме обвини, че съм компрометирал дъщеря му, за да ме принуди да й предложа брак. Всички знаят, че тази хитрост при мен е малко вероятно да даде очаквания резултат.
— Милорд, ако по този не особено деликатен начин се опитвате да ми намекнете, че не бива да си въобразявам твърде много, уверявам ви, че сте в пълна безопасност.
— Отлично знам, че съм в пълна безопасност, госпожице Поумрой. Вие сте тази, която трябва много да внимава.
Това вече преля чашата. Хариет се закова на място и се обърна, за да застане лице в лице с него. Видя, че той почти я връхлита и бързо отстъпи назад. Погледна го намръщено и попита:
— Е, вярно ли е тогава? Вярно ли е, че сте изоставили дъщерята на предишния пастор, след като сте й направили дете?
Гидиън я гледаше мрачно.
— Доста любопитна сте, за да твърдите, че не ви интересува миналото ми.
— Ви сте този, който държи да говорим за това.
— Да, така е. Но просто не можех да устоя на изкушението. Особено след като ми стана ясно, че вече сте чули цялата история.
— Е? — предизвика го тя след мъчителна пауза. — Направихте ли го?
Гидиън повдигна една от гъстите си черни вежди и сякаш заобмисля сериозно въпроса й. Когато я погледна, в очите му гореше смразяващ пламък.
— Фактите са точно такива, каквито сте ги чули, госпожице Поумрой. Годеницата ми беше бременна. Знаех това, когато прекратих годежа. Тя очевидно е отишла направо в къщи и се е застреляла.
Хариет ахна и отстъпи още една крачка. За миг забрави и пещерата, и крадените предмети в нея.
— Не ви вярвам.
— Благодаря ви, госпожице Поумрой — той й се поклони с насмешлива учтивост. — Но ви уверявам, че всички останали със сигурност вярват.
— О — Хариет се посъвзе. — Да. Е, както вече ви казах, това не ме засяга — тя се обърна рязко и забърза към входа на пещерата. Лицето й пламтеше. Трябваше да си държи езика зад зъбите, повтаряше си тя, вбесена. Ама че неудобно положение.
След няколко минути Хариет успя да си поеме дъх с облекчение, тъй като бяха стигнали целта си. Тъмният отвор в скалите се очертаваше неясно в мъглата. Ако не беше абсолютно сигурна точно къде се намира входът, при тази лоша видимост сигурно щеше да го пропусне.
— Това е входът на пещерата, милорд — Хариет спря и се обърна, отново заставайки лице в лице с
